0
2911

Срещите

Тази събота и неделя в църква чествахме една след друга две срещи, които в евангелския разказ са разделени от около трийсет години. Срещата на четиридесетдневния Иисус със стареца Симеон и срещата на Закхей с трийсетгодишния Иисус. Не трябва да търсим някакви скрити аналогии или симетричност, но не може да не забележим и връзка. Това са две от многото  срещи на човека с Богочовека, но те си приличат по дълбоката искреност и по потреса, който предизвикват.

Симеон бил един от преводачите, които превеждат свещените книги на елински, за да могат и евреите от диаспората в Египет да ги четат, тъй като те вече не са можели да четат на родния си иврит, вече почти не го разбирали. Преводът се извършвал от 72-ма познавачи на езиците и на богословието. На Симеон се паднало да преведе книгата на пророк Исайя. Когато стигнал до пророчеството, че Девицата ще зачене и ще роди Син, си помислил, че в текста има някаква грешка, която в превода трябва да се поправи, че преписвачите сигурно са объркали думите и вместо млада жена, са написали девица. В този миг му се явил ангел и го спрял, проговорил му ясно, че грешка няма, че не трябва да поправя думата, защото що за пророчество би било, ако млада жена зачене? Има ли нещо по-естествено от това една млада жена да зачене? И как се одързостява той да поправя Божието слово! Ангелът не го поразил, не завързал езика му, не отнел разума му, не го изпратил в изгнание в пустинята. Благословил го по особен начин – предрекъл му, че няма да умре, докато не види пророческите думи на Исайя изпълнени тъй, както са написани. Казал му да вярва на всичко, що са казали пророците, защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума.

Ангелът не казал на Симеон само колко дълго ще чака, докато види пророчеството изпълнено. И ето, Симеон започнал да чака година след година. Преминал зрелостта на живота си, навлязъл в есента. И чакал. А времето се изнизвало, годините се трупали, възрастта му напредвала. Той чакал и чакал, молел се, стоял в храма и чакал. Започнал да побелява, започнал да ослепява, да недочува. Продължавал да чака и да се моли, и да благодари. Благодарял, че бил възпрян да не оскверни писанията, благодарял за онази среща с ангела, която не избледнявала в паметта му. Все още не губел надежда, че ще види пророческите думи изпълнени, но годините тежали върху него като воденични камъни. Вече трудно се движел, трудно виждал и чувал, трудно дишал, косата и брадата му побелявали, очите му ослепявали, смалявал се, треперел при притвора на храма. Стоял редом до пророчицата Анна и чакал със сетни сили и дъх, и чакал, не му се явявал повече ангел, но той чакал. Дните пред него се смалявали. Дните, неговите дни се свършвали вече. Хора влизали и излизали, свещениците колели жертвените животни, първосвещеникът благославял, левитите чистели, менячите обменяли монетите, продавачите продавали гълъбите. Нима било възможно да не е разбрал думите на ангела тогава? Стоял до пророчицата Анна в храма, беседвали, мълчали, двамата се забулвали в мъгла. Нощем, в тишината на храма упованието се възвръщало в излинялата вече плът, в изтерзаната душа. А дните се отмервали, възпълвали се и отмирали, и ставали все по-малко, все по-малко.Той чувствал това, знаел че наближава краят му. А обещанието дори в тези последни мигове го нямало.

Как е разбрал, че Мариам и детето ѝ са влезли в храма? Как се е изправил от мястото си и се е забързал към тях с всички тези канари от години върху плещите си? И не по-малкото чудо – как Мариам е познала кой е той, та да отдаде в старческите му и немощни, треперещи ръце своето дете? Как една майка  дава детето си на непознат?

Това безкрайно чакане е обърнало цялата душа на стареца Симеон, за да познае чакания Младенец от пророчеството на Исайя. Това дълго чакане му е дало нови очи, за да Го види и познае.

Поел Го в прегръдката си, благословил Го и казал на майка Му странните думи: Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия.

И ето, виждаме тези думи сбъднати трийсет години по-късно. Малкият на ръст митар Закхей се покачил на една смоковница, за да види Иисус, когато преминава през град Йерихон. Покатерването било първото стъпало от порастването на Закхей, който търсел да види Иисус, но и Иисус търсел Закхей, защото е казал, че е дошъл да призове не праведници, а именно такива грешници като него. Погледите им се срещнали. Иисус му казал, че този ден трябва да бъде у дома му. Обръщането на Закхей започнало, когато го приел в дома си с радост. Това е втората стъпка от неговото приближаване към Иисус. И накрая – ставането, цялостното му обръщане, когато казал, че ще раздаде половината си имот на сиромаси. Ето как точно се сбъднали пророческите думи на стареца Симеон – падналият в грях Закхей станал, призоваването на Иисус обърнало цялото му същество, грабителят се покаял, отхвърленият станал Авраамово чедо, презреният е помилван, грешникът станал праведник, спасил се той и целият му дом.

Ето и предметът на противоречие – в същото време докато митарят се изправял, мнимите праведници, които роптаели, одумвали, злословели и осъждали, че Иисус се отбил при грешен човек, падали, пак според Симеоновото пророчество. Падали, повлечени от надменното си самодоволство.

Как се е взирал с вътрешния си взор старецът Симеон, докато е държал пеленачето в ръцете си и е мълвял през сълзи, с благодарност, с кротост и ласкава радост думите, които хилядолетия ще се повтарят и ще се сбъдват. В тези пророчески думи корените и перспективата на човешкия живот се разместват и преобръщат.

И в двете срещи корените и перспективата на човешкия живот са преобърнати. Преобръщането на Симеон станало в десетилетното чакане, а преобръщането на Закхей станало в спонтанен миг на прозрение. Животът на Симеон е подчинен на очакването на срещата, а срещата на Закхей станала след импулсивното му решение да се покачи на смоковницата.

Всяка среща с Иисус води до падане или ставане, защото и до днес Той е предмет на противоречие, както е предсказал старецът при онази покъртителна среща с четиридесетдневния Младенец, Който още не е извършил нито едно от чудесата Си и не е произнесъл нито една от думите Си, които човеците ще повтарят в най-съкровените и тежките си мигове.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНечовешкият театър
Следваща статияВ Русия мислят за Русия