„Бяхме щастливи не защото разбирахме нещата, а защото ги сравнявахме, защото живеехме, за да сравняваме, защото бяхме родени „сравнители“, които просто нито искат, нито могат да видят несравнимото.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век. Публикува се за първи път.
Преди много, много години един от моите учители в Първа мъжка гимназия, самотен особняк с добро чувство за хумор (по онова време хората можеха да бъдат особняци), ни каза: „Вярно е, че сравнението е майка на познанието. Но ако искате да си живеете щастливо и да разбирате нещата истински – никога не сравнявайте!“
За мое голямо съжаление никога не успях да следвам този съвет. Тъкмо напротив, сравнението се разви у мене с такава завладяваща сила, че се превърна в инстинкт – по-траен от инстинкта за самосъхранение и по-силен от инстинкта за саморазмножаване. Мога да кажа, че в течение на годините почти всичките ми радости и страдания произтичаха от съответните сравнения. Сравнявах абсолютно всичко, дори и най-невъзможни за сравнения предмети, идеи или хора. И до днес изпитвам удоволствие от фонетичното сравнение, което направих между дирижабъл и жаба и между Кремъл и крем карамел. Сравненията бяха най-насъщната храна за моя ум и когато нямаше какво да сравнявам едва не се разболявах, чувствах , че природата ме наказва с по-краткотрайна или по-дълготрайна липса на интелигентност. Всичките ми приятели и познати бяха истински майстори на сравнението. Те именно ми откриха разковничето за това най-интригуващо, най-вълнуващо и във висша степен удовлетворяващо занятие. Те ме научиха да сравнявам всичко със себе си и своите неща. Дори ако някой споменеше такъв странен факт като например, че е бил на посещение в Карлуково, нашата инстинктивна първа реакция беше: „Интересно, аз никога не съм бил там!“. В течение на времето ние развихме и усъвършенствахме този чаровен навик – да свеждаме всичко в света до себе си. След като ума направеше сравнението, идваше ред на сърцето, което ни обогатяваше с такова богато разнообразие от чувства, че комай не оставаше място за нищо друго. Безспорно тези научно-познавателни сравнения ни доставяха голямо удоволствие, когато се окажеше, че ние бяхме по-добри, по-талантливи, по-силни, по-щастливи от онези, с които се сравнявахме. Особено приятен балсам се излъчваше от сравнението, чрез което ние доказвахме, че другите са по-нещастни от нас. Едва ли познавах хора, които да не изпитват успокоение, когато си кажат, че има други по-нещастни от тях. Но твърде често сравненията ни надаряваха с чувства от другия край на спектъра – чувство за малоценност, завист, болни амбиции, буйстваща злобичка, наранена суета и лудо желание човек да блесне над другите. В този смисъл някои сравнения вдъхновяваха. Един мой приятел, въздебел днешен писател, се сравняваше непрестанно с Хемингуей и затова научи английски и испански и посвети живота си на пътуване до Куба. Години наред той пишеше прав, винаги бос, само с груб молив и само по 375 думи на ден. Предполагам, че ако желанието му да се сравни докрай с големия писател не се е изпарило досега, можем да очакваме, че след някоя и друга година той ще се гръмне с ловджийска пушка.
Други сравнения имаха садистичен характер. Мой познат така педантично сравняваше съпругите си, че правеше живота им невъзможен. Веднъж той казал на шестата си жена: „Това печено, дето си го сготвила, е малко по-препечено от печеното на Данка (първата му жена), няма индийско орехче, както щеше да го направи Соня (втората му жена), нито мазнината е достатъчно, както Петя улучваше (третата му жена), но в замяна на това е по-пикантно от печеното но Лили (четвъртата му жена) и гарнитурата е по-добра от тази на Северина (петата му жена)…
Този вид сравнения си бяха нещо в реда на нещата и особено в литературната критика се смятаха за твърде полезен научен подход. Имаше един период, в който сравняването с големи и непознати имена се смяташе за много шик. Един критик, например, сравни Антон Дончев с Дос Пасос, което ни накара да въздъхнем завистливо, макар и да знаехме със сигурност, че нито въпросният критик, нито някой друг в България по това време беше чел Дос Пасос. Една много мила и приятна критичка написа статия за мен и (черно на бяло) ме сравни със свети Августин. Трябва да кажа, че и до ден днешен много се гордея с това сравнение, макар и да нямам никаква представа какво общо имаме двамата със свети Августин. Все пак имаше и по-страшни сравнения като тези на Авакум Захов с Джеймс Бонд и на Богомил Райнов с Богомил Нонев. Някои мои познати проявяваха перверзно чувство и сравняваха вестник „Кооперативно село“ с вестник „Кориере дела сера“.
Като се опитвам сега обективно да преценя времето, което изразходвахме, за да сравняваме сравними или несравними неща и хора, май излиза, че около 87.5% от дните (а чат-пат и от нощите) са били посветени на всестранна сравнителна дейност. Ние сравнявахме абсолютно всичко – днешния ден с вчерашния, светлото бъдеще с черното минало, тазгодишния сняг с ланския, милицията с полицията, съпруги с любовници, велосипеди с мерцедеси… Сравнявахме дрехи, футболни отбори, сирене, партийни ръководители, боза, гледачки на кафе, чушки пълнени, ордени и медали, клозети, правителствени награди, мръсни думи… всичко.
Никога няма да забравя, когато се връщахме от погребението на баба ми, как жените от махалата говореха: „Божке, какъв хубав гроб! По-удобен е от този на Дана! И е по-сух от гроба на Пена! И е на завет! Просто й завидях на гроба!“.
Ето до какви велики познания и разнообразие в живота водеше сравнителният метод, срещу който ни предупреждаваше нашият учител особняк.
Но инерцията си е инерция. След като живях 40 години с 87.5% всекидневно сравняване, как можех да спра да сравнявам през следващите 7-8 години. Всеки би ме разбрал, като му кажа, че сравнението е вътре, в кръвта ми, че аз си го нося в мене като неразделна част от дишането… (Какво хубаво сравнение, а!) И затова, движейки се из разните чужди страни, непрестанно виждах неща, които предизвикваха моментално сравнение. Някои казват, че сравнението било задължителна част от носталгията, но ми се струва, че обратното е по-вярно. Човек може да си представи на какъв фантастичен компютър се обърна моя мозък само и само да насмогне в сравняването. Трябваше да сравнявам германците с италианците, французите с испанците, гърците с турците, руснаците с поляците и т.н. с всички други комбинации помежду им, които бяха далеч, далеч повече от шестте жени на моя познат. Едно от най-страстните ми сравнения беше това за кафето: английско кафе – варени стари подметки, френско кафе – помия от истинско кафе, немско кафе – чернобоядисана вряла вода, италианско кафе – кафе. Нека призная, че от това сравняване на всеки с всеки и всичко с всичко моят живот ставаше все по-труден. Инстинктивно чувствах нуждата от някакъв постоянен и неизменен еталон, мярка, аршин, с който да мога да сравнявам абсолютно всичко – от кисело мляко до Мона Лиза. И тук ми дойде на помощ примера на моя нов приятел Серафим. За него еталон е някой си негов съселянин, който се казва бай Райчо. Ако двамата сме на футболен мач и аз кажа, че шутът на лявото крило е много добър, Серафим веднага ще ми каже, че шутът на бай Райчо е по-добър. Ако видим красива жена, Серафим ще каже, че бай Райчо е виждал и по-красиви. Ако пием хубаво вино, да кажем „Жевре-Шамбертен“ 1964, той ще декларира, че каквото вино е пил бай Райчо, такова никой не е пил. Серафим сравняваше бай Райчо с д-р Кисинджър, с Хирохито и дори с Жискар д’Естен. Така че за Серафим бай Райчо беше единица мярка за всичко, което улесняваше извънредно много сравняването. Аз лично се съмнявам дали този бай Райчо съществуваше, но в края на краищата нито метъра, нито грама, нито секундата съществуват някъде в природата.
Близо е до ума, че опитът на другите понякога разрешава нашите собствени проблеми по-добре, отколкото собственият ни опит. Единственият открит въпрос беше КОЙ или КАКВО да бъде моята мярка. Не можех да продължа да свеждам нещата само до себе си, защото сравненията ставаха твърде контрастни и в голяма степен опасно отчайващи. Мисля, че човек може безопасно да свежда нещата до себе си или ако е жител на мъничка изолирана страна, или ако е световно признат маниак. И в двата случая той не рискува да се срещне с истината, тоест да направи катастрофалната проверка на сравненията си. Но когато някой има пред себе си широкия свят, трябва да избере не само безопасен, но и възможно безболезнен начин на сравнение. Защото, например, познавах един цигулар, който макар че бе престанал да свири от около 15 години, винаги се сравняваше с Йехуди Менухин. Той не твърдеше със сигурност, че е добър, колкото Менухин, но просто се сравняваше с него и казваше, че щял да изсвири този и този пасаж малко по-твърдо от прочутия цигулар. Но един ден все пак той попадна на концерт на Менухин и тъй като съзнанието му не беше съвсем помрачено, след концерта настояваше да скочи в Темза, за да сложи край на сравненията си.
Затова моята естествена и мъдра мярка за сравнение стана малко известното на света съдържание на фразата У НАС. Тази мярка имаше няколко големи предимства. Първо, никой от моите събеседници не знаеше точно какво означава. Второ, нямаше начин да се провери. Трето, даваше възможност за най-фантастичен асортимент от сравнения. И четвърто, фразата У НАС (поставяна в минало свършено време) внасяше в разговора онази тъжно красива, мъчителна нотка, която всички слушатели обичат да чуят от човек, който разказва за бивша страна или бивша съпруга. Същевременно това У НАС беше доказателство за неизвестен и респектиращ жизнен опит на говорившия.
Оттук нататък моят живот наистина се улесни много. Каквото и да се говореше, каквото и да ставаше по света, каквито и хора да срещах, без никакво значение какви бяха техните особености, аз като добре програмиран компютър незабавно ги отнасях към моята магическа мярка У НАС. По принцип всички сравнения бяха между това, което го имаше или нямаше на Запад, и това, което го имаше или нямаше У НАС. В първите години по-голямата част от сравненията бяха в полза на Запада. Беше най-естествено човек да сравнява пълните магазини на буржоазния свят с празните социалистически витрини, редовния транспорт с нередовния, свободното преминаване на границите с паспортните одисеи, богатия избор на книги, филми, на изкуство и култура с досадното еднообразие и скука на едностранчивия избор У НАС и т.н.
„Ето“, казах си, „У НАС го няма този Хайд парк, където човек може да се качи на един стол и да каже на всеослушание какво мисли по разни въпроси, нито пък може да напише писмо до министър-председателя и да му каже, че делата му не изглеждат много чисти“. Или: „Защо У НАС продължава да има военни паради, помпозни манифестации, непристъпни вождове, младежки организации и паразитни съюзи като този на писателите, когато никъде в нормалния свят няма такива неща?“. Или: „Защо индустрията произвежда два вида стока вместо двеста и два, защо вкуса на трима полуинтелигентни партийни шефове ще диктува на хората какво да четат, слушат и гледат, защо те заглушават радиопредаванията, а Запада не заглушава техните…“ и т.н.
С течение на времето обаче баланса на сравненията започна някак да се уравновесява и те придобиха приблизително подобен вид:
„Моят тукашен шеф ужасно напомня на моя шеф У НАС. Той е хитър, неинтелигентен, безскрупулен и работата го интересува дотолкова, доколкото ще му помогне да скочи по-нагоре. И тука, както и У НАС, ако искаш да направиш кариера или да постигнеш успех, трябва да следваш старото правило „присъедини се към кликата“. И полицията както милицията не обича думата „моля“. Зарзаватчиите от тукашния пазар гледат да те излъжат по същия начин като зарзаватчиите от пазара на булевард „Георги Кирков“. И ТУК както У НАС връзките са нещо много важно.“
С такива балансирани сравнения аз и моите приятели прекарвахме в почти безкрайни разговори, сравнявайки привилегии, данъци, служебни порядки, цени, ваканции, ресторанти, отношенията между поколенията, възпитание и прочие. Балансираните сравнения ни доставяха чувството, че сме справедливи мъдреци и че държим фанатично за казване на истината.
Но с течение на времето този баланс започна да се нарушава, този път в противоположна на първата посока. Действителността около мен си оставаше свежа и конкретна, докато моята мярка все повече изчезваше в онази мистериозна мъгла на отдалечаващото се минало, която има качеството да превръща неприятни събития и образи в приятни спомени. Сега сравненията в моята компания звучаха така: „Каква просташка публика имат тука. В киното по време на най-нежната част на филма отваряха кутии с бира и мляскаха бонбони. Съвсем не е като У НАС. Гледай ги маймуните, не могат да различат истинско кисело мляко от този разводнен, пластичен йогурт. Всяко дете У НАС ще ти каже, че това е помия. Каквато беше витошката вода, такава вода по света няма. А бе, какво искаш от хора, които не знаят да ядат гювеч! Само за пари мислят тия западняци, не е като У НАС! А бе, свободата си е свобода, но пък как може никой да не ти обръща внимание! Можеш ли да сравняваш тия западни кошници с жените У НАС – какви любовници, какви съпруги! Какво ще кажеш за тукашната сексуална разпуснатост! Не е като У НАС!“
И по-нататък бентът, като че съвсем се отприщи. С живо настървение ние се впускахме да сравняваме, за да докажем триумфално, че всичко из света извън нашата солидна мярка беше безспорно по-тъпо, по-лошо, по-грозно, по-безнадеждно.
„Че какво е Бекет?“, казвахме ние, „освен поредица от безсмислици като скърцане на вратата! Какво е Сол Белоу освен полусантиментален хитрец, който търси душата си в дванадесетопръстника си? Париж ужасно мирише, а Лондон просто вони. Какво са англичаните, ако не нация от педерасти, германците – нация от работни добичета, французите – дребнобуржоазни егоисти, а италианците – пладнешки джебчии… Съвсем не е като У НАС!“
Така в апогея на този наш черен триумф, изразът У НАС престана да бъде сравнителна мярка, а се превърна в сигнал за атака, за наругаване, оплюване, отричане и съсипване на всичко наоколо, без значение на раса, класа, политика или религия. И трябва да призная, че след като нацапвахме с отвратителни цветове света, който ни беше приютил, задъхани и уморени от емоциите на тази дейност, ние се отпускахме удовлетворени и щастливи.
Да! Моят стар учител беше сбъркал. Ние бяхме щастливи не защото разбирахме нещата, а защото ги сравнявахме, защото живеехме, за да сравняваме, защото бяхме родени „сравнители“, които просто нито искат, нито могат да видят несравнимото.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
