Историята на един руснак, отишъл да се бие като доброволец в Донбас, където установява, че е попаднал в банда, а не в армия.
Руският бизнесмен Бондо Доровских – занимавал се с нефтен бизнес, работил по-късно в строителна компания в Москва – отива като доброволец в Източна Украйна. Убеден е, че ще воюва срещу фашизма.
Приемат го в бригадата „Призрак“ на Алексей Мозговой, действаща в Луганска област. По-късно воюва на територията на Донецката народна република (ДНР). Попадайки в Донбас, Бондо Доровских разбира, че там въобще не се случва това, за което е мечтал, „никаква „руска идея“ нямаше там“. Осъзнава, че пропагандата го е измамила и се връща в Русия. „Всичко така се обърна в главата ми, че ми се прииска да вляза в редовете на батальоните на Националната гвардия на Украйна, за да отстоявам тяхната независимост“, пише бившият опълченец.
В интервю за Димитрий Волчек от радио „Свобода“ Бондо Доровских разказва какво е видял в Източна Украйна.
Бондо Доровских: Ако Русия не подкрепяше опълченците, всичко това нямаше да се случи
Много хора отиват да се бият за пари. Вие сте бизнесмен, осигурен сте материално. Какво ви накара да тръгнете на война?
Наистина мислех, че Русия е в опасност, че там воюват наемници, които се опитват да завладеят нашата страна, мислех, че Донбас е предният пост на Русия, че ние сме длъжни да стоим там и да защитаваме своите интереси.
Тоест изцяло идеологически съображения без материални подбуди?
За материални подбуди и дума не може да става – аз сам си закупих цялото снаряжение, бронежилетката. Струваше ми около сто хиляди да се подготвя и да отида там. Така че не става дума за пари. Освен това там не плащат кой знае какви пари, сега плащат по 360 долара, при това не всички ги получават. Хората отиват там по най-различни причини – кой заради приключението, кой да трупа боен опит… Всеки си има свои причини. Разбира се, при повечето хора има някаква неуредица. Както в Ислямска държава, защо хората отиват там? Мислят, че там ще бъдат нужни, ще бъдат потребни. Тук е същото. Щом попаднеш тук обаче веднага разбираш, че това не е военно поделение, а същинска банда.
Коя беше последната капка, която окончателно ви накара да заминете? Някакво предаване по телевизията или нещо, което прочетохте в интернет?
В главата ми постоянно се въртеше канал „Русия-24“, по който показваха най-новата история на Украйна. После си казах: „Няма да отида там, не ми е нужно това“. Всяка сутрин си казвах това. Но щом включех телевизора, там от сутрин до вечер говореха само за това… Повлияха ми средствата за масова информация.
А преди това бил ли сте в Украйна, познавате ли тази страна?
Не, никога не съм бил там, това беше първото ми посещение.
Към кого се обърнахте, за да станете доброволец?
В интернет има няколко възможности. Партията на Лимонов „Другата Русия“ има интербригада, попълваш неголям въпросник и го изпращаш на електронен адрес, те ти съобщават, че трябва да стигнеш, да кажем, до мините, а от мините вече те препращат към района на опълчението. Аз писах на всички, писах до интербригадата, в Москва бе открит Военен комисариат на ДНР, писах и там, дадоха ми контакти, одобриха изпратената от мен анкета. Те одобряват анкетите на всички. След това дават телефонен номер. Щом стигнеш до Ростов на Дон, звъниш на този номер, те ти казват къде трябва да стигнеш, къде се намира транзитният пункт.
Тоест няма никакви проверки, не се интересуват от военния ви опит, не проверяват дали не сте провокатори?
Няма никакви проверки. Освен това има случаи, когато някой преминава границата с ксерокопие на документ, а някои въобще нямат документи. Когато стигнахме до опълченците, ни попитаха само за фамилиите, бащиното име и името, това бе всичко. Снимаш се и ти издават удостоверение за самоличност с фамилията, която си дал.
А оръжие дават ли?
Веднага, оръжие ти дават веднага. Аз бях снайперист, имах автомат, имах и пушка. Имах гранатомет и картечница, стрелково оръжие там има всякакво. Когато пристигнахме в Никишино, видяхме местните опълченци, които стояха на фронтовата линия, всеки от тях имаше по един пълнител и автомат, не бяха добре облечени, а ние имахме всичко, бяхме напълно екипирани – и гранати, и картечници, и РПГ (ръчен противотанков гранатомет), и заряди за него, и абсолютно всичко. Имахме дори две наши коли, с които можехме да се предвижваме.
И всичко това ви дадоха в тренировъчния лагер в Ростовска област?
Не, в Ростовска област не ни дадоха нищо, всичко това ни дадоха на територията на Донбас. В Ростовска област изпращаха опълченците, които по-рано са били танкисти в армията, на полигона, там ги обучаваха, сформираха се екипажи. Даваха им оръжие. Видях това с очите си. След това извозваха тези танкове на влекачи до границата с Украйна, оттам нататък те продължаваха на собствен ход към зоната на бойните действия. На мен обаче ми дадоха оръжието в Донбас.
Как преминахте границата?
Прекараха ни през полето. Най-напред пристигнахме официално на КПП-то, но аз имах ограничение за излизане в чужбина и не ме пуснаха. След това граничарят ми каза: „Няма никакви проблеми, момчетата ще ви прекарат“. И наистина ни прекараха, сформираха по-голяма група, около 15 човека, и посред бял ден просто минахме през полето, там няма някаква нормална граница.
Имахте ограничение за излизане в чужбина заради неплатени дългове?
Имам неголям дълг към съдия-изпълнители, затова ми бе забранено да пътувам в чужбина, но аз не знаех това.
Къде беше сформирано поделението – в Русия или вече на територията на Донбас?
Влизаш в поделението вече на територията на Донбас. В Ростовска област има няколко транзитни пункта, там доброволците се събират и чакат да ги преведат оттатък. Някой иска да отиде в ДНР, друг в ЛНР, трети в бригада „Призрак“ – желанието се зачита и ви изпращат, където искате. Пристигнахме в бригада „Призрак“ през нощта, на сутринта дойдоха с различни оферти и предложения – ако искате във Вергулевка, там има пряк сблъсък, ако искате в разузнаването, ако искате танкисти или пък в контраразузнаването – заповядайте, където искате, там отивайте.
Вероятно е важно да имаш някакъв опит?
Теоретично да, трябва да имаш някакъв опит. Но какъв опит в контраразузнаването, например? Какви ти там контраразузнавачи? Те просто имат власт и безчинстват открито. Необходим ти е опит, ако да кажем си танкист. А да стреляш или да стоиш в окопите, за това не са нужни особени умения. Стой си там, артилерийската война си върви. После цялото това стадо тръгва нанякъде, танковете на една страна – при това тези танкове нямат елементарни комуникационни устройства, нямат радиостанции, крясъците на пехотата не стигнат до танкистите – та танкистите тръгват на една страна, пехотата на друга, няма никакво съгласуване, няма подготовка, нищо. И мислите, че това стадо би могло да спечели войната? Знаете ли как печелеха през лятото? От Русия долитаха самолети. Един от опълченците, който бе на зенитната установка, каза: „Дойде заповед, сега ще долетят самолети, по тях не трябва да се стреля“. През лятото имаше повече руска войска. Разбрах от опълченците, че е имало и самолети. Самият аз не съм виждал руска войска. Офицери, да, видях много офицери, много „отпускари“, които бяха там. В щаба на същата тази бригада „Призрак“ имаше няколко руски кадрови офицери.
Общувахте ли с тях или само ги видяхте случайно?
Познавах ги много добре, аз бях често в щаба. Познавах началника на разузнаването на щаба на бригадата, познавах и началник-щаба. С началник-щаба общувах по-рядко – когато идваха доброволци. С началника на разузнаването общувах много често – и двамата сме руснаци, живеем наблизо. Аз исках да се занимавам с разузнаване, затова общувах повече с него.
С какво се занимаваше бригада „Призрак“ по време на вашия престой там?
Докато бях в „Призрак“, бригадата фактически контролираше изцяло град Алчевск. Нашите военни части бяха на фронтовата линия във Вергулевка, в Комисаровка и в още две селища. Във Вергулевка имаше 100-150 души, в Комисаровка неголеми поделения, всички останали бяха в Алчевск. По принцип ДНР и ЛНР не признават бригада „Призрак“. Между тях има вътрешна конфронтация, те създаваха проблеми с доставките на оръжие. Имаше един период, когато от Русия не идваше особено въоръжение – нито артилерия, нито танкове, но те разчитаха на „Призрак“ за решаването на тези проблеми. Имаше няколко общежития – от Русия постоянно пристигаха доброволци, от други страни също. Единствените, които тренираха, бяха испанците, имаше интернационална рота – испанци, италианци, французи. За всички останали редът беше следният – сутрин ротният става и прави проверка, такава проверка се прави и вечерта. През цялото останало време опълченците се размотават в Алчевск, мародерстват, събират всякакви метали, свалят цели железни врати, предават металите за скрап, за да имат пари за пиене и за цигари. Те са оставени там на самите себе си. Някои се напиват и стрелят един срещу друг. Дори се беше случило следното – един се напи и искаше да хвърли граната в стаята, спряха го навреме. Такъв един мирен живот. На който му е скучно, отива на фронтовата линия.
Тоест заплати въобще не плащаха и е трябвало да заработвате със събиране на метал?
На практика, да. Някои продаваха и оръжие. В Русия събират пари, радиостанции, изпращат снаряжение, бронежилетки – всичко това се продаваше и се пропиваше. Такъв е животът там.
Какво бе съотношението между местните хора и доброволците от Русия и други страни в бригада „Призрак“?
Някъде около 10, максимум 30% са дошлите отвън, всички останали са местни хора.
Как се отнасяше към вас местното население?
Щом пристигнахме в Алчевск, на следващия ден отидохме на пазара да обменим рубли, там срещнахме една бабичка, която ни каза: „Вие против нас ли сте?“. Буквално половин час след това отидохме в църквата, до мен се доближи една жена и ми каза: „Скоро у нас ще има избори, за кого да гласуваме?“. Аз й отговорих: „Гласувайте, както ви диктува съвестта. Нима някой може да ви каже за кого да гласувате?“. „Не ни е нужен Путин – каза тя – не искаме да сме в Русия. Искаме независима Украйна“. Това беше първото, което видях, при това веднага след пристигането си. След това в Никишино се приближих до една жена и я попитах: „Когато Никишино беше под управлението на въоръжените сили на Украйна, какво правеха те, безчинстваха ли?“. Тя ми отговори: „Не, всичко беше много добре, с тях нямаше никакви проблеми. Но, когато дойде „Оплот“ – Захарченко възглавява „Оплот“, това е негово поделение – ни изкараха от домовете и подкараха колите, заграбиха всяка дреболия, взеха и най-малката джунджурия, просто грабеха. Руснаци, спасете ни, ние не се боим от нацистите, страхуваме се от „Оплот“, боим се от опълченците“. Ето това срещах. Имаше и много изказвания на хора, които по принцип ни смятат за окупатори. Те питаха едно и също: „Защо сте дошли тук?“.
Какви бяха местните хора, които служеха в бригадата – ултрапатриоти от Донбас, хора с меркантилни интереси или просто хора, равнодушни към политиката?
Струва ми се, че не се интересуват от политика. Повечето от тях са осъждани, при това нееднократно. Имам снимки, които висяха в нашата казарма, аз съм ги правил. Комичното е, че тези осъждани хора разследват бившите сътрудници на милицията. Не, те по-скоро са далеч от политиката. В ДНР плащат пари и те идват тук, за да им платят някаква заплата. Всички останали са просто негодници, на които са дали оръжие в ръцете. Освен това като опълченци те имат някаква власт. Там няма никакви закони. Когато карат коли, опълченците винаги преминават на червено. Ако местното население види, че минават опълченци, винаги им дават път, защото те са въоръжени. А опълченците казват: „Нас ни уважават, ние можем да минаваме на червено, не трябва да спираме“.
Вие сте интелигентен човек, навярно ви е било трудно да намерите общ език с тях. Какви бяха отношенията ви?
Нямахме особени отношения. Имах един приятел, който е живял 10 години в Германия, с него общувахме. Имаше няколко руснаци. От Русия идват малко по-различни хора, но има и такива, с които можеш да общуваш. Освен това испанците, един момък от Мадрид, който бе доста млад. Имаше с кого да се общува, макар и немного хора. Затова навярно си и заминах. Исках да си замина още докато бях в Алчевск, но си казах, че все пак трябва да стигна до фронтовата линия и да видя какво се случва там. Тъкмо там започнах да симпатизирам на противниковата страна. Защото имаше примирие, а те обстрелваха противника с тежка стволна артилерия, с реактивна артилерия, а ракетните установки „Град“ просто изпелеляваха. Когато чуеш по радиостанциите, че при Никишино нашите момчета са изгорили два камиона „Урал“ с жива сила, когато чуеш как крещят хората там, естествено разбираш, че всичко случващо се е тъкмо обратното на онова, което си мислел. Изпълва те чувство на жалост към тази страна, която просто унищожават. Унищожават я обикновени главорези, за които е без значение срещу кого воюват, техният живот си е такъв – бандитски.
Кога бе това – веднага след подписването на първото мирно споразумение?
Да. Аз бях в Никишино през ноември-декември. Във Вергулевка бе абсолютно същото. Ние бомбардирахме противника.
А украинците спазваха ли примирието, не отвръщаха ли?
Разбира се, случваше се те също да удрят плътно по нас. Но аз видях такива загуби, нашите не спираха да нападат внезапно. Два камиона „Урал“ изгоряха пред очите ми, после свалиха танк, свалиха БТР. Щом се напиеха, отиваха да притесняват блокпоста. Слава Богу, от тази страна не ни нападаха внезапно. Макар да разбирах прекрасно, че иначе просто ще ни изпотрепят, в това Никишино бяхме към 80 човека, можеха просто да ни изпотрепят от Каменка, където противниците бяха разположили огромни части… Но те просто нямаха такова желание.
Имаше ли много загинали във вашето поделение?
Не, за един месец от наша страна в Никишино загина само един човек, рани го в главата парче от снаряд. На другия фланг, където беше ротният, също не съм чувал да има загинали хора.
Казахте, че бригада „Призрак“ е имала конфликтни отношения с ДНР. В какво се изразяваше този конфликт и какви бяха причините за това?
ДНР и ЛНР не искаха да признаят бригада „Призрак“, това беше някакъв политически въпрос. Предлагаха на Мозговой да влезе в състава на ЛНР, но не с цялата бригада, а с отделни части, за да не му остане никаква власт. Той, разбира се, не направи това, реши да си остане самостоятелна фигура.
Общувахте ли с него лично?
Поздравявахме се, но не съм общувал лично. Общувах лично със Стрелков, но това бе още в Москва, където го срещнах случайно и разговаряхме за Мозговой. Той каза, че това е единственият командир, на когото все още се доверява.
Кога за първи път почувствахте разочарование – когато разбрахте, че това, което говорят по „Россия -24“, въобще не съответства на действителността? Бавен ли беше процесът на осъзнаване или почувствахте това от самото начало?
Почувствах го от самото начало. Едва преминахме границата и първото нещо, което видяхме буквално след пет минути, беше бой между опълченци. След около два часа дойде колона, заместникът на Мозговой Николаич се появи с пистолет, искаше да застреля двамата водачи. Веднага разбрах къде съм попаднал, това не приличаше на армия. Разочарованието дойде веднага, по-нататък само се потвърждаваше.
Защо останахте половин година?
Стана така – пристигнах през юли, останах една седмица, после се върнах в Руската федерация. В Москва се срещнах със Стрелков, срещнахме се случайно в търговския център на Рубльовско шосе. Реших, че може би не съм видял всичко докрай, че на други места е по-различно. Първоначално исках да отида при Стрелков, мислех си, че може би нещо зависи от командира. После заминах отново. Пристигнах през октомври. Бях в „Призрак“ и се убедих, че всичко е точно така, както си мислех по-рано. Отидох в ДНР, в Никишино. Видях, че и там е абсолютно същото. Освен това разговарях с някои хора за ситуацията в „Заря“ в ЛНР – навсякъде бе едно и също.
Как мислите, колко време ще се задържат самопровъзгласилите се републики?
Ако Русия не помагаше, всичко това нямаше да го има. Русия има нагласата да подкрепя това движение и занапред, така че опълченците ще се задържат още дълго време.
Какво бихте казал на хората в Русия, на онези, които се колебаят дали да не помогнат на самопровъзгласилите се републики?
Бих ги посъветвал да не ходят в Донбас – това е лъжлив патриотизъм. Там няма никаква Русия, има само агресия. Отивайки там, ще попаднете просто в банда. Когато неотдавна разбрах, че полицейски следовател от Москва е напуснал работата си и е заминал за Източна Украйна, ми настръхна косата. Той е попаднал в истинска бърлога. Не знам как би живял сред тези хора. Бих посъветвал хората да не ходят там, това няма никакво отношение към защитата на родината. По телевизора ни показват нещата така сякаш това е Великата отечествена война, но то не е Великата отечествена война, а истинска агресия. Ние навлязохме в тази територия, руските власти поддържат терора там. Ако не бяхме влизали там, ако Русия не беше помагала на опълченците, нямаше да има хиляди убити и въобще нищо нямаше да се случи. Как започна всичко? Стрелков отиде там със своята група, но Стрелков е военен, дай му шанс и той цял живот ще воюва. Аз бях върл привърженик на това движение, агитирах хората да отиват там, но когато се връщах назад, на границата ме спряха сътрудници на ФСБ и ние дълго разговаряхме. Аз им разказах всичко съвсем откровено. Те ми казаха: „Преди теб досега за една седмица оттам се върнаха 180 руснаци“. Молеха ме само за едно – да не говоря за това. Казах им: „Ще се върна и ще разказвам за това навсякъде в социалните мрежи, за да не отиват хората там, защото нещата изобщо не са такива, каквито им ги показват“. Там има убийства, има грабежи. Нещо повече, от първия момент разбрах, че ако някой ме убие, това няма да са въоръжените сили на Украйна, няма да е врагът, там може да те застреля някой от опълченците просто защото е пиян.
Лесно ли е да се напусне отряда? Просто хвърляте автомата на масата и казвате: „Това е всичко, аз се връщам в Русия“? Или трябва да го направите тайно?
Ти си доброволец, можеш да кажеш: „Край, достатъчно, искам да си замина“. Наистина в Никишино ме молеха да остана, казаха ми: „Тук не сте толкова много, остани, къде ще ходиш?“. Отговорих им: „Добре, ще остана още една седмица“. След седмица пак същото. За местните няма какво да говоря, останах с впечатлението, че те са изцяло зависими. След около две седмици просто отидох и предадох пушката си, защото бе записана на мое име. Имаше възможност да замина на следващия ден, предадох оръжието си и казах: „Заминавам за Русия“. Нямах абсолютно никакви задължения към тези хора. Ротният командир идва два пъти седмично за половин час и бързо офейква, няма никакви командири, няма нищо. Там си като пушечно месо. И не е ясно за какво всъщност воюваш. Основното е това, че там няма за какво да се воюва! Бих бил доволен да послужа по някакъв начин, но това не е война, в която си струва да рискуваш най-скъпото, което имаш.
Вашите политически възгледи за това време се обръщат на 180 градуса?
Да. Аз и по-рано се отнасях отрицателно към нашата власт, защото някога имах доста успешен бизнес, нефтена база, занимавах се с търговия на едро. После загубих бизнеса си благодарение на нашите власти. Но преди една година промених мнението си за Путин, мислех си – какъв юнак. А сега булото падна от очите ми.
Интервюто е публикувано в сайта на радио „Свобода“.
