Текстовете на отец Александър Шмеман в сборника „Срещи със Солженицин“ (Християнска библиотека, Фондация „Комунитас“, 2015) са посветени на личността и творчеството на писателя. Публикуваме встъплението към сборника и текста за „Архипелаг ГУЛАГ“.

Отец Александър Шмеман и Александър Солженицин имат приятелска, духовна и сърдечна връзка, започнала задочно още в годините преди изселването на Солженицин от СССР и продължила с различна интензивност чак до смъртта на отец Шмеман. Текстовете на отец Александър Шмеман в сборника „Срещи със Солженицин“ (Християнска библиотека, Фондация „Комунитас“, 2015) са посветени на личността и на творчеството на писателя. Осемте статии са публикувани на различни места, към тях са добавени и беседи на отец Александър, писани за руската редакция на радио „Свобода“. Тъкмо там – в заглушавания от съветската власт ефир, става и първото задочно запознанство на Солженицин с Шмеман. Публикуваме увода към сборника и текста на отец Шмеман за „Архипелаг Гулаг“.

Протойерей Александър Шмеман (1921-1983) е един от знаковите православни богослови на ХХ век. Човек с уникална съдба, той остава дълбоко свързан с руската култура, без никога да е стъпвал на руска земя, като същевременно възприема Франция като своя „родина“, но е гражданин на САЩ. Прочут майстор на живото слово, известен отвъд Желязната завеса с легендарните си беседи по радио „Свобода“, отец Александър е „ангажиран наблюдател“ на своето време, потопен в истината и благодатта. Част от беседите на Шмеман бяха издадени през 2012 г. от фондация „Комунитас“. В края на 2011 г. излязоха и неговите Дневници.

Прот. Александър Шмеман, „Срещи със Солженицин“, Християнска Библиотека, Фондация „Комунитас“, 2015 г., превод Борис Маринов, редактор Димитър Спасов

Свещеникът и писателят, богословието и литературата

Идеята за тази на пръв поглед необичайна книга се роди по време на нашата работа над българското издание на Дневниците на прот. Александър Шмеман (София, „Комунитас“, 2011). За читателя, запознат с тях, е добре известна динамиката на отношенията между отец Александър и Александър Исаевич – на тяхната приятелска, духовна и сърдечна връзка, започнала задочно още в годините преди изселването на Солженицин от СССР и продължила с различна интензивност чак до смъртта на отец Шмеман. За онези пък наши читатели, които все още не са запознати с плодотворното общуване на тези ярки личности и проникновени умове, сборникът с текстове на отец Александър Шмеман, посветени на личността и на творчеството на А. И. Солженицин, може да предизвика желанието да проследят това общение и в записаното от отец Александър в „скришната стаичка“ на личния дневник, воден от него между 1973 и 1983 г.

Настоящият сборник се състои от осем статии, написани и официално публикувани от отец Александър Шмеман на различни места, събрани впоследствие заедно с всички останали негови статии в сборника: Шмеман, А. Собрание статей: 1947–1983, Москва: „Русский путь“, 2009. Оттам е извършен и настоящият им превод. Към тези статии добавихме беседите на отец Александър, посветени на Солженицин и произнесени в рамките на цикъла беседи, писани за руската редакция на радио „Свобода“ и слушани в Съветския съюз по онзи конспиративен начин, по който и у нас допреди четвърт столетие се слушаха радиостанции като „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“. Споменавайки руската редакция на радио „Свобода“, е важно да отбележим и това, че тъкмо там – в заглушавания от съветската власт ефир – става и първото задочно запознанство на нашите герои.

Добре известно е онова писмо, в което Солженицин разказва своите впечатления от срещите си в ефира с прот. Александър Шмеман: „Отдавна с духовно наслаждение в неделните нощи слушам по „Свобода“, когато имам възможност за това, проповедите на „доктора по философия, отец Александър“ (фамилията му не се споменаваше нито веднъж) и се поразявам – колко неподправено, съвременно и високо е неговото проповедническо изкуство. Нито нотка на фалш, нито милиметър пресилване, без напразен данък към задължителната форма, към ритуала, когато на слушателя му става неловко или започва мъничко да се срамува за проповедника или пък за самия себе си. Винаги силна, дълбока мисъл и дълбоко чувство…“[1].

А ето и предисторията на самата среща (запис от Дневника на отец Александър от 28 май 1974 г.):

„В десет сутринта започваме да се спускаме към Цюрих. Вали проливен дъжд. Въпреки безсънната нощ в самолета се чувствам бодро, но и странно – „регистрирам“ всяка дреболия, всичко виждам, а после всичко опира до „Сега отивам при Солженицин“! … И заради това запомням всичко по минути – как стоя в очакване на багажа, как чакам такси и ето – пътуваме… дъжд, улици, улици, завои. И изведнъж: „Stapterstrasse“, 45. Занемарена градинка, открехната портичка. Заобикалям къщата. Звъня. Et voilà – вратата отваря А[лександър] И[саевич] и веднага става ясно едно: колко непринудено е всичко у него…“.[2]

Впоследствие отец Александър ще се раздели с голяма част от първоначалното си очарование от Солженицин, но до края на дните си ще се прекланя пред него като пред най-голямото явление в руската, а и в световната литература на своето време. И в това няма нищо изненадващо, ако погледнем творчеството на Солженицин през очите на свещеника и богослова, но още и тънкия познавач на литературата Александър Шмеман. Тук е мястото да подчертаем и онзи особен усет за литература, онова така специфично проникновение за важното и стойностното в нея и онази любов към нея, които, заедно с Църквата и нейното богословие, са белязали целия му съзнателен живот. За този дар на отец Александър, останал, уви, недокрай реализиран поради преждевременната му смърт, свидетелстват многобройните записки от дневниците му, посветени на световната и руската литература, както и някои от неговите статии и беседи за радио „Свобода“, част от които са посветени именно на анализ на творчеството на Александър Исаевич Солженицин.

Ще завършим тези встъпителни думи към новата българска книга на отец Александър Шмеман с откъс от една от включените тук беседи: „Днес – казва отец Шмеман по радио „Свобода“ – ние говорим за Солженицин, защото е получил Нобеловата награда – най-висшата награда, най-висшето признание, което един писател може да получи на тази земя. Ние, разбира се, знаем, че тази награда не е необходима на самия Солженицин, а на нас – руснаците, където и да се намираме. Необходима ни е, тъй като чрез нея на света е показана истинската Русия, а не тази – откъсната, казионна и затворническа, – чието вечно изображение ще остане Солженициновата шарашка. Пък и в дълбочина, разбира се, работата не е в премията, не е в това човешко признание. В дълбочина, за нас е важно това, че Солженицин, както и неговият предшественик по този кръстен път на славата и мъченичеството – Пастернак, – е християнин“.

Пожелаваме на всички, докоснали се до тази книга, приятно четене!

Борис Маринов, Димитър Спасов

Приказна книга

Александър Шмеман

Ако всяка дума на Солженицин веднага се превръща в световно събитие, какво тогава да кажем за Архипелага и гарантирания му световен отзвук[3]? Не си струва и да гадаем какво ще бъде значението на този нов взрив – във всевъзможните съвременни „конюнктури“. Разбира се, че и може, и трябва още веднъж да се преклоним пред тази нечувана, тази небивала, тази безпрецедентна борба на самотния писател с властта: със също толкова безпрецедентната и в своята безчовечност, и в своята лъжа власт. Разбира се, че и може, и трябва да се изрази възхищение пред това мъжество и благодарност за този подвиг, и остра тревога за личната съдба на човека, носещ на плещите си толкова огромно и действително страшно бреме.

Когато обаче всичко това е направено и е казано, остава другото – най-важното, което е заплашено да бъде заглушено от грохота на този взрив, от „злободневната“ му радиация. Ето защо веднага, след като прочетох и затворих тази приказна книга, на мен ми се иска поне да намекна за това – кратко, фрагментарно, предварително.

Това, което веднага си казах сам на себе си беше: Приказна книга. А сега започвам да си мисля защо първото нещо, което ми дойде наум, което ме удари в сърцето, беше тъкмо това странно словосъчетание? Страшна, трагична, потресаваща – всичко това, да. Защо обаче приказна?

Отварям отново книгата и чета подзаглавието: Опит за художествено изследване. Разбира се, Солженицин не я е нарекъл така случайно. Той сякаш настоява: не, това не е просто изследване, не е още един, пък бил и той най-пълният, най-забележителният документ на все повече увеличаващата се лагерна литература. Това е едно художествено произведение. И точно с това се съгласи, на това именно отговори моето съзнание. И да изповядам сега на всеослушание това съгласие, ми се струва необходимо, тъй като вече противопоставянето на бореца и писателя Солженицин се превръща около нас в почти банално мнение – в своеобразно „алиби“. На това негово литературно развенчаване – разпространявано все още само шепнешком и почтително, признавайки огромното му значение – можеше и да не се обръща внимание, ако то не беше – по моето най-дълбоко убеждение, пагубно: не, не за Солженицин (той сам на себе си е най-висш съд), а за нас самите, за руската, пък и не само за руската, литература; ако не беше грозен симптом за загуба на вътрешния ни слух и възприятие, на способността ни сами да се вслушваме в собственото си сърцебиене и да го разпознаваме.

Колко възхитено-възприемчиви сме станали към всичко малко и второстепенно, колко убедително намираме „своя глас“ и „свой маниер“ у всекиго, как умело и научно установяваме неговото литературно родословие. Когато обаче от небето пада метеорит без всякакво родословие, може би само с онова, непознатото на литературоведите, когато още веднъж пред очите ни се извършва чудо, се оказваме неспособни да го разпознаем и – в първичния, дълбинен смисъл на тези думи – да му се удивим и да му се възхитим. И това израждане на слуха, това безкрило александрийство не могат да не ни обезсърчат в страшния час на човешката съдба, когато всичко в нея зависи от това, ще възкръсне ли Словото в своята първозданна цялост и целителна сила, или до края ще се превръща, както вече се и превръща по целия свят, в оръдие на дявола, който „кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата“[4].

Как обаче да докажем, че Архипелагът – това е още един връх в творчеството на Сложеницин писателя, още един полет в руската, а, значи, и в световната литература? „Който има уши да слуша, нека слуша!“[5] и ето че случайно – така, както ми дойде, аз отварям книгата и чета:

„Традиционният арест е и нещо, което следва, което продължава и след отвеждането на нещастника, когато часове наред из апартамента шета една чужда сила на свирепото превъзходство.

Това е трошене, търбушене, съдиране и свличане на всичко от стените, преобръщане на шкафове и бюра, раздрусване, разпиляване, разкъсване – струпване на огромни камари на пода и хрускане под ботушите. И нищо свято няма по време на обиска! При ареста на локомотивния машинист Иношин в стаята стоял ковчег с тялото на току-що починало дете. Юристите изхвърлили детето от ковчега, търсили нещо и там. Болните се измитат от леглата, превръзките им се разбинтоват. И нищо по време на обиска не може да се сметне за безсмислено! На любителя на антикварни вещи Четверухин му плячкосали „еди-колко си листа царски укази“ – а по-точно указите за прекратяване на войната с Наполеон, за създаването на Свещения съюз и молебена против холерата от 1830. На Востриков, най-добрия ни познавач на Тибет, му иззели скъпоценните древни тибетски ръкописи (и учениците на умрелия ги изтръгнали от ръцете на КГБ едва след 30 години!). При ареста на изтоковеда Невски иззели едни тангутски ръкописи (а 25 години по-късно посмъртно му връчили наградата „Ленин“ заради това, че ги бил дешифрирал). На Каргер му помели архива на енисейските остяци, забранили изобретената от него писменост и буквар, та народецът останал без писменост“[6].

Чета и се питам: необходимо ли е още да се доказва? Нима не поразява този неподражаем, действително и до край негов си език, този удивителен изказ, сякаш изрично роден за тази книга – цялата претворяващ я в горестна, но и прекрасна поема, където всичко е свързано в едно и едновременно е толкова щедро открито, както сърце се открива към сърце и душа – към душа? И кой още пише така, кой сега твори така? Кой ли има властта така да въплъти, така да яви, така да те направи причастен? Къде другаде нашият руски език живее такъв пълен, преизобилен и свободен живот, къде за него има такава царствена свобода, такова пълноводие на ритмите, на напевите и на словообразуването? Къде другаде има стрелец, който така безпогрешно – без да пропусне нито веднъж – удря в целта в продължение на шестстотин страници?

А тези удивителни кратки разкази, постоянно израстващи подобно на житни класове от някакъв непресъхващ чернозем. Какво да кажем, например, за онези четири страници, на които ни е разказано как вкарали в килия едно момче: „– Че кой сте вие? Новакът виновно се усмихна: – Императорът. Михаил… – Утре, утре, сега да спим! – строго каза Сузи“[7]. А тези не по-малко удивителни „завършеци“, режещи като бръснач, завинаги, без остатък, без каквато и да било възможност когато и да било, в бъдещето, по някакъв начин отново да преразгледаш делото: „Така изгряваше слънцето на нашата свобода. Така растеше нашето октомврийче – Законът – като един охранен пакостник. Ние сега изобщо не си спомняме за това“[8]. А това възсъздаване, това възкресяване навеки на всяка минута, на всеки слънчев лъч на стената на помещението, на всяко лице…

„По-смели от другите са бабите – тях вече няма как да ги покварят, а те и в Бога вярват, така че отчупват парче хляб от окаяния си вкаменен комат и ни го подхвърлят. Другите, които не се страхуват, са бившите лагерници – разбира се, от криминалните. Лагерниците знаят: „който не е бил там, ще отиде, а който вече е бил – няма да го забрави“, и току-виж ти хвърлят пакет цигари, за да им хвърлят и на тях при следващата им присъда. Хлябът, немощно хвърлен от бабата, няма да стигне до нас, ще падне на земята, пакетът цигари ще се превърти във въздуха и ще уцели мястото, където сме най-нагъсто, а конвоят веднага ще тръгне да щрака със затворите – срещу бабата, срещу добротата, срещу хляба: „Ей, бабке, я да се махаш!“. И светият отчупен хляб остава да се въргаля в праха, докато не ни подкарат нататък.

…Това бяха двадесет минути на почти свобода: вечерта се сгъстяваше, просветваха първите звезди, по коловозите се появяваха червени и зелени огньове, долиташе музика. Животът продължаваше без нас, а ние вече дори не се сърдехме на това.“[9]

И още веднъж: „Ако имаш уши да чуваш, слушай!“. Такъв полет, такава сполука, такава пълнота и победа отдавна според мен не сме имали в нашата литература.

Може би, ще кажат други, по тази страшна тема е било достатъчно само изследване, защото какво ти художество в ада, нима то е възможно и необходимо ли е изобщо? Други пък ще ги шокира самото словосъчетание – „художествено изследване“; така добре са научени те, че не трябва да смесват „жанровете“. След като е „художествено“, то следователно не може да бъде и „изследване“. Ако пък е „изследване“, то какво ти тук „художество“? Солженицин обаче, казвайки „художествено“, настоява: „но всичко беше точно така“[10] и настоява: „изследване“. И на нас ни остава следователно само да се постараем да разберем, защо това свидетелство за създадения от хората ад, подобен на който не е имало още на земята, та защо именно това свидетелство – нечувано свидетелство за нечуваното, невъзможно свидетелство за невъзможното – е принудило Солженицин да разчупи нашите обичайни канони и жанрове, защо така уверено, собственоръчно, на заглавния лист той е написал: „художествено изследване“.

Всички знаят, разбира се, че книгата на Солженицин не е първото свидетелство за ужасния архипелаг. Не един мореплавател е откривал тази ледена страна, описвал е бреговете й, нанасял е на картата имена, цифри и дати. И в основата си всичко, за което Солженицин пише, е вече известно. Вече се роди и расте специална наука, посветена на архипелага, вече се раздават магистърски и докторски степени за полезни приноси към нея и за успешното й развитие се учредяват научноизследователски институти. И тук действително всичко е научно, честно и обективно – и цифрите, и фактите, и изводите. В това обаче е и цялата работа, че колкото и да е правдиво и обективно „изследването“, което и да е изследване, то никога не може да стане явяване на истината, тъй като няма в себе си силата да въплъщава. В това е и цялата работа, че дарът на претворяването и на въплъщаването е даден единствено на художника, че в това е неговото и призвание, и предназначение, и служение, и затова само той може така спокойно и твърдо да каже: „Но всичко беше точно така“. Само той може – а затова е и длъжен – не просто да ни даде сведенията и техния научен анализ, а да ни направи причастни завинаги и навеки към опита от Архипелага – към това последно по време явяване на нашата човешка съдба, на нашия общ свят. И ето, че е това направено. Изследването е завършено, защото е претворено, защото е изпълнено, защото е въплътено. Но в това претворяване и в това въплъщаване, изпълнено с плът и кръв, с нов живот и с нова сила е заживяло художеството.

Как това е казано? „Талантът може всичко, геният не може да не…“. Солженицин не е могъл да не напише тази книга и да не я напише така, както я е написал. Всичко в неговия живот до този момент е по закона на гения – именно по закона на непоколебимостта, на неизбежността, на „невъзможността да не…“. Ние не знаем, не ни е дадено да знаем, как от милионите хора Бог избира един и му възлага страшната и прекрасна съдба – да поеме върху си, да преживее в себе си и в своето творчество съдбата на своя народ, на своя свят, всичко да разбере, всичко да въплъти, да яви, но и да заплати цялата цена за това – с гонения и ненавист и, което е още по-лошо и по-страшно – с неразбирането на слепите и глухите, на дребните и на суетливите, здраво хванати за нисшите си идоли.

Още на първата страница на тази книга Солженицин пише: „Не ми остава нищо друго, освен незабавно да я публикувам“. Тези думи обаче могат да бъдат и епиграф на целия му живот и на цялото му творчество. Винаги и през цялото време „на него нищо друго не му остава“, освен да бъде този, който той – по волята на Бога и по негов избор – не може да не бъде.

Колко малко, как страшно малко въздух е останал в този наш „съвременен“ свят. Накъдето и да погледнем, накъдето и да се обърнем – отвсякъде ни налазва дребното, низкото, тясното, душното. В еднаква степен и от поробители, и от освободители. Човекът от едно робство неудържимо се стреми към друго робство, от една килия, в която няма въздух – към друга. Не, тази книга не е само за Русия, за болшевизма и неговите жертви, тя е за всички нас, за нашия свят, за нашето човечество.

Страшно е да го кажем, но духовните контури на зловещия Архипелаг започват все повече да съвпадат с познатите ни очертания на континентите на синия глобус на мирозданието. И ето го този взрив, този напор, тази лавина от въздух, от истина, любов и свобода! Дадено ни е светло и добро мерило, за да видим и да разберем не само, че „всичко беше точно така“, но и как „всичкото това“ го има у нас самите и около нас. И нека го кажем още веднъж: от тази страшна книга за злото и гибелта извират и светлина, и надежда.

„Който пък има уши да чува, нека слуша.“