„Вагнер ми отвори гласа. Изведнъж усетих какво значи гласът ти да звучи цялостно, от долу до горе.“ Разговор с баритона Пламен Димитров

Пламен Димитров е солист на Варненската опера. Много пъти по време на пътуванията ми до Варна съм била на негови спектакли и съм го аплодирала в различни роли. Но още по-впечатлена бях от участията му в постановките на Рихард Вагнер в Софийската опера. Години наред той е Алберих в „Пръстенът на нибелунга“, джуджето, което открадва златото от дъщерите на Рейн. Беше и Скарпия в „Тоска“. През този сезон имаше покана за ролите на Алфио в „Селска чест“ и на Макбет в последната премиера на операта, когато се и състоя разговорът ни.

Толкова отдавна се познаваме и винаги съм се възхищавала от това, което сте представяли на сцената. Пътят ви започва много активно. Веднага след завършването тръгвате по турнета. Каква беше причината?

Веднага казвам най-тривиалното – финансова. Семейството ми е съвсем обикновено и им беше трудно да ме издържат, докато бях студент. Майка ми даваше частни уроци по математика. Пращаха ми един телеграфен запис в понеделник, аз отивах в пощата да го взема и така до следващия запис в понеделник. В момента, в който завърших, изпитах потребност да натрупам опит, макар и с малки роли. Познавах човекът, който организираше турнетата. Не съм се явявал на прослушване, препоръчаха ме и така започнах. Изпълнявах например Маруло в „Риголето“ или Шонар в „Бохеми“, но бях на сцената. Имах възможност да се запозная с работата на диригента, на режисьора и с други важни неща, които в Консерваторията не изучавахме достатъчно. Например с диригент имахме часове веднъж седмично. Наистина диригентите бяха страхотни, но все пак. Аз работех с Недялко Недялков.

А как стигнахте до решението да станете оперен певец?

Аз бях спортист. Във Варна имаше много добър отбор по водна топка, но аз започнах по-късно и не успях да се преборя за титулярно място. Доста енергия хвърлих и във футбола, докато не ми казаха, че имам много тънки глезени и няма да издържа на големи натоварвания. А майка ми, виждайки, че започнах да изпитвам отчаяние, един ден ми каза: „Ти знаеш ли, че пееш много вярно“. И без да ме предупреди, ми намери учител, за да кандидатствам в Музикалното училище във Варна. Всички в семейството ми пеем правилно и чисто, баща ми свири на китара, майка ми има прекрасен тембър. Ние пеехме у дома. Тогава и времената бяха други. Мечтата на татко беше да стана пианист и от петгодишен ходех с нежелание на уроци по пиано, но в солфежа бях много добър.

Учите като извънреден ученик в Музикалното училище, след това в Консерваторията при Благовеста Карнобатлова.

При нея всичко беше строго. Аз бях съвестен, ходех на всички часове, не съм отсъствал. Но още в първи курс разбрах, че с гласа ми нещо куца. Баритонът Георги Койчев (от Варненската опера) ми помогна да намеря правилната постановка. Даде ми самочувствие.

Винаги ли сте били баритон, защото имате чудесни височини?

Не, напротив. Точно това щях да кажа. Водеха ме тенор, докато не кандидатствах в Академията. Майка ми все повтаряше: „Ти какъв тенор ще станеш, моята гордост!“. Защото тенорът е най-редкият глас и всички му се възхищават, а и съм сравнително височък, добре сложен тенор (смее се). Имаше после малко разочарование.

А с какъв репертоар влязохте в Консерваторията?

С баритонов. Оказа се, че госпожа Карнобатлова ме е определила още в началото. Но аз нямах никаква представа за спецификата на гласовете. Постепенно разбрах, че тези арии, които тя ми е давала, са били баритонови и че аз само съм си мислил, че съм тенор.

На опера не ходехте ли?

Ходех във Варненската опера. Но тогава стана една смяна, която беше много неприятна. Половината певци пееха на български, половината на италиански. И на мен не ми харесваше. Като студент, разбира се, че съм посещавал спектакли на Софийската опера, но честно казано, често си тръгвах разочарован.

Сигурно е имало певци, които сте харесвали.

Да, харесвах Петър Данаилов, защото много фино пресъздаваше нещата и като го слушаш, си казваш: „А, това е много лесно“. Естествено, че слушах записи на Еторе Бастианини, на Стоян Попов, на Пиеро Капучили, Роландо Панерай, на всички. Спомням си при Георги Койчев имаше един певец, Николай Добрев, с когото доста разговаряхме, и той ми каза: „Търси своя начин и никого не имитирай“. И аз точно това успях да направя. След една репетиция един колега ми каза: „Слушах те и трябва да ти кажа, че си неповторим глас, защото имаш някакво твое пеене, което е чисто индивидуално и няма как да бъде сбъркано, когато те слуша човек“. Това ми направи голямо впечатление и ме зарадва, защото аз наистина това търсех. Слушам други певци главно за фрази и за да видя как, къде олекотяват, да видя, ако случайно взема фразата на един дъх, как ще повлияе на следващата фраза. Главно заради това слушам и се уча на техника.

Да ви върна към историята. Завършихте и тръгнахте на турнета.

Първо бяхме в Италия. Пеех в хора, но ми поверяваха и малки роли. Учех с корепетитор. Плащах пари, за да ги уча. Другите учеха на общите репетиции. Тогавашната корепетиторка Катя Христоманова ми каза: „Ако не научиш поне две-три солистични партии, аз с теб няма да работя“. Така с нея направих няколко по-малки роли – Шонар от „Бохеми“. Научих и Жермон („Травиата“). Моят учител ми е казвал: „Изпееш ли Жермон, ще изпееш всичко“. И какво се случва? Полетът на един от солистите закъснява и той не може да дойде. Директорите идват и ме питат дали зная Шонар. Знаех го, излязох и го изпях. „Добре, започваме да ти даваме по-големи роли. Учи Мазето за следващия тур“. Пеейки Мазето („Дон Жуан“ от В. А. Моцарт), скоро се оказа, че пак трябва да спася спектакъла, този път с Жермон. С две репетиции излязох, грабнах бастуна и спасих спектакъла. Поискаха да науча и Шарплес („Мадам Бътерфлай“). И така започнаха да се трупат роли. Но вече през 2010 г. в Америка условията станаха непоносими. Да не говорим, че аз вече имах над дванайсет готови роли. Тогава за голям късмет се смени ръководство във Варненската опера и Даниела Димова търсеше баритон за драматичния репертоар. Корепетиторката, с която работя, Жанета Бенун, ме препоръча. Явих се на прослушване и пред диригента Борислав Иванов, който беше много изненадан да чуе баритон с над четиридесет роли, когото не познава. Първата ми роля като солист на Варненската опера беше Шонар (смее се). А първият ми по-голям спектакъл беше през май 2010 г. в НДК с Емил Иванов, с Бойко Цветанов – „Селска чест“ и „Палячи“. След няколко месеца пях и в „Кармен“ отново с Емил Иванов.

Сигурно са ви питали след толкова пътувания защо не сте останали например в Германия, на щат в някой театър или като свободен артист към някоя агенция?

Аз съм човек, който много обича и личния си живот. Не съм от хората, които могат да направят един репетиционен процес, да изпеят серия от спектакли и да отидат на друго място, там да са например петдесет дни и така през цялата години. А септември да почиват в България. Винаги съм можел да се явя на прослушвания при импресарии. Имал съм и предложения. Но съм направил своя избор. Втората причина е заради „новаторите“ режисьори, които там преобладават, и операта става съвсем друга. Аз обичам да участвам в класически постановки, а не в такива, в които някой е решил, че вместо в замък действието ще се развива в психиатрия.

Колко станаха ролите ви?

Почти петдесет. Изпях почти всичко с изключение на Фалстаф. Голяма мечта ми беше Жерар от „Андре Шение“ и съм се чудил къде ще го изпея, а то се падна да го изпея във Варна. Имах страшно много време да репетирам, да вникна в ролята и да я направя. Феноменална роля, феноменална опера, за която за жалост нямаше достатъчно публика. Има такива гениални опери, които няма как публиката да възприеме. Обичам герои, които не са еднопланови, а се развиват, търпят промени, герои, при които откриваш и доброто, и лошото.

Сега за Вагнер. От началото на Софийските постановки вие сте Алберих. Правите го гениално!

През 2011 г. ме поканиха за Алфио в „Селска чест“. Пристигнах на пожар. Тази година пак така се получи, и то за същата роля. И маестро Пламен Карталов ми каза да науча Поза, защото ще възстанови „Дон Карлос“. Научих го и го изпях, но тази роля не беше за мен. Някак не успях да направя впечатление с нея. Тогава той ми предложи да науча Гунтер от „Залезът на боговете“. Научих го целия и дойдох да го пея с Рихард Тримборн (музикален и стилов консултант в германски оперни театри, консултира екипа на Софийската опера, б.р.). В момента, в който той ме чу, ми каза: „Ти си Алберих, ти не си Гунтер“. Много ми харесваше да работя с Рихард Тримборн! А маестрото ми предложи да пътувам с тях в Япония със „Селска чест“, „Джани Скики“ и „Тоска“. След Япония започнах да идвам тук, за да подготвя ролята на Алберих. Работя с Йоланта Смолянова и се прибирам във Варна. След два месеца пак пристигам и така се получи, но доста трудничко. Да не говорим, че за първи път се сблъсквам ритмически с нещо подобно. Това е най-сложното, което въобще съм подготвял. Бих казал, че в процеса на работа го обикнах като цялостен образ. Той е различен – в „Зигфрид“ е един, в „Залезът на боговете“ е съвсем друг, в „Рейнско злато“ още е наивен, като Папагено е. Вагнер ми отвори гласа. Изведнъж усетих какво значи гласът ти да звучи цялостно, от долу до горе. Аз не знам езика, произношението, наистина най-големият труд, който съм хвърлил, беше за Пръстена. Тук идваха много специалисти, с които съм работил партиите вокално. Вече сигурно са повече от десет, кой от кой с по-интересни виждания.

Много се радвам за срещата ми с Вагнер. За мен „Пръстенът на нибелунга“ е гениален. Всяко заглавие блести със свое сияние, има собствена визия, собствена дреха. А колкото до хронологията, първо направих „Залезът на боговете“ през 2013 г. Започнах отзад напред. Тогава Бисер Георгиев пееше Алберих и Людмил Киров, когото заварих, но той замина. И аз влязох в ролята. „Рейнско злато“, „Валкюра“ и „Зигфрид“ вече  бяха изиграни. А цялата роля, думичка по думичка, нотичка по нотичка я изработих с Тримборн. И сега като слушам записи от онова време, направо като машинка се движи всичко. За жалост, с него не работих „Зигфрид“, защото той почина. Но научих и „Зигфрид“, за да завъртя целия Пръстен. После през 2022 г. ми се обадиха, че всичко ще е изцяло ново. И започнах репетиции от януари до юли – половин година, за новата постановка, която лично аз повече харесвам. По-атрактивна е.

А друга роля във Вагнеровите постановки на Софийската опера не са ли ви предлагали?

Да, в „Лоенгрин“ – Фридрих фон Телрамунд, и сега главната роля в „Нюрнбергските майстори-певци“. Но нямам идея как мога да я реализирам. Гледах клавира, повече от 160 страници чисто пеене. Аз не живея в София, трябва да отделя страшно много време, за да съм тук. Специалистите са тук.

Но във Варна поставяха „Летящият холандец“.

Да, но отказах да участвам. Тази година трябваше да направим премиера на „Манон Леско“ (от Пучини) със Соня Йончева, но тя реши тази година да пропусне фестивала във Варна. Премиерата се отложи. А другите ми ангажименти? Вече всичко съм пял. Дори понякога се получава така, че имаме премиера на някоя опера, но аз съм пял ролята и просто се включвам в новата продукция. 

Преподавате ли?

Да, имам ученици от Детската опера. За жалост в Музикалното училище едва се събират ученици за класовете по пеене. Имам ученици и от хора на нашата опера. Най-възрастният е на 24 години и тази година ще го изпратя да кандидатства в Академията. Готвя и три момчета за догодина. Оказа се, че много ми харесва да преподавам и мога да предам това, което съм научил. Разбира се, не всеки, който е намерил своя път, може да предаде на младите опита си. Когато младежът не може да направи нещо, аз мога да му покажа, а не само да го чуе на теория. За жалост, по мое време в Консерваторията повечето преподаватели не бяха стъпвали на сцена. Това не значи, че не могат да преподават, защото има хора, които притежават тази способност, но аз имам особено мнение по темата.

Когато започвате да учите роли, откъде тръгвате?

В това отношение съм страшно благодарен на Жанета Бенун. Тя имаше търпението да разучава с мен тон по тон ролите. И с текста никога не съм правил компромиси. Всичко трябва да се прави едновременно, за да може по-бързо да се случват нещата. Шегувахме се с Жани, тя казваше: „Секонда вистата ти е перфектна“, защото при първото минаване на клавиара все едно нищо не съм разбрал. Наспивам се, сутринта преговарям някои неща. И от втория път нещата тръгват страхотно. Уча ролите, както се чете книга. Ако десет души четем една и съща книга, всеки ще си представя действието по различен начин. Аз си правя филм. Така изграждам ролята.

После идва срещата с режисьора.

Винаги съм готов поне две седмици, преди да дойде режисьорът. Но има и друго. Аз уча по-бързо, когато си знам позицията на сцената, и текстът ми идва, защото знам къде съм. При това не говоря свободно италиански, но абсолютно всяка дума съм си я превел, нанесена е в клавира, сричка по сричка. И с немския е така. Няма как да го научиш иначе. Тук идват много германци. Нямаш право да правиш компромис.

Как виждате бъдещето?

Абсолютно неясно е бъдещето в момента. Толкова е унизително за мен като певец. Имам в репертоара си петдесет роли и някаква заплата, която не е космическа, но и тези заплати не знаем дали ще получим. Работя с удоволствие и ми е леко. Най-добре се чувствам на сцената. И защо да се лишавам от това?

В следващите месеци Пламен Димитров продължава участията си в спектаклите на Варненската опера: „Набуко“, „Макбет“, „Риголето“, както и във Вагнеровия фестивал на Софийската опера – Алберих в „Рейнско злато“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“.