„Дим да ни няма” (реж. Рени Харлин) е доказателство как с малко промяна в подхода една екшън комедия може да предложи много повече от очакваното.
Рени Харлин е американски режисьор от финландски произход, на когото дължим най-добрия епизод от поредицата за Джон Маклейн, а именно „Умирай трудно 2”. Харлин се интересува основно от кримки, често с привкус на хорър или мистъри, а от последния му успешен филм ни делят има-няма 20 години (екшън драмата „Дълга целувка за лека нощ”). И не щеш ли, след митологичната глупотевина „Легендата за Херкулес” (2014), ни се предлага една екшън комедия, която надхвърля чувствително очакванията от жанровите умения на Харлин, от хонконгската „тупалка” Джаки Чан, американската „откачалка” Джони Ноксвил, и потенциала на срещата помежду им. „Дим да ни няма” (актуално заглавие у нас след песента на Графа) е много приятна изненада в зоната на летния кинобаласт, като при това си остава разтоварващо забавление.
Детектив Бени Чан вече 9 години преследва отмъщението, отглежда Саманта – дъщеря на покойния му партньор, и се опитва да докаже теорията си, че опасен мафиотски бос се крие зад личността на всевластния бизнесмен Виктор Уонг. Конър Уотс е изпечен мошеник, ловък крадец и омайващ сваляч, който обикаля света в търсене на печалба и бягане от усложнения (които неизбежно го настигат). Двамата се оказват замесени в едно и също престъпление (благодарение на Саманта) в Макао, но проблематичното им съвместно сътрудничество се заражда и „укрепва” по пътя от Сибир, през Монголия (пустинята Гоби) и Китай, до Хонконг.
На пръв поглед сюжетът свидетелства за обичайни перипетии с екшън сцени и комедийни изблици, без да пропускаме многобройните демонстрации на бойни изкуства, което се подразбира в присъствието на Джаки Чан. Криминалната линия не е по-засукана или драматична от обикновено, преследванията и разрушителните каскади са „по предписание”. И все пак, „Дим да ни няма” не е типичната задъхана насмешлива „тупаница” и тайната се крие във взаимоотношенията между двамата мъже, които си поделят статута „главен персонаж”. В преобладаващата част от сюжетите на екшъните протагонистите са „скицирани” мимоходом и киноразказът се съсредоточава върху действието, същото важи и за комедията на ситуациите. Рени Харлин обаче отделя много време да ни запознае със своите герои и това се случва съвсем естествено, защото те се превръщат в самата интрига, при това „изоставени” един на друг. Така около 75 % от фабулата се оказва филм „по пътя”, където общуването между Бени и Конър следва своята спирала на (не)доверието и засилва интереса към ситуациите, в които попадат. Зрителят не просто се забавлява с абсурдността на перипетиите и ловкостта (физическа и интелектуална) на персонажите, но постепенно ги опознава и става съпричастен с каузата им (или липсата на такава в случая на Конър).
Приключенското кино отдавна е доказало ефективността на тандема, в който единият герой е принципен човек с мисия, а другият – пройдоха със съмнителни ценности (спомнете си Люк Скайуокър и Хан Соло). И е странно, че това безотказно „оръжие за зрителско поразяване” не се използва толкова често, колкото изглежда очевидно. Но част от изискването за успешното сработване на механизма са актьорските попадения, а „Дим да ни няма” не може да се оплаче в това отношение. Обгърнат в ореола на своите умели акробатики, Джаки Чан излъчва някаква тъга и неоползотворен драматизъм, подобно на клоуните в цирка. Повечето филми с негово участие засилват външната му безизразност в посока към сериозността и/или хладнокръвния професионализъм. Докато Рени Харлин „разопакова” почтеността и лоялността на Бени, и отвътре се показват умора, човещина и простички желания – съдържание, сходно с „пълнежа” на Конър, обвит в коренно противоположни поведенчески „одежди”. Любопитно е да се види „кретенът” Джони Ноксвил някак… пораснал. Образът на Конър Уотс му пасва като марковият костюм, любопитното е, че подобно на партньора си Джони също разчита на минимална външна изразителност (макар и в по-ведър регистър) и нито грам шутовски номера. Всичко е в хитрите усмивки, в премерените жестове (които вървят с марковия костюм) и в харизматичното присъствие на „лошо момче”, което подлежи на превъзпитание, ама не съвсем. Джаки и Джони формират ефикасен екип и след като филмът вече е факт, няма как да разберем дали са просто точният избор за ролите в сценария, или благодарение на „химията” помежду им Бени и Конър се превръщат в основния коз на „Дим да ни няма”.
Новият филм на Рени Харлин е симпатично доказателство как с малко промяна в подхода и внасяне на неприсъщо за жанра „разточителство” в изграждането на характерите и развитие на взаимоотношенията една екшън комедия може да предложи много повече от очакваното. Преследването и заплахата не изчезват, просто „момчетата” стават по-истински, екзотичните им приключения предизвикват съучастничество редом със смеха, а предвидимите моменти във фабулата вече не развалят удоволствието от интригата, защото зрителят иска да гледа по-дълго ченгето и мошеника по пътищата, в реките, из планините и сред местните обичаи на Азия.
