Признавам, малко срещи за интервюта ме карат да се вълнувам предварително. Многото зададени въпроси и много предвидими отговори наслагват пластовете на рутината. С Кристо (Христо Явашев)[1] никога не е така. Той заразително ми придава нервната тръпка, която съпътства общуването със силните индивидуалности, привилегия на големите артисти, на хората, които за малко те допускат в един друг свят, по-различен. Това е поредната ни среща. Виждали сме се два пъти в Ню Йорк, веднъж в Германия в Оберхаузен. Зная, че вече ме разпознава като човек, който искрено се интересува от изкуството му, единственото нещо, което обсебващо го интересува. Няколко дни преди интервюто разменихме реплики след лекцията му в Музея за изкуство „Катона”. Близо два часа Кристо разказваше ентусиазирано за проектите си пред публика от колекционери, критици, студенти и още по-ентусиазирано отговаряше на въпросите им, дори след като предвиденото време изтече. Извикваше от паметта си без усилие десетки точни данни – дати, параметри на проектите, изреждаше примери, подплатени с километри плат, тонове въжета… Десетки хора го обградиха на финала и той продължи да разговаря и да се снима с всеки. Забелязах, че най-приятно му е общуването с младите. За интервюто този път отивам с истински млада компания. С мен е 7-годишната ми дъщеря, която в този момент нямам на кого да оставя. Освен това за първи път сама ще снимам видео с професионална цел на камерата си. Вълненията стават твърде много. Познатата тясна сграда с ръждиво червена врата на Howard street е непроменена. Изчакваме го в приемната, където Кристо посреща гости. Картините по стените са нови, ярко присъстват последните два проекта, „Над реката” и „Мастабата”. Пакетирани обекти напомнят за ранното му творчество. Във въздуха силно присъства Angel на Tierry Mugler, парфюмът, който Жан-Клод постоянно използваше. На масата са подредени албуми. Нейният лик е видимо поставен отгоре. Внимателно нагласям камерата, без да го закрия. Ден преди да навърши 79 години, Кристо влиза бодър и усмихнат и разбира се първо се запознава с малката. Разменят думи и й прави комплимент, че английският й е по-добър, отколкото неговия, когато се установява в Ню Йорк на 29 годишна възраст. Отново е с британска риза на тънко синьо-червено каре като при предишната ни среща. Само по снимките разпознавам, че е различна. Крачолите на дънките носят белези от многократно изтриване на ръцете на работещ художник. По тийнейджърски разбридана голяма дупка оставя цялото му коляно отвън, когато сядаме да говорим. Той е ентусиазиран когато говори за работата и някак разсеяно унесен, когато потъва в миналото и личния живот. Не хаби думите. Използва ги целенасочено и категорично. Дълбоко запечатани, интимните „мама и тати”, „леля Пена” сами излизат на български.       

Кога за първи път усетихте желанието да рисувате?

Спомням си, че бях малко момче и живеех със семейството си в Габрово. Майка ми Цвета, преди да се омъжи, през 30-те години е била секретар в Националната Художествената Академия. Тя обичаше изкуството и имаше много приятели художници, скулптури, писатели, артисти. Когато избухна войната и започнаха бомбардировките над София, те трябваше да напуснат града и майка ми покани мнозина от тях при нас в Габрово. Такава беше средата, в която израснах, това бяха хората, близки до семейството ни. Когато станах на 6-7 годинки, около 1942 г.  мама реши, че трябва да взимам частни уроци по рисуване, живопис, скулптура.

Какво обичахте да рисувате тогава?

Всичко. Рисувах непрекъснато. Обичах да разглеждам старите книги с големите майстори, които имахме в къщи. Ренесансът ми беше особено интересен. В средата на 40-те, през 1944-45 г., вече бях на 10 години и все още ходех на уроци по рисуване в Габрово. Излизахме много да рисуваме извън училище, но рисувахме и скулптурни фигури, голи модели, всички класически неща. Интересувах се и от другите изкуства, най-вече от театър, защото мама беше свързана с театъра. По това време моите родители  имаха домашна помощничка – „леля Пена” от малко село до Габрово – и ние прекарвахме цели седмици извън града в нейната къща.  След като свърши войната винаги се връщах на това място при „леля Пена”, в  малкото село с малки къщи, и рисувах всичко – дървета, сгради, портрети на хора, фермери, децата им, жените им, стотици рисунки. През цялото време правех това, постоянно карах хората да ми позират. В училището не намирах нищо друго интересно.

Знаете, баща ми като собственик на фабрика беше няколко години в затвора след 1945 г. по нелепи обвинения. Когато излезе през 1949 г. се преместихме в Пловдив. Там завърших гимназията, но през цялото време продължи да ме занимава основно рисуването.

В началото на 50-те бях приет да уча в Националната художествена академия. Живеех при приятели на „мама и тати”, при професора етнолог Надя Кацарова. В Академията учехме най-различни неща, дори медицина. Един професор ни водеше в болница, учехме дисекция на човешко тяло. Като цяло обаче всичко беше много старомодно, носеше белезите на учебно заведение от XIX век.

През лятото на 1955 г. приятели на майка ми ме срещнаха с френския консул в София г-н Бонавита. Той беше видял и харесал мои рисунки. Направих много портрети на неговите деца и на жена му, на семейството му. Бонавита беше голям почитател на изкуството. В неговия дом видях първите репродукции на модерните художници, имаше и много книги за модерно изкуство, статии на тази тема, които ми разкриха нов свят. Това беше поредно нещо, което оформи моето желание за пътуване. По бащина линия имам баба чехкиня и братовчеди, които живееха в Прага. Знаех, че е трудно да се получи разрешение, но бях настоятелен в намерението да пътувам. Мотивът за посещение на роднините ми даваше известно основание пред властите.  Никога не бях излизал от България, тогава всяко пътуване беше трудно, на границата на невъзможното. Все пак в края на лятото на 1956 г. с помощта на професор Ненко Балкански купих  билет и се качих на самолета за Прага. Мама ме изпрати на летището. Беше дъждовен ден, следобеден полет към 17-18 ч., когато пристигнах в Прага беше почти вечер. Нямах никакъв багаж, не носех нищо с мен, не притежавах нищо в България. Взех с мен само студентската си карта от Академията в София.

Дълбоко в себе си знаех, че няма да се върна повече. Макар че Прага беше също комунистически град, беше много по-западен. Ходех на театър, на музеи, културни институти, рисувах. Срещнах се с много обществени фигури. Рисувах портрети, за да печеля пари, но политическите събития ставаха все по-неприятни и в късната есен на 1956 година това се усети дори в Прага. Хората се страхуваха, че ще започне война. Нещата станаха неприятни. Визата, която имах изтече, веднъж я удължих, имах официално разрешение за престоя си само до края на годината. Вече бях сигурен, че няма да се върна, че ще избягам още по на запад.

Бяхте ли споделил с някого, че нямате намерение да се върнете в България?

Не, с  никого. Може би все пак съм намекнал на чичо ми Иван в Прага Той ми помагаше да се срещам с различни хора. Знаете, че правех портрети на богати чехи, за да се издържам и да мога да премина границата през януари 1957 г.

Цените ли тези портрети, картините, които са ви били за преживяване?

Разбира се, нарисувал съм толкова много неща. Дали ги ценя? Да, те са част от мен, от това което съм бил по това време. Не може да се каже твърдо да или не, но аз бях на 21 години. В продължение на няколко години това беше част от нещата, които правя.

Между този период и днес имате зад гърба си много творби, много реализирани мащабни проекти, но отново се борите за разрешение по двата последни – „Над реката” и „Мастабата”.  Работите едновременно върху два проекта.  И по двата ли рисувате?

Ние с Жан-Клод винаги работим по 2-3 проекта. Това не е нещо уникално. Просто никога не разчитаме, че ще получим разрешение точно за един конкретен проект. В края на 70-те, в началото на 80-те дори работихме по 4 проекта едновременно. Това беше много ангажиращо. По настоящите два работим от много години. Единият е „Над реката” – за река Арканзас. Започнахме го още през  1996 г. През 1992 г. разработихме идеята за хоризонтално инсталиране на плат над река, но проектът конкретно за Арканзас е от 1996 г. Той се развива, ще ви кажа как. Другият е „Мастабата” в Абу Даби в Обединените Арабски Емирства, който е започнат през 1979 г. През 1977 г. достигнахме до идеята, но започнахме работа по нея през 1979 г. Тези два проекта са в процес. Все още нямаме разрешения за тях. Формално получихме разрешение за „Над реката”, но няма решение за „Мастабата”. Проектите изискват толкова време не защото са много трудни, а защото всеки пък, когато получим разрешение за някой от тях, ние се концентрираме върху него и оставаме другите настрана. Затова и „Над реката”, и „Мастабата” са били в изчакване трийсетина години заради други проекти, които е трябвало да бъдат завършени. Започнах работа по „Мастабата” веднага след „Покритите пътеки”, но беше прекъсната заради „Обградените острови”, „Чадърите”, „Пон Ньоф”. След това започнахме „Над реката”, която пък беше прекъсната заради „Райхстага” и „Портите”. Така става.

Колко далеч, или по-добре да кажем колко близко са двата проекта, по които работите в момента?

Не мога да ви кажа. Толкова е сложно. Те не са просто творби, те са уникални, правят се за първи път. Няма как да ги сравня с нещо друго, например с „Портите” или с „Бягащата ограда”… За проекта „Над реката”, ние технически сме получили разрешение. Обаче както всеки проект и този има противници. Той е разположен в продължение на 62 км в планините на Колорадо. Минава през градове и села, мостове, железопътни линии… В равнината има селца. Някои хора са за проекта, някои са срещу проекта. Несъгласните с него съдят правителството на Обама, Федералното правителство на САЩ, че са дали разрешение за реализацията му. Това е, защото почти всички 62 км са собственост на Федералното правителство на САЩ. Делото е във Федералния съд, а той е нещо много сложно, много скъпо и решенията се взимат много бавно. Рядко  Федералното правителство губи дела, надяваме се, че това няма да стане, но още нищо не се знае.

По другия проект – „Мастабата” е въпрос на правителствено решение. Знаете, в случая става въпрос за Обединените Арабски Емирства. Работим с кралското семейство. Решението е бавно и е въпрос на обмисляне.

Вие се състезавате и с правителствата, и с времето.

Вижте, аз съм на 79 години. Това от една страна е фрустриращо, но от друга страна времето е част от същността на проектите. Това е една от причините ние да не приемаме поръчки. Процесът на получаване на разрешително е част от идентичността на проекта. През 1996 г. ние не знаехме каква ще е историята на „Над реката”. Научаваме я всеки ден чрез процеса на достигането до разрешение. Тя е уникална за проекта. Ние правим всичко само по веднаж. Няма да има повече „Опакован Райхстаг” или „Обградени острови”, „Чадъри” или „Бягаща ограда”. Те визуално и технически са уникални проекти и затова ние приемаме това предизвикателство да изследваме начините, да извървим пътя, да минем през трудности, през динамични процеси, дори през драми до реализацията на всеки проект.

През всички тези години променихте ли някои свои възгледи и концепции за изкуството, за живота?

Не, винаги е едно и също. Аз рисувам сам в студиото, нямам асистент. Владимир и Джон, които ни помагат, са наши племенници. Владимир е моят племенник, Джон е на Жан-Клод. Те двамата работят в офиса повече от 20 години. Разбира се, всеки проект има своя система – инженер на проекта, директор на проекта, съветници. Всеки проект става отделно предприятие, той обединява хора от много професии и с различни функции. Те функционират като бизнес корпорации, общуват с банки, администрация, продават нашите произведения. Това работи като един механизъм, който е част от реализацията на проекта. Винаги съм казвал, че съм роден марксист, но експлоатирам капиталистическата система до край. Проектът се движи от холдинг, носещ моите инициали – Христо Владимиров Явашев, той не е с идеална цел, а е комерсиален и създаден да движи нашия начинанието, да продава нашите оригинални произведения на изкуството и да купува нашите произведения. Ние сме най-големите колекционери на нашето изкуство. Нашият най-голям склад за произведения е в Базел, Швейцария, имаме собствена консервация. Като нормални бизнесмени работим с банки, с колекционери, това е бизнес начинание. Всеки проект се субсидира от своята корпорация. Сега съществуват такива за „Над реката” и „Мастабата”.

Свободата ли е най-висшата ви ценност?

Изкуството съществува в името на свободата. Аз нямам галерия, аз работя с много галерии, нямам галерист, който специално да ме представлява, работя с много галеристи, частни дилъри, корпорации, но нямам ексклузивни отношения за продажба на изкуството ни. Ние не продаваме само подготвителните работи, рисунките, но също и ранните ми произведения. Всеки наш реализиран проект завършва със специална изложба. След демонтажа правим огромна експозиция с между 3000-5000 експоната. Сред тях е събрана историята на проекта, работните умалени модели, рисунки, фотографии, реалните веществени части от проекта – кабели, платове, а също и счетоводни материали, филми. Това е невероятно количество. Ние притежаваме тези изложби. Знаете, не съм много млад,  затова се опитваме да намерим постоянен дом за тези изложби. Преди да почине, Жан-Клод положи усилия да продаде документацията на „Бягащата ограда” на музеите Смитсониън във Вашингтон. Сега правим същото с материалите на „Опакования Райхстаг” за една от големите културни и музейни институции в Берлин.

Усещаме много изразен аромат тук?

Да, това е парфюмът на Жан Клод, „Ейнджъл”.

Спомняте ли си други миризми, например от детството?

Не, не се сещам за някакви специални миризми, но все още много обичам миризмата на чесън, лук и домати. Спомням си и миризмата на огньове в полетата на Япония през есенните дни, докато работихме да инсталираме „Чадърите”.

Обичате природни миризми?

Не, не непременно природни, просто мириса на тези зеленчуци наистина ми харесва.

***

Благодаря на Христо, а той веднага се обръща първо към дъщеря ми с извинение към „младата дама”, че вероятно сме я отегчили. Тя свенливо му поднася за предстоящия рожден ден цвете, направено от найлонови торбички. Обясняваме му, че го е направила сестра ми Невена, която е художник. Христо опипва с пръсти как е направено, отбелязва, че е много хубаво и е екологично, рециклирано изкуство. Наглася го в приемната и бодро тръгва към ателието, за да продължи рисуването.

Пожелавам си нова среща. На нов реализиран проект.