Борис Христов се завърна с огромна сила след смъртта си, понесъл желанието си да го попие родната земя, заедно с гласа му и с безценния товар на сътвореното от него.
В дните на столетието на великия творец отново кънти съдбовният му сблъсък с комунистическата система в България, която се опитва да го превърне в изгнаник, а получава в отговор единствено неистовата му любов към Отечеството и сънародниците и християнско всеопрощение, без никакъв упрек. Колко релефно ни припомнят филмите и снимките как колосалният БОРИС упорито и неотстъпчиво покорява света, сцена по сцена, пред оключената врата на Родината. Пролуките на кратките завръщания, които са се превръщали в спомени завинаги, са толкова оскъдни, че е видимо как се стараем днес да изсипем с най-малките подробности случките, да наваксаме онази греховна негова липса през годините, да го възмездим някак. Не му е нужно. Той се завърна с огромна сила след смъртта си, понесъл желанието си да го попие родната земя, заедно с гласа му и с безценния товар на сътвореното от него. Пред този човешки мащаб и мен ме е страх да будя спомените си. И все пак – погледнах през пролуките…
Видях го на 50. Повече от 20 години не се бе завръщал и се появи пред малките певци на Бончо Бочев с цялото си озарение от срещата с родината, с целия си чар на красив българин, с пламтящ поглед и вълнуващ, колоритен бас. Бончо Бочев ни беше подготвил през годините за тази среща – чрез разкази и записи от един грамофон. А кръстеният от Добри Христов детски „Хор на софийските славейчета”, преименуван от времето на „Бодра смяна”, редовно пееше в края на всеки концерт „Родна песен нас навек ни свързва” – така, както Борис Христов бе пял с хор „Гусла”. Този път в зала „България” цареше особена възбуда. 4-5 песни минаха в очакване, разсеяно. По средата на едно от изпълненията вратата към ложата вдясно изскърца и всичко стана друго. Откъм публиката летяха цветя, овациите не стихваха, ту за нас, ту към него и аз си спомням само края на концерта, когато Борис Христов излезе с две разперени ръце на сцената, сякаш всички да прегърне. Втурнахме се. Някой успя да му завърже пионерска връзка… Пяхме заедно „Родна песен… нас навек…”, той плака. След това в малката зала поседяхме и го слушахме толкова да ни хвали… да казва, че се гордеел, че сме българчета… Това е.
Другото е интервюто, след още 20 години, на рождения му ден, излъчено по „Хоризонт” на 24 май 1984 г., публикувано и във вестник „Народна култура”. Пет години преди да се огъне и срути Берлинската стена се отвори пролука за телефонната ни среща.
Едва ли връстниците ми биха си помислили, че просто съм позвънила на великия бас. Сигурно някъде бяха решили, че може, за да ми предоставят телефона му от Музикална редакция. Е, освен мен са записвали и други, защото дълго не успявахме да установим чиста линия и във вестника аз съм възкликнала: „Пак тези телефони… ”
Когато мощният му бас изпълни ефира, внимавах повече да слушам и по-малко да питам. Чух звучния му смях на въпроса ми за творческата му активност и на 70. Отговаря ми, че „съдбата го определя това първом”, а след това и „самият човек, неговата воля, неговата психическа издръжливост, неговата взискателност към себе си”. Уточнява, че ако има по-дълъг житейски път, много би искал да продължи делото си „в името на родината, в полза на българите, които толкова обича”. Добавя голямото си желание неговото изкуство и успехи „да бъдат един културен пост в Италия, на който родината винаги да разчита”. Бърза да сподели идеята, която очевидно обмисля в онези дни. Уточнява, че след като прекъсне да пее, иска да дари на „своето отечество една българска музикална академия, със седалище в Рим – един институт за подготовка на млади български таланти – певци”. Обяснява ми, че така те ще могат да усъвършенстват дарбата си в люлката на оперната музика. Мечтае идеята да се развие и в академията да се учат бъдещи диригенти, цигулари, пианисти. „Другото, което искам да споделя с българските приятели, – добавя великият певец – е, че предоставям моя дом в София на младите български музиканти, които ще се посветят на това богато изкуство. Нека домът ми бъде тяхно основно школо. Онези от тях – най-упоритите, най-даровитите и най-трудолюбивите, после ще продължат образованието си в Италия. Ето така бих искал да оставя някаква следа от дълголетната си певческа и театрална опитност. Това е единственото ми голямо желание. Изпълнението му ще ме свърже трайно (поне така се надявам) с българските артистични поколения, ще ме накара да се почувствам полезен на народ и отечество. С една дума – празник ще бъде за мен осъществяването на тази идея. Дано имам щастието да ѝ дам път.”
Ето ги и мислите му за Солунските двама братя в тези телефонни минути, автентично ги предавам, както ги е споменал Борис Христов:
„С умиление винаги срещам този ден. Празникът на братята Кирил и Методий е скъп за мен от малък. Все си спомням Славейковите думи за тях, че са дух в двойна плът. Нали именно те отвориха пред славянството прозорец към света. Това е паметен празник, свята дата за всеки българин. На този ден аз отивам с цвете на гроба на Константин-Кирил в Рим. Предайте на моите сънародници, които така дълбоко обичам, че тая в сърцето си една нежност, една трайна душевна нежност към България. Благодаря от сърце на всички, които разбират желанието ми да бъда всеотдаен с моето житие и труд на родината ми.”
Преди да затворим телефона, ми обяснява колко му е било ВЪЛНИТЕЛНО от този разговор. Какво да кажа аз… „Вълнително” остана за мен дума за скъпи моменти.
Гита Минкова е радиожурналистка, един от легендарните гласове на БНР, авторка на книгата „Репортажи в минало време”(„Сиела”, 2012).
