Ще обърна още малко внимание на делото на Димитър Мутев, преди да се обърна към личността на сестра му, която той нежно нарича в кореспонденцията си “Еленка”.
Като първи директор на Централното училище в Болград д-р Мутев създава високи критерии за обучението, със стриктно разделение на предметите и изискване за отлична квалификация на учителския състав (висше образование). Радетел е за по-комплексно и задълбочено образование, не само с пряка утилитарна насоченост, и тук е зърното на принципния му конфликт със Сава Радулов, за когото вече стана дума[1]. Създава библиотека и печатница, където са издадени най-много от възрожденските ни книги на български език. Показателно е, че след Освобождението на България повече от двеста души от възпитаниците на Болградската гимназия се включват в изграждането на новата българска държава (Ст. Дойнов). Вероятно не по-малка от всичко това е заслугата на Мутев за общата атмосфера в семейството и “моралното влияние” (не в смисъла на Алеко) върху по-малките братя и сестрата “Еленка”. Както подчертава нееднократно в своята монография М. Младенова, тази споделена среда се оказва питателна и плодотворна в много отношения: става дума за споделяне на идеи и позиции, на четива и впечатления от тях, на замисли и начинания. Няма съмнение, че на нея се дължи до голяма степен и образуването на така наречения Одески литературен кръг, в който ролята на Мутеви изглежда централна (между по-известните имена на възрожденци, причастни в една или друга степен към този кръг, обикновено се споменават Найден Геров, Ботьо Петков, Добри Чинтулов, Иван Богоров).
Да обобщим: става дума за благоприятна семейно-роднинска среда, но и за среда на единомишленици, на приятели с близки въжделения и нагласи. Далеч сме от времето, което привилегирова изключително “соловите акции” – и тогава, и днес, дори при много талантливо изпълнение, те могат да се окажат ялови, ако стабилната “екипна” поддръжка отсъства. Което, както вече бе изтъкнато, не предполага индивидуална безотговорност, а напротив – в добрия вариант мобилизира докрай усилията на личността, вписвайки ги в руслото на общностния стремеж.
Как се очертава личността на Елена Мутева на широкия социокултурен и по-тесния семеен фон, който вече имаме пред очи? Тъй като не разполагаме с нейна снимка или потрет от натура, налага се да се доверим на “словесния потрет” (М. Младенова), “нарисуван” от руския филолог славист Виктор Григорович. Срещата между учения и едва петнадесетгодишната тогава Е. Мутева е негова среща и с първата българка; тя се състои през 1844 г. и оставя незаличимо впечатление у Григорович, за което свидетелства не само уловеното в дневника му впечатление от вида и излъчването на девойката, но и фактът, че думата “среща” е написана с главни букви. Ще приведа част от записа в дневника на учения от 20 юли на същата година, цитиран по-пълно в изследването на М. Младенова – откъс, в който намираме словесния потрет на Мутева: “Тази среща ме възнагради за всички неудоволствия. Миловидна, естествена, достатъчно разговорчива, но има какво още да се желае.” (подч. е мое, К. М.). Важно е да се отбележи тук, че към този момент още не са минали 40 дена, откак Елена е погребала по-голямата си сестра Анна, двадесет и осем годишна, която ѝ е била като майка.
Оскъдните и най-често косвени сведения за живота на Е. Мутева принуждават изследователите ѝ да си служат с догадки, предположения и нетрадиционни методи (каквито са например потретите ѝ “по въображение”), за да ни представят образа на тази забележителна за времето си българка. Но след като сме прочели словесния портрет, оставен от Григорович, в едно нямаме основания да се съмняваме – и Еленка ще да е била като брат си: деликатна, но с подчертано достойнство. Неслучайно всичките ѝ “потрети по въображение” ще подчертават съчетанието от изящество и някакъв вид аристократизъм в излъчването ѝ. Плюс още нещо: неуловимото и оставащо за дълго в съзнанието обаятелно и благотворно въздействие на присъствието ѝ върху тези, с които се среща и с които общува (и тук нямам предвид само Григорович). Всичко това говори за дълбок и интензивен вътрешен живот на личността ѝ, който окръжаващите я са могли по-скоро интуитивно да възприемат и оценят. Трябва също така да се има предвид, че на Е. Мутева не са липсвали нито идеи и възгледи по въпросите, обсъждани в кръга на по-възрастните, с които общува, нито кураж да ги изразява в хода на общуването с тях. Основание за подобно твърдение намираме отново в срещата с Григорович: както е отбелязала М. Младенова, младата девойка успява да убеди университетския учен славист (тогава той е на 29 години) в “невъзможността да се слеят в едно сръбският и българският език”.
Можем да заключим, че и Елена Мутева е в не по-малка степен първопроходничка от брат си, при това в един мъжки свят, който я приема на равна нога. Ако все пак трябва да се степенуват заслугите ѝ на културното и литературно поприще, вероято повечето изследователи биха приели следното низходящо градиране: преводачка; поетеса; фолклористка. Понеже споменах, че не само Григорович е бил обаян от присъствието и интелекта ѝ, тук може би е мястото да добавя, че тя се явява вдъхновителка (“муза”) на “първия новобългарски поет” Н. Геров (Д. Леков). Дълбоката ѝ християнска вяра също впечатлява съвременния изследовател, независимо че във времената, за които говорим, хората биха били впечатлени повече от феномена на неверието. Трудно ни е обаче да си представим – и за нея, и за брат ѝ Д. Мутев – как биха могли да извършат това, което са извършили, в толкова съкратени житейски срокове и при такива трудни обстоятелства, без подкрепящата ги благодатна сила, която само вярата в Бога може да даде на човека. Вярата, поставена в самата основа на живота и делото на един човек и затова достойна за определението “дълбока”, за разлика от онази, номиналната, която бързо отпада, когато дойдат предизвикателствата и изпитанията.
Нека да конкретизираме малко параметрите на делото, извършено от Е. Мутева. Въпреки споменатата по-горе градация на заслугите ѝ, бих започнал съвсем пристрастно, с приноса ѝ в поезията. Малкото поетични творби, които тя ни “завещава” (две сигурни и една – но не коя да е! – предполагаемо нейна), я поставят на равнище, поне равно с това на Найден Геров, а може би и по-високо от гледна точка на постигнатото като звучене – както на фона на едва прохождащия тогава новобългарски книжовен език, така и от гледна точка на днешния възприемател. И одата “Бог”, и стихотворението “Басня” (това са двете идентифицирани със сигурност творби на Е. Мутева), включвани многократно в различни антологии на българската литература, като се почне с прочутата “Христоматия” на Вазов и Величков от 1884 г. (в случая е поместена само одата “Бог”), ѝ осигуряват безспорното място на първа българска поетеса – не само по хронология, но и заради несъмнените поетични достойнства на тези произведения, открояващи се сред творбите на останалите “първи стихотворци” с жива и естествена образност и с език, близък до читателя, с непосредствено чувство и специфичен български колорит. Ако обаче Е. Мутева се явява наистина автор и на текста на песента “Рождество Христово” (позната повече като “Тиха нощ, свята нощ”), тогава този факт, сам по себе си, ѝ е осигурил по-дълъг и траен живот чрез словото, отколкото на който и да е друг книжовен труд – неин или на брат ѝ[2].
Да кажем сега няколко думи и за преводаческото дело на Елена Мутева, на което авторите на статии в сборника от конференцията, посветена на Мутеви, са отделили много внимание. Изследователите са единодушни, че преводите на Е. Мутева са допринесли изключително много за утвърждаването на новобългарския книжовен език и то на онази тенденция, която ратува за опирането му върху народните говори. Нейните преводи на популярната навремето повест на Александър Велтман “Райна, българска царкиня” (появил се през 1853 г., малко повече от година преди смъртта ѝ, видял седем издания, драматизиран от В. Друмев и по-сполучлив от “конкурентния” превод на Й. Груев) и на “Турски приказки” (публикуван посмъртно от брат ѝ в “Български книжици” през 1858 г.) са четими и в някаква степен четивни и днес.
По отношение на приноса на Елена Мутева като първа българска фолклористка може да се каже сравнително малко, като най-вероятно причината е в загубения (или – да се надяваме – все още неоткрит) архив на Мутеви, от който редакторът на “Български книжици” е вадил онова, което е преценявал като готово и подходящо за публикуване. Две неща изглеждат безспорни в това отношение: че Е. Мутева се е занимавала със събиране на народни умотворения (знае се, че преписва две български народни песни за Григорович и кои са те) и че е ценяла високо източната приказна традиция, богата не само на фолклорни елементи, но и на “универсални ценности”, между които може да се посочи “изконното право на всеки един човек да получи справедливост и награда за своите дарби” (К. Станева). Казаното обяснява до голяма степен насочването към превода тъкмо на “Турски приказки”, а също и превеждането на предговора към същия сборник, където се аргументира нуждата от подобни творби за тогавашната аудитория.
Малко преди края на този поглед към две силни и знакови възрожденски личности, поглед, който стъпва върху свършеното от изследователите по закъснялото, но все пак състояло се възкресяване на паметта за тях и делото им, ще се опитам да рекапитулирам накратко и отзвука от това възкресено присъствие в социкултурното пространство у нас и в чужбина. От “прощъпулника” през далечната 1973 г., когато в Калофер, родния град на Мутеви, се честват 120 години от изявата на първата българска поетеса в културната история на България, до днес, когато предстои да посрещнем 200 години от рождението на Димитър Мутев и 190 години от рождението на Елена Мутева (през 2019 г.), вървенето в дирите на двамата възрожденци е ставало с различни темпове, но не е пресеквало. То продължава през всички десетилетия до края на миналия век: тук – статия в многотомен речник, там – препубликуване на поетични творби на Е. Мутева в авторитетна антология, другаде – романизирано повествование за Мутеви и техния кръг. Резултатите от усилията на М. Младенова още по комунистическо време да издири в Украйна следи от пребиваването на семейство Мутеви там не изглеждат много насърчителни, но насърчителна е съпричастността на хората на място, тяхната отзивчивост и желанието им да помогнат, неизразимата с думи и пораждаща се спонтанно симпатия към една чужденка, която търси дирите на друга чужденка, водена от необяснима любов към познатата-непозната своя съотечественичка, любов, преодоляла бариерите на времето и пространството. Има нещо интригуващо и нещо свръхестествено във всичко това.
Ето защо не е за учудване може би, че новото столетие ще донесе и нови отрадни факти, свързани с Мутеви – нямам предвид само появата на двете книги, които провокираха този текст (и свързаната с тях първа научна конференция в СУ “Св. Климент Охридски”), по-скоро визирам “цялостното завръщане на Елена и Димитър Мутеви в обществената памет” (М. Младенова) чрез откриването през 2014 г. на гроба на д-р Димитър Мутев в Болград и възстановяването на “надгробието” му, чрез тържествените чествания там и в Одеса, чрез панихидите, посветени на паметта на двамата възрожденци, чрез създаването на нов портрет на първия директор на Болградската гимназия и редица други прояви и начинания в България и в Украйна. Между последните трябва да се спомене учредяването от СБП през юбилейната 2014 г. на наградата “Елена Мутева” за млад преводач на художествена литература, която се връчва в световния ден на преводача 30 септември (тази година събитието се случва за четвърти път).
Накрая е редно да се запитаме какво от делото на Димитър и Елена Мутеви надживява преходното и конюнктурното, характерно за тогавашната историческа ситуация, за да се превърне в жив и вдъхновяващ пример за нас, техните потомци, които живеят в освободена България? Ако оставим настрана нуждата от преосмисляне, актуализиране и преформулиране на националния идеал от Възраждането и нагласите ни по отношение на него (нещо, на което настоява с основание Е. Димитров в своята книга “Памет. Юбилей. Канон” от 2012 г.), можем да твърдим с голяма доза увереност, че голяма част от вложеното (главно от Е. Мутева) в “сградата” на българския книжовен език и от посятото (главно от Д. Мутев) на полето на науката и образованието има всички изгледи да пребъде. Остава актуален за нас и примерът им за дейно родолюбие, за общност от единомишленици, които преследват заедно една мечта и един висок идеал. Които отдават самоотвержено силите и знанията си (комуто колкото е дадено) за духовния и културен напредък на своето отечество. Без да забравят обаче, че науката, още повече претендиращата да е “просветена”, не зачерква вярата в Бога, тъй като се ситуира не срещу, а “подир Божието слово” (Д. Мутев, в статия за метереологията в “Български книжици”[3]). Този “завет” на “дълбокоучения” д-р Мутев, който през следващите десетилетия ще бъде престъпен от мнозина, ни е още по-нужен днес, когато тенденцията към секуларизация на знанието продължава сигурно да води обществения живот към предели, отвъд които всяко завръщане, включително и закъснялото, може да се окаже невъзможно.
На главната страница: Христо Елезов, компютърен портрет на Елена Мутева, 2012 г.
–––––––––––-
[1] Вж. първата част на настоящия текст.
[2] Става дума, разбира се, за един от популярните варианти на този текст.
[3] През 1862 г. под редакцията на Д. Мутев излиза превод на една забележителна книга от италианския писател Силвио Пелико – “За длъжностите на человека”. Тази книга има огромно въздействие върху тогавашната младеж и показва ясно какви са духовно-нравствените приоритети в човешкия живот – по отношение на любовта, авторитетите, приятелствата, опазването на душевната и морална чистота на младия човек, който иска да води богоуден живот, в полза на другите и на самия себе си.
