Начало Идеи Гледна точка Сребърна сватба
Гледна точка

Сребърна сватба

12890
Произведение на Йоса Бусон (1716–1783), Уикипедия

Тя се обади се на майка му, той пристигаше със самолета след два часа. Реши да го изненада, както едно време. Беше се случвало да го чака така, седнала с бира в ръка на стъпалата на партерния етаж в неговия вход. И сега реши да повтори този номер. Не искаше да изчислява годините, които я деляха от онова време. Вярно е, скарваха се, започваха да приказват за разделяне, както всички млади хора. Но ето че или единият, или другият заставаше на пост, или тя на стъпалата на неговата кооперация, или той на пейката пред нейния вход; виждаха се, прегръщаха се, тя започваше да мачка гъстата му коса, а той завираше нос в ключицата ѝ и започваше да гали краката ѝ, беше луд по краката ѝ, казваше ѝ, че може безконечно да ги гледа.

Тя, разбира се, знаеше, че има хубави крака. Макар че често кокетираше пред него – виж колко са тънки краката ми, като на римски пехотинец. Той я плесваше с длан по дупето, да не говори глупости.

Разделиха се ненадейно, както често става. Той каза, че ще замине за чужбина, тя каза, че ще го чака. Той не се обаждаше, сигурно му беше трудно, явно не беше това, което си беше представял. Тя изведнъж подивя и се омъжи за Пепи, онзи отраснал хлапак с пухкавата коса, който не беше престанал да я преследва. После направи аборт от Пепи и се разведе. И така. Животът на всеки от тях продължи по серпантините, които им бяха отредени. И той стана лекар, и тя. Видяха се само веднъж през всичките тези години, на един лекарски конгрес в Чикаго. Слепоочията му се бяха посребрили, на нея ключиците ѝ бяха изпъкнали още повече. Каза, че ще я чака в стаята си, но тя се напи и не отиде.

Но продължаваше да поддържа отношения с майка му, чуваха се, понякога ѝ ходеше на гости. Когато разбра, че ще си идва, реши да го изненада.

Чу, че отпред спира кола. Хлопнаха се врати. Входната врата на блока се отвори. Беше той, с два куфара. Не успя да го разгледа. Той не я позна, внимателно я заобиколи и започна да се изкачва нагоре по стълбите. Какво ли си е рекъл, поредната алкохоличка. И нямаше да е далеч от истината. После горе се тропна вратата на жилището му, чу се гласът на майка му. Тя навярно му каза, че го чакат, защото след малко чу забързани стъпки надолу. Изправи се пред нея, вдигна я за лактите. Завря си носа в ключицата ѝ. А тя държеше пустата бира с едната ръка, затова започна да мачка косата му само с другата. После го бутна назад да го разгледа. Беше натежал, коремът му се беше отпуснал. Хубавата му коса беше изтъняла и той се беше подстригал късо. Но очите му бяха старите очи, топли като два лагерни огъня.

Излязоха пред блока. Беше започнало да припича.

– Хайде да отидем в Ханчето – изведнъж каза тя. Това беше едно заведение, което се намираше в покрайнините на София, на малък площад. Бяха ходили веднъж там, в онези години. Заведението се пръскаше по шевовете, имаше сватба, но им намериха и на тях места. Докато седяха и гледаха сватбарите, се шегуваха, че това можеше да е и тяхната сватба.

Идеята му хареса, за късмет се появи и свободно такси. След половин час бяха горе.

Заведението беше отворено, но празно. Жив човек нямаше. Добре че в градината имаше големи дървета, които пазеха хубава сянка. Избраха си една сенчеста маса, седнаха. Дойде мършава келнерка без два предни зъба, остави им две папки с менютата. Той я спря с ръка.

– Аз искам три кебапчета с пържени картофи.
– Аз – бира – каза тя.
– Няма ли да хапнеш?
– После.
– За вас нещо за пиене? – попита келнерката.
– Да. Една голяма минерална вода.
Келнерката взе менютата и се отдалечи.
– Не пиеш ли вече? – попита го.
– Вече не.
– Аз пък пия – каза тя.
Келнерката донесе поръчката. Наля от бирата в стъклената чаша. Тя жадно я преполови.
– Онова можеше да е и нашата сватба – каза тихо, като че ли на себе си.
Той се занимаваше с кебапчетата си. Кебапчетата му бяха странни, големи, с кора отгоре, като печени на скара кренвирши. Отряза едно парче, опита го. Бодна и един-два картофа.
– Хайде да ставаме – каза. – Ще отидем другаде.
– Само да си изпия бирата.
Изсипа останалата бира в чашата и я изпи на един дъх.
Станаха. Влязоха обратно от градината в тъмния ресторант. Огледаха се, търсеха келнерката. Тя изскочи от една ниша.
– Да платим – каза мъжът.
– Елате тук – чуха глас от нишата. Вътре седеше едър мъж със стегнато телосложение, гол до кръста. Бялата му коса беше вързана на дълга опашка, която падаше на гърба му. На бузите си имаше дълбоки бразди, които му придаваха вид на джелатин. Той каза:
– При нас плащането е със стихотворения. Трябва да кажете наизуст поне един куплет от някакво стихотворение.
Мъжът изведнъж широко се ухили.
– Готово – каза. И веднага започна:

Висок манастир на върха на скалите.
Ръка да протегна – откъсвам звездите.
О, тука не смея на глас да говоря.
Боя се – ще стресна небесните хора. [1][1]

Страшният човек също се ухили.
– Ли Бо! Учителят на Башо! Добре. Голям поет. Но е свършил трагично. Или както пише Езра Паунд:

Ли Бо също умря от пиянство.
Той поиска среднощ да прегърне
луната в реката.[2]

А после кимна с глава и им пожела хубав следобед. Чак на тръгване мъжът забеляза, че страшният човек седи в инвалиден стол с колела, а краката му са завити с одеяло.

Когато двамата излязоха отвън на площада, небето се беше смрачило. И даже заваля, бърз летен дъжд. – Искаш ли още едно стихотворение? – попита я. – Съвсем късичко. На Башо, ученика на Ли Бо. Ето:

Първи есенен дъжд.
И маймунката иска
малък дъждобран.[3]

Тя се сгуши в него.
– И аз искам…
– Какво искаш?
– Не знам.

[1] „Старокитайска поезия”, „Стигмати”, 2003 г., превод Антоанета Николова, София Катърова.
[2] Езра Паунд, „Избрани стихотворения”, „Слово”, 1993 г., превод Николай Кънчев.
[3] „500 хайку”, „Изток-Запад”, 2016, превод Людмила Холодович, Александър Киров.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора