Начало Идеи Георги Марков Среднощните чадъри
Георги Марков

Среднощните чадъри

3503

„Среднощните чадъри“ е заключителната история от филм в четири новели, който си остава неосъществен, след като през 1969 г. Георги Марков напуска България. Редактор на сценария е Свобода Бъчварова, а останалите три новели са: „Бомбаджии“, „Хризантемата“ и „Асансьорът“. Работното заглавие на целия проект носи името на последната новела – „Среднощните чадъри“. 

Борис върви по алеята заедно с три момичета, хубави момичета, облечени с елегантни летни рокли, с модни фризури, със самоуверени движения и предизвикателни погледи. Това са Соня, Таня и Елена. Борис е техният кавалер, но всеки по-внимателен наблюдател веднага би разбрал, че той е само добър кавалер и нищо повече, че тази вечер всеки от четиримата върви сам за себе си.

По мокрия асфалт се изливат неонови потоци, яркочервената котка върху покрива на първия хотел облещва зелените си очи, посреща я жълтата ресторантска реклама „Посетете кошарата“, за да се намеси в играта синята рамка на лятното кино и веднага след нея разноцветната въртележка на магазина, който продава всичко.

И лицата на хората са сини, оранжеви или червени, приближават и отминават като в безкрайно ревю на цветовете, с карнавални стъпки, с кукленски походки и неразбираеми гласове…

„Искам да прекараме една хубава вечер!“ – казва Соня и поглежда Борис, който само се усмихва. Този Борис е двадесет и пет годишен, има хубавите очи на Муса Кеседжия, чистосърдечния израз на Антонио, а с маниерите си напомня на архитекта Лозан, възпитано-сдържан и съсредоточен. С твърде чувствително отношение към всичко, което го заобикаля, един истински съвременен млад мъж.

„Обичам морето повече от всичко!“ – казва Елена.

„Морето е море“ – тънко пародира Таня.

Продължават да крачат с любопитни очи. И той продължава да върви с тях и едновременно толкова далеч от тях.

Алеята не се свършва и народът не се свършва. Той извира от всички ходове и алеи, извира и говори на всички езици и пътува нанякъде със сини, червени и жълти лица. Всички търсят „една хубава вечер“. Търсят я усилено с погледи, с походки, с гласове, с всичко, с което може да се търси.

Половин дузина германки изпълняват командата „глави наляво“ към някакъв бог с огромни плещи и отминават в крак. Мънички грозни французойки манифестират покрай същия бог ироничните си погледи, докато богът изчезва и иронията остава за собствена консумация…

Само чадърите продължават да бъдат верни на своята романтична неподвижност. Сега и въздухът донася мелодиите на всички шлагери на всички ресторанти, за да остане накрая за миг като единствена мелодия спокойният равен шум на морето.

За да видят едно момиче в светла рокля, което гърбом към тях нагазва босо в пясъка към чадърите, върви бавно между тях в очакване да срещне някого. Защото и момчето вече е тръгнало.

Те не виждат лицата им, но следят техните движения, походките им, приближаването им, естествено и неизбежно по тънката ивица на пясъка. Идват един към друг, забавят крачки, приближават… протягат ръце…

Соня гледа със снизхождение.

„Виж ти! Любов!“

„Къде сме тръгнали!“ – казва Елена.

„При тоя студен пясък!“ – продължава иронично Таня.

И те продължават пътя си. Може би тази картина ги дразни, тя е проста и красноречива.

Само Борис остава загледан в двата силуета, които бавно се съединяват и изчезват отвъд чадърите.

И четиримата са в залата, където се провежда фестивала „Златният Орфей“. Борис седи между тях. Елегантен свят вляво, елегантен свят вдясно. Пред тях певци и певици пеят песни за любовта. Те се усмихват, радват се, страдат и плачат, държат ръцете си на сърцата или се хващат за главата, изобщо твърде живописно изобразяване на любовта, всичко е една манифестация на любещите или страдащите, любов сантиментална, любов благородна, любов романтична, всякакъв вид любов, много любов, безкрайно любов…

Борис слуша с внимание до някое време. После погледът му сам тръгва вляво и вдясно може би за да намери някакво потвърждение на потока думи, който идва отсреща, но така в очите му остава празно.

А момичетата до него не са променили своите изрази. Те просто съзнават своето присъствие в залата и се наслаждават. Те са необходимост на тази зала. А той? Отсъства.

Ръкопляскания. Певицата отсреща се кланя артистично.

„Голямо пеене, голямо кланяне!“ – забелязва Таня, докато ръкопляска.

„Ех, ако бях учила пеене!“ – казва Соня.

„Голям певец е бил тоя Орфей!“ – казва Елена.

Те продължават да говорят в същия дух, но той не слуша този разговор, а тихия шепот на двете момичета зад него. Не ги вижда, само чува последните думи: „Ресторант, трети ресторант…“

Отново черният асфалт, където хората са още по-малко. Оркестрите на всички ресторанти си дават сражение пред онемелите чадъри. После върху полутъмния плаж се втурват група младежи, тичат между чадърите, препъват се, викат и се смеят шумно. И там някъде на самия бряг се спущат в тъмното море.

Той ги гледа с малко завист и себеирония.

После попада в едно от ония измислени заведения с неудобни малки масички, пародия на народен бит, някакви уж селски зидове и бяла варосана стена, която трябва да символизира нещо си. Покрив няма и е хладно. Това е на самия плаж.

Една рота чадъри стои мирно край морето.

Подухва. И е напълно празно. На нито една маса няма посетители. Той сяда на студената пейка. Кой знае защо всичко това му се вижда интересно. Зяпа широките фуги на облицовката и чете разните имена, издълбани върху масите.

Келнерът, полупиян мазник, изскача от мрака и застава в предизвикателната поза на котарака Бегемот. Той е един от ония интимни веселяци, които говорят или с фрази, или със стихове.

„Защо сте сам! Ама как може да сте сам! Но аз знам… вие чакате! А-ха, чакате!“ – казва той и бърше ръцете си в мазните черни дрехи.

„Изглежда, че с рибата са го пържили и него! Това е пържен келнер!“ – дочува той гласове зад себе си, но дава своята поръчка и келнерът изчезва.

На съседната маса се канят да седнат мъж и жена с физиономии на интелектуалци.

„Тук ли? Тук!“ – казва с неприязън жената.

„Когато на човек не му върви! – казва мъжът – Да дойдеш от петстотин километра за това!“

„Потиска ме!“ – казва жената.

„Ние сме жертвите – казва мъжът – Тази вечер ние сме зазиданите сенки в щастието на другите“.

Той се усмихва. Тук все повече му харесва. Може би предчувства, че ще стане интересно. А келнерът донася огромна купчина раци и бяло вино.

В този момент в кошарата внезапно нахлува народ. Това са седем момчета със седем китари. Те заемат една маса, която сякаш е приготвена за тях и започват да настройват китарите си. Очевидно са решили да си посвирят и попеят.

Жената от съседната маса казва: „Само те липсваха!“

„Да ядем и да се махаме! – казва мъжът – Мислех, че поне тука ще бъде тихо“.

„Трябва да им забранят да свирят!“ – казва жената.

И сега в кошарата прозвучава музика. Гласовете на момчетата, съпровода, всичко звучи много чисто и много хубаво. Това е истинска музика на добри професионалисти. Лицето на Борис просветва. Мъжът и жената от съседната маса са изненадани.

Магическа пръчка променя мрачната атмосфера на рибарската хижа. Някой се досеща, че могат да запалят всички електрически лампи. Става светло. Подмамени от чудесните звуци на музиката, отдалеч започват да прииждат хора. Запустялата допреди малко самотна кошара се оказва тясна да побере посетителите. Една след друга масите се заемат, не достигат столовете и отнякъде пристигат хора със столове.

Келнерът отново минава покрай Борис, намига му и казва: „Сам човек не е човек, мой човек!“

Той хвърчи. Носи бутилки бяло вино и купища раци, сам развеселен от неочакваната клиентела.

А момчетата пеят така, както навярно би трябвало да се пее – с най-непринуден възторг, със светло и живо чувство и онази неотделима радост на младите, весели хора. От време на време те спират, поглеждат се мълчаливо и започват следващата песен. Когато пеят, те се гледат в очите и като че всеки търси песента в очите на другия.

Тълпата не престава да расте. Вече цялата кошара е заградена от любопитни, които с нескрито удоволствие стоят и слушат. На масата на Борис се е настанила цяла група граждани. Те безцеремонно го изтласкват в единия край, но той не се чувства неудобно, всичко, което става около него, е забавно и приятно. Лицето му се е отпуснало.

Няколко момчета и момичета се опитват да танцуват върху пясъка, неколцина пляскат с ръце, веселието добива общ характер, всички се чувстват като стари познати.

А китаристите знаят своя чар. Вниманието на техните слушатели ги пали още повече. Те продължават, продължават…

Изчезнало е и печалното настроение на мъжа и жената от съседната маса. Те не са си тръгнали и нямат никакво намерение да си тръгват, макар придошлите посетители да ги притесняват. Жената гледа със светнали очи, мъжът полуусмихнат слуша.

Най-после Борис е заприличал на себе си. Веселите му очи тръгват наоколо. Той вижда трите шведски красавици в ъгъла, малката хубава германка насреща и няколкото български момичета на съседната маса, следи изразите на усмихнатите им лица, улавя и изпуска погледите им и отново се заслушва в музиката и в песента, защото всичко има характера на неповторима импровизация…

Тя е седнала на няколко крачки, в дъното, до варосаната стена и това е добре, защото изпъкват черните ѝ коси и още по-тъмните ѝ очи. Той може да се закълне, че никога не е виждал толкова примамливо дълбоки очи. Остава за миг загледан в нея, много пряко, без да държи сметка за хората на нейната маса.

Тя също го забелязва. Може би го е забелязала по-рано, но сега погледите им се срещат и това е повод той да изрази радостта си. Едното лице поема усмивката на другото лице и я задържа до онзи момент, когато двете лица изразяват едно и също чувство.

Това е мигът на тяхното запознаване.

Оттук нататък трябва да започне техният разговор. Те нямат езика на гласовете си, но имат езика на очите си, на лицата си, на всеки израз, твърде богат и изразителен език… и в своя помощ музиката…

Началото. А после? Може би едновременното вдигане на чашите, бавното отпиване с несигурните погледи на първото любопитство, със сепването и последвалата настойчивост…

А момчетата с китарите свирят ли свирят, пеят ли пеят с още по-одушевени лица. Ония двамата от съседната маса, които искаха да си ходят, щастливо са хванали ръцете си. Келнерът едва си пробива път между масите…

Борис иска да ѝ каже нещо много хубаво и определено. И тъкмо в този момент вляво от него едно момче казва на едно момиче: „Аз много те харесвам“.

„Малко е да кажа, че те харесвам!“ – казва на свой ред момичето.

Борис се заслушва. Не се обръща. Като че това са техните собствени гласове, усмивките им са проговорили, чул се е звук…

Погледите им се преплитат. Те трябва да заместят преплетените ръце, милващите пръсти и всеки жест, всичко е само погледи, диалог на погледите, непреводим, но толкова разбираем…

Но те не могат да се гледат постоянно. Между тях непрекъснато се изпречват главите на ония от междинните маси. Двамата се загубват зад тях и трябва да се търсят, отначало с малко неудобство и свян, после с упоритост и раздразнение. Докато в пролуката между две глави се намират и могат да продължат своя мълчалив, увлекателен разговор.

Никой нищо не забелязва, никой не се интересува. Всеки е зает със себе си, може би защото всеки има своя диалог. Само келнерът продължава да обикаля масите. Той изразява своите симпатии към Борис. Като прибира чинията от масата, му казва: „Още ли чакаш, много дълго чакаш!“

С нея също заговаря някакво момиче, но тя бърза да се освободи. Говорят ѝ, тя само кимва и очите ѝ търсят Борис. Лицето ѝ просиява, очите ѝ отново го мамят с дълбочината си.

Той е във възторг, иска да ѝ го каже.

„Каквото и да кажа е малко, нищо е!“ – казва момчето вляво на момичето.

„И все пак говори, каквото искаш говори!“ – казва момичето.

„Искам да ти кажа всичко изведнъж!“ – казва той.

„О-о-о не! Бавно, по малко, за да бъде дълго!“ – отвръща тя.

Борис се сепва, едва сега се обръща, вижда момчето и момичето до себе си, засмива се. И тя се засмива. Това са най-щастливите им усмивки. Може би трябва да спрат дотук. Момчето зад гърба казва на своето момиче: „Трябваше да си останем непознати!“

„Защо?“

„Защото беше много хубаво!“

„И сега е много хубаво!“ – казва тя.

Отново главите на хората ги разделят, отново те се търсят, за да се намерят. Ето ги пак.

Един пийнал гражданин, разнежен докрай от музиката и песните, става, кланя се на всички маси и казва: „Няма смисъл! Няма смисъл!“

„Кое?“ – пита го някой.

„Да се стои повече! Няма смисъл!“ – и като се клатушка леко, излиза.

Те се засмиват. Отнася се и за двамата. Има смисъл. Нека да си говорят със своите думи, а не с думите на другите. За всичко да си говорят. Например кой кого е видял най-напред… как са се открили… Но главите пак ги разделят и те пак трябва да се търсят и да се намерят… Гледат се.

„Искам да направя нещо хубаво за тебе!“ – казва момчето вляво.

„Направи го!“ – отвръща момичето.

И после момчетата стават прави и запяват най-популярната песен. Всички в кошарата пеят с тях. Пеят и нашите двама приятели, макар и да не чуват гласовете си. Все пак това е възможност да изразят нещо… Някакъв ентусиазиран гражданин се качва на средната маса и дирижира темпераментно…

Отсреща, мълчаливо заслушани, стоят разтворените чадъри. Двамата едновременно обръщат погледите си един към друг…

И тук те се разбират. Може би дръзкият, по-смелият трябва да се реши по-напред…

Защото са достигнали оня миг, когато немият разговор вече не е нужен, когато всичко за казване е казано и човек е получил оня тласък, който го води безпогрешно…

„Искам да бъдем заедно!“ – казва момчето.

„Нали сме заедно!“ – възкликва момичето.

Тя се надига от мястото си с възхитителна решителност. Вече не го гледа, не е нужно да го гледа. Освобождава се от компанията си и тръгва… към чадърите.

Той се вдига секунда след нея и също тръгва към чадърите. Вижда я пред себе си. Тя върви изтръпнала като насън. Той забързва да я настигне.

Сега неочаквано между публиката се появяват трите момичета от „Златния Орфей“. Те виждат Борис, искат да му извикат, но забелязват, че той тръгва подир момичето и се усмихват.

„Боже! – казва Таня – Романтика!“

„С песнички!“ – добавя Соня.

„Но пясъкът е студен“ – казва Елена.

Иронията остава за себе си. Нито Борис, нито момичето чуват.

Те са се отдалечили. И там някъде, при първия чадър в мрака той я настига. Тя се обръща и го изчаква. Приближават един към друг. Той протяга ръце към нея като към нещо отдавна познато, отдавна обичано, загубено и намерено. И среща нейните ръце.

Лицата им изразяват пълна бъркотия – и радост, и дързост, и свян, и любопитство, и страх, но някакъв щастлив страх… После идват миговете на първата нежност. Те държат ръцете си, отново се приближават един към друг, докато тя за миг рязко се отдръпва, за да каже единствената действителна реплика на вечерта:

– Нали не си пиян? Нали не си пиян?

Той се засмива. Пиян няма.

И тръгват в мрака между чадърите към морето. По пътя срещу силуетите на други двойки… на самия бряг… и по-нататък… и навред по опустелите вече среднощни алеи, и там далече върху камъните на скалите… и в изтеглената лодка…

Далече от нас, между чадърите става тяхното приближаване, за да се целунат с цялата любов и радост, които тази вечер им е дала, за да започне нещо, което може би наистина е любов…

А момчетата с китарите подхващат последната песен, най-чудесната песен с последния куплет…

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Свързани статии