0
2060

Средните сили променят глобалната геополитика

Срещата между президентите Джо Байдън и Си Дзинпин в Бали по време на заседанието на страните от Г-20 беше един парадокс. Проведена в познатите от времето на Студената война рамки, в които на преден план изпъкват уважението и добрите обноски, тази среща е и най-доброто доказателство за това, че Студената война още не се е завърнала.

С други думи нововъзникналият геополитически пейзаж се формира в резултат на несигурността и амбициите на тези, които бихме могли да определим като Средни сили, а не като някаква мащабна стратегия на Средното (Поднебесното) царство.

Видяна от дистанция, войната на Русия срещу Украйна може да изглежда като завръщане към противопоставянето от времето на Студената война между „свободния свят“ и руския (и китайския) авторитаризъм. Ала един по-внимателен поглед прави картината по-сложна.

Докато съюзниците на Америка в Европа се обединиха в защита на Украйна и срещу мълчаливата подкрепа на Пекин за войната на Владимир Путин, други държави, особено в глобалния юг, отговориха по различен начин. И в това има смисъл в контекста на разпадането на реда, формиран след края на Студената война.

Един дългогодишен съюзник на Америка в Студената война като Саудитска Арабия и един настоящ партньор в сферата на сигурността като Индия в последно време преосмислиха връзките си със САЩ с надеждата да постигнат по-отворени отношения. Саудитците започнаха да се доближават към страните от БРИКС. В същото време индийците развиха здравословен апетит към обезценения руски петрол (макар през септември Нарендра Моди да осъди Путин заради започването на войната).

Призивите на Запада за солидарност с Украйна често остават нечути. Глобалният юг остава сдържан към представата, че съпротивата на Киев срещу Русия представлява  антиколониална война. Защото техните собствени постколониални идентичности са формирани от борбата им срещу европейските империи или срещу хегемонията на САЩ, а не от битки с Русия или Китай.

И докато Америка има проблем с нововъзникналото желание на някои от своите съюзници за по-отворени отношения, приятелите на Русия в Централна Азия също започнаха да стават по-сдържани. В случая с Казахстан нахлуването на Русия в Украйна не доведе до укрепване на съюза на Москва с Астана, а на практика доведе до неговото разпадане.

Войната в Украйна освети активизирането на Средните сили като основен двигател за преформатирането на международната среда. Тези страни представляват странна група. Трудно може да се каже, че нещо обединява страни като Южна Африка, Индия, Южна Корея, Германия, Турция, Саудитска Арабия или Израел, ако посочим само тях за пример.

Някои от тях са демокрации, други са автокрации, трети се намират в сивата зона между двете форми на управление. Тези страни са развили своите идентичности след края на Студената война в един взаимосвързан свят, в който основният търговски партньор често не е най-близкия съюзник, а и за тези страни технологичното разделение между САЩ и Китай може да има по-голямо значение от идеологическото противопоставяне между тях.

Някои Средни сили са развиващи се страни с нарастващо население, други са икономически сили, борещи се с демографски спад. Някои от тях са придобили статута си на Средна сила, благодарение на географските си размери, други – поради икономическата си мощ. Някои от тях са конструктивни и ориентирани към сътрудничество членове на международната общност, други са подозрителни и ориентирани към сделки.

Всички те обаче споделят една обща характеристика: решени са да бъдат на масата, а не в менюто, защото имат силата и амбицията да формират своите региони. Или, както отбеляза Шанън О’Нийл от Съвета за външна политика в нейната книга „Митът за глобализацията“, на повечето места по света глобализацията се възприема като регионализация. В това е ключът за влиянието на Средните сили.

Ролята на Турция във войната на Русия с Украйна е най-видимият пример за активността на такава Средна сила. Президентът Реджеп Тайип Ердоган се отдалечи от съюзите от времето на Студената война и постепенно разви амбицията да бъде булката на всяка сватба и бебето на всяко кръщение. Вярна на тази идея, Анкара сега се стреми да омаловажи своята идентичност като член на НАТО и съюзник на САЩ в замяна на желанието си да бъде посредник между Москва и Киев.

Активността на Средните сили може да бъде полезна, когато се търсят глобални решения като инициативите на ЕС за климата, но тя може да доведе и до кръвопролития, ако се изрази в одобрение на нахлуването на Русия в Украйна. Ала това е новото нормално – запазената марка на нововъзникващия международен ред.

Едно е сигурно: няма да има нова конференция от Бандунг като тази от 1955 г.; няма да станем свидетели на възраждане на Движението на необвързаните страни от времето на  Студената война. Няма идеология, която да обединява Средните сили. Защото интересите им често са различни или дори конкурентни. А и движението на тези страни дори не е движение.

Средните сили се стремят да оказват глобално влияние върху Вашингтон или Пекин, макар и самите те да съзнават колко малко вероятно е да постигнат това. Но докато във времето на Студената война тъкмо Средните сили трябваше да се нагаждат към капризите и плановете на суперсилите, днес САЩ и Китай трябва да се научат да управляват свят, формиран  в резултат от действията на Средните сили. Нахлуването на Русия в Украйна е най-ясният пример за тази нова реалност.

Англоезичната версия на статията е публикувана във „Файненшъл таймс“, 18 ноември 2022 г.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).
Предишна статияНеравностойна размяна
Следваща статияБогословско основание на правата на личността