„Животът през Средновековието. Антология“, съставители Цочо Бояджиев, Тони Николов, изд. Фондация „Комунитас“, 2024 г.
Антологията „Животът през Средновековието“ съдържа преводи от средновековното текстово наследство, които (преводи) са служили като учебно помагало за студентите от Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Но макар и предназначено да се използва в студентската аудитория, това помагало представлява интерес за най-широк читателски кръг: от специалистите до любопитните. Съставителите ни уведомяват и за целта на антологията: тя „включва най-разнородни текстове, за да проникнат читателите в дълбинните интуиции и универсалиите на средновековната култура“. Основната задача на така подбраният текстови материал е да се покаже променящата се динамика на мислене и световъзприемане на средновековния човек във времето, така, както е отразено в хрониките, летописите или останалите автентични текстове от онази епоха.
Разбира се, издаването на подобна антология не е самоцелно, а е неразривно свързано със своята първопричина – лекциите по Културна антропология на европейското Средновековие, вече познати на читателите под заглавието Другото Средновековие, издание на фондация Комунитас от 2021 г. Курсът е четен в продължение на повече от две десетилетия във Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ от проф. Цочо Бояджиев (лектор) и Тони Николов (водещ на семинарите).
По същество антологията се явява едно необходимо допълнение към изучаването на автентичната история на философската академична медиевистика като тематика и жанров обхват. Историята на всекидневния живот като израз на едно наскоро откритото, или може би преоткрито минало предизвиква толкова големи очаквания, защото превръща незначителни детайли от ежедневието в общи за опита на всяко човешко същество елементи и затова докосва пряко под повърхността на големите „исторически“ събития. Разбира се, ние не можем да очакваме, че антологията ще представлява възможно най-красноречивото описание на действителния живот на средновековните хора. По-скоро целта тук е да се покажат различните нюанси на техния живот, като всеки от тях се разглежда от гледна точка на собствените му специфични условия с необходимото разграничение и по отношение на: (а) институции, (б) професионални области на знанието и занаяти; (в) населено пространство и (г) мъжете и жените, които живеят в него и техните взаимоотношения.
Преди време бях написал, че от гледна точка на тематично разнообразие Другото Средновековие на проф. Цочо Бояджиев наподобява средновековна „сума“. Такъв е характерът и на представената антология: темите в нея имат отношение към области като креационизъм, космология, антропология, натурфилософия, теология, философия и пр., но са разгърнати в един специфично „популярен“, ориентиран към представите на обикновения човек план. Затова говори и съдържанието: наброих 46 автентични текста с примери на социална активност в области като медицина, готварство (Книга за добрите ястия), съвети за брака (Парижкият стопанин), здравни и лекарствени предписания (Здравно ръководство за жените), занаяти (Книга на занаятите), животът на свети мъже (Животът на Свети Луи), осъждане на ереси (Документ за осъждането на валденсите), за чудесата (Диалог за чудесата), за вещиците, за гръмотевиците, за покаятелните книги (Коректор), за образованието и т.н. Особено интересни в този списък са две чисто философско-теологически съчинения като това на Фредегизий от Тур, наречено За нищото и мрака, както и текстът на св. Бонавентура Дали светът съществува във времето, или е създаден отвеки.
Едно от предимствата на представеното издание е, че ни свързва с традицията на средновековната книжна култура, която поразява преди всичко с почитта, изпитвана от средновековните учени мъже към писаните текстове: един преписвач на книги например умолява читателите да „обръщат страниците с особено внимание, като си мият ръцете преди да вземат текста в ръка и да не го държат на коленете си“. Но разбира се, подобен пример едва ли ще убеди прагматично настроеният съвременен читател, който ще се пита за ползата от четенето на подобни текстове. По общо казано, това е въпрос, който може да бъде зададен към всяко историческо съчинение: трябва ли днес да четем текстове от отдавна отминали времена, пък били те на Омир, Гьоте или Хегел? Всъщност тук винаги се забравя най-важното: текстовете от принадлежащи на историята автори представляват автентично свидетелство за живота и мисленето на реални хора в реално историческо време. И без да бъда дидактичен, ще напомня, че отричайки „ползата“ от прочита на техните текстове, отричаме не само културната антропология или философската медиевистика, но и правото на съществуване на дисциплината, която изучава миналото – историята. Казвам това не защото подозирам някого в невежество. Просто от гледната точка на XXI век и на модния днес въпрос за изкуствения интелект, в който всички са се вторачили, да очакваме от съвременния човек желание за разбиране на мисленето на средновековните ни предци изглежда като мисия невъзможна. Популярната представа за тези времена предполага, че това са времената на доминиращите над индивида свръхестествени сили, които се намесват фатално в човешките дела. Такова допускане предпоставя и убедеността на модерното масово съзнание, че това е епоха на ненаучни възгледи за всички клонове на знанието, които изглеждат на съвременния читател примитивни и принципно преднаучни. Един прогресистки възглед за човешкото познание, който го разглежда като неумолимо вървящо към все по-високи постижения, би настоявал, че няма какво да научим от епоха, доминирана и оформена под диктата на вярата. С това епохата на Средновековието бива лишавана от каквато и да е ценност и е принизена просто до „време, запълващо празнината между останалите по-важни времена“ тъкмо като средно-вековие.
Разбирането на средновековната менталност – пък и дори само вглеждането в нея – следователно представлява сериозно предизвикателство. Това действие изисква преди всичко тълкуването на текстове или изображения, което налага промяна на системите от светогледни и ценностни нагласи, за да се оценят по достойнство мотивите и предпоставките, с които е формирана средновековната светогледна чувствителност. Проблемът идва не на последно място и от факта, че социалният и културният контекст тогава са били много различни от днешните. Така например западното средновековно писане предполага принципно християнски тип мисловност, а интелектуалната дейност обикновено се е разглеждала като основно „мъжко – и най-често монашеско – дело“. Усещането за „не-нормалност“ се подсилва и от факта, че всекидневното мислене е било доминирано от един всеобхватен религиозен символизъм, който въвлича обикновения човек в един приказен свят, където обикновените неща – макар тук-и-сега – имат своето истинско значение в едно отвъдно пространство.
По тази причина сякаш отпада всяка необходимост да се интересуваме от онази сфера на живот и действие на средновековния човек, която ни позволява да проникнем зад завесата на „голямата“ история и да се опитаме да видим „историите“ на отделния човек, т.е. сферата на всекидневното му съществуване. Още повече че това – отново по необходимост – трябва да бъде разказ и за емоционалните и светогледните нагласи на обикновения човек, т.е. за желанието, волята, намеренията и основанията за действие, за отношението му към греха и добродетелта. И тъй като не можем да търсим еднозначен прочит на средновековната мисловност, то информацията за голяма част от артефактите, от личните свидетелства, от хрониките и разказите за преживяното неизбежно ще се филтрира през съвременните ни нагласи, свързани със светогледната ни интуиция, с половите, класовите или религиозните ни убеждения и най-вече и преди всичко – през несъгласието със спецификата на жанра. А с това сякаш потвърждаваме фикционалния характер на самата средновековна култура: текстове, изображения и материални артефакти от тези времена са налице, но представата за тази култура е с размити граници на фона на открояващите се Античност и Ренесанс, на които тя е помежду.
Казвайки това, искаме или не, сякаш очертаваме една представа за материята на средновековната култура – тя е толкова разнолика, че наподобява химера, т.е. митологично същество, което е известен „персонаж“ от древногръцката митология, но реално представляващо приказна фикция. Химерата, сама по себе си, е плод на фантазия, но нейни скулптурни изображения са напълно реални. За древните гърци това същество първоначално е било само коза/козел, който след това или поради злонамереността на характера си (помним Радичковото определение: козата е същество истеричаво), или поради причудливия порив на елинското въображение се превръща в огнедишащо чудовище с глава на лъв, тяло на козел и опашка на дракон. Омир го описва доста ясно: „С лъвска глава, със опашка на дракон, с туловище козе“ (Илиада, VI, 181).
Усещането за химеричния характер на средновековната култура се дължи на факта, че в нея, както в съновидение, съжителстват несъобщимото, т.е. несъзнателен стремеж, макар и в парадоксална форма, към цялостно и светогледно-символично осмисляне на живота и ясното съзнание за първоначалната фрагментарност, за принципа на несинтезираната раздробеност на човешкия опит. Сякаш липсва онова обединително звено, което съвременният човек извежда чрез позоваването на някакво „научно отражение на действителността“. Добър пример за това би бил текстът на Агобард от Лион, посветен на градушките и гръмотевиците (с. 51).
Обратно, Средновековието е съсредоточено върху обединителната сила на прозрението, че в „начало беше Словото“ (Йоан 1,1) и както отбелязват съставителите, за средновековния човек „подобно твърдение не е умозрителна конструкция, а непосредствен жизнен опит за един свят, в който словото непрекъснато ражда битие“. От което става ясно, че културното съзнание на която и да е епоха, приемано за даденост от повечето съвременници, всъщност никога не би могло да им се предоставя под формата на абсолютно ясна и последователна система от идеи. Но това едва ли е ясно за онези, които са се съмнявали в подобна очевидност, било то обикновени хора, професионални философи, или теоретици на културата. По тази причина културата на Средновековието се сдобива единствено с нови обвинения, които подхранват мита за самата епоха, а тя сякаш предпоставя собственото си самоообяснение. Кой твърди, че Земята е плоска? – разбира се Средновековието, ще кажат. Кой си е задавал идиотския въпрос за това колко ангела/демона могат да се съберат на върха на една игла? – разбира се Средновековието. И т.н. Следователно, колкото по фантастичен става този мит за интелектуалната немощ на онова време, толкова по-призрачна и химерична става самата епоха.
И не на последно място: едно от най-разпространените несъгласия със средновековната светогледна интуиция се отнася до средновековния универсализъм, който бива третиран като „нездраво увлечение“ – morbid fascination – според едно популярно определение. Несъгласието с този универсализъм обаче възпрепятства разбирането на универсалния характер на самата средновековна история, която е принципно „трансценденталистка“ или както напомнят съставителите – „всичко случващо се винаги се определя от по-мащабен контекст“. Хоризонтът на такава история ще е космологичен, пише Цочо Бояджиев в Другото Средновековие, и затова тя ще бъде разтегната между две универсално космически събития: сътворението на света и последния ден. Подобно разбиране универсализира и местообитанието на отделния човек – той не просто „живее своя живот“, а е установен в един нравствен Космос, който по думите на Мартин Бубер прилича на кръст: вертикалата на кръста минава през човешкото сърце и човешките избори го придвижват нагоре или надолу. Хоризонталата изразява условната линия на историята на земния град, като стремежът на праведната душа е да преходи в паралелния на земния Божи град. Следователно всеки исторически наратив е опит да бъде построен разказ, който не е сам за себе си, а е разбиран в контекста на универсалния божествен план на творението.
Представената тук антология ни показва именно такъв тип разкази, които, макар и привидно отнасящи се до всекидневието, в края на краищата получават своя смисъл именно като съотнесени с „големия наратив“, т.е. със съвършения божествен план за сътворението на света и човека, благодарение на който всичко се изпълва с живот.
