„Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна.” Тази книга на британския писател и естествоизпитател Джералд Даръл (ИК „Колибри”) излиза за пръв път на български. И в нея авторът остава верен на мисията и чувството си за хумор. Прочетете откъс от „Срещи с животни”.
„Срещи с животни” излиза за първи път на български език, но читателите ще познаят и в тази книга същия забавен любител на всичко шаващо, което може да се обобщи като „фауна”. Този съвременен Ной е готов на всичко, за да опази от изчезване всяко живо същество. Джералд Даръл примира от умиление пред майчинските инстинкти на стоножката и с любов ще сподели занимателни факти и за лигавия плужек – той ги намира за еднакво очарователни и достойни за внимание. Писателят отново разказва за преживяното по време на пътуванията си по света, но в тази книга се е постарал да категоризира животните и да ги систематизира по свой си даръловски начин.
Британският писател, естествоизпитател и природозащитник Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата” за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял свят. Писателят умира през 1995 г., в некролога, поместен в „Таймс”, пише: „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници”.
Джералд Даръл , „Срещи с животни”, ИК „Колибри”, 2014 г., превод Венцислав К. Венков, 14 лв.
Срещи с животни
Животински ухажвания
Повечето животни се отнасят изключително сериозно към своето ухажорство и през хилядолетията са си изработили какви ли не очарователни методи за привличане на избраната от тях женска: зашеметяващи перушини, рога, шипове и гуши, допълнени с невероятно разнообразие от цветове, шарки и миризми – всички с единствената цел да привлекат партньорка. А за всеки случай, понякога освен всичко това носят на партньорката си и подарък или ѝ устройват изложба от цветя, или гледат да я заинтригуват с акробатично изпълнение, танц или песен. Когато едно животно ухажва, то влага цялото си сърце и душа дотам, че ако се налага, е готово и да умре.
Разбира се, птиците са най-видните представители на елизабетинското ухажване в животинския свят: обличат се с великолепие, танцуват и правят стойки и са готови във всеки момент да изпеят някой мадригал или да се бият до смърт.
Най-известни в това отношение са райските птици – не само защото притежават може би най-разкошното ухажорско облекло на света, но и понеже така добре го демонстрират. Да вземем например кралската райска птица: имах късмета да я наблюдавам в една бразилска зоологическа градина, където в огромен птичи кът на открито, пълен с тропически растения и дървета, живееха три екземпляра – два женски и един мъжки. Мъжкарят е не по-голям от кос, с кадифена оранжева глава, контрастираща рязко със снежнобялата му гръд и аления му гръб, чиито пера блестят така, сякаш са полирани. Човката е жълта, а краката са в прекрасно кобалтовосиньо. Перата от двете му страни – понеже беше през размножителния им период – се бяха издължили, а двойката средни пера на опашката стърчаха на тънки стъбла, дълги към двайсет и пет сантиметра. Самото перо беше навито, стегнато като часовникова пружина, и в края на всяко от наподобяващите жица пера блестеше по един смарагдовозелен диск, така че птицата блещукаше на слънчевите лъчи при своето движение, цялата тънка опашна жица потръпваше, а зеленият диск се люлееше и отразяваше небесното светило. Мъжкарят седеше на дълъг гол клон, а двете женски клечаха в близкия храсталак и го наблюдаваха. По едно време мъжкият изведнъж се наду и издаде странен звук – нещо средно между вой и лай. После млъкна за минута, сякаш да провери как това се е отразило на женските; те обаче продължиха да го гледат с безразличие от местата си. Той се подрусна един-два пъти на клона си, вероятно за да привлече вниманието им, после вдигна криле над гърба си и диво ги запляска, все едно се канеше да полети тържествуващо. Разпери ги нашироко и се приведе напред така, че перата закриха главата му. После пак ги вдигна, плесна ги още веднъж енергично и се извъртя на място, за да заслепи двете женски с красивата си снежнобяла гръд. Нададе очарователен ликвиден къдрав зов, при който дългите странични пера по тялото му изведнъж избухнаха като красив пепелявосив, бледожълтеникав и изумруденозелен фонтан, който потръпваше нежно в тон с песента. Навири късата си опашка и я притисна към гърба си, двете дълги опашни жици се извиха над главата му, а двата му изумруденозелени диска увиснаха от двете страни на жълтия му клюн. Заклати леко насам-натам тялото си, дисковете се залюляха като махала и създадоха странната илюзия, че той жонглира с тях. Вдигна, после сниши глава, запя с все сила и зелените дискове се заклатиха напред-назад.
Женските обаче не показаха видимо да са се затрогнали. Седяха си и го разглеждаха с интереса, с който две домакини наблюдават дефилирането на скъпоплатени манекенки в бални рокли, които – колкото и да им харесваха – знаеха, че никога няма да могат да си купят. И тогава мъжкарят, в нещо като отчаян последен опит да разпали поне мъничко ентусиазъм в публиката си, изведнъж направи пълен кръгом върху клона и им показа красивия си ален гръб, приклекна ниско и зейна с човката си, та да се види плътният ѝ ябълковозелен цвят отвътре – толкова лъскав, сякаш току-що го бяха боядисали. Остана да пее така, с широко отворена уста, после, докато песента му заглъхваше, прекрасната му перушина престана да потрепва и вибрира и се укроти по тялото му. Той се изправи за миг върху клона и погледна женските. А те го зяпаха очаквателно, все едно бяха присъствали на някакъв фокус и чакаха илюзионистът да направи и следващия. Мъжкарят изчурулика леко няколко пъти, после подхвана нова песен и изведнъж увисна под клона. И както не спираше да си пее, разпери широко криле и взе да ходи напред-назад с главата надолу. Най-после акробатичното му изпълнение, изглежда, заинтригува една от женските и тя килна глава на една страна в знак на любопитство. Аз самият бях до такава степен зашеметен и пленен от песента и краските на мъжкаря, че да ме бяха убили, нямаше да мога да обясня как така тия женски от нищо не се впечатляват. А онзи повървя така с главата надолу още около минута, след което сви плътно криле и продължи да пее страстно. Провиснал от клона на тънките сини дръжки на нозете си, приличаше на полюляван от вятъра необичаен ален плод.
На този етап на едната от женските окончателно ѝ доскуча, та отлетя към друга част на птичия кът. Онази с килнатата глава обаче остана и взе да се взира все по-внимателно в мъжкия. А той плесна бързо с криле и възвърна вертикалното си положение върху клона с напълно заслужен, бих казал, леко самодоволен вид. Зачаках развълнувано да видя какво ще стане по-нататък. Мъжкарят се закова абсолютно неподвижен, остави перушината си да блещука на слънцето, а възбудата на женската видимо нарастваше, което за мен беше категоричен признак, че се е поддала на фантастичното ухажване, равняващо се по внезапност и красота на избухването на възможно най-пъстроцветните фойерверки. И както можеше да се очаква, женската излетя. Ами да, рекох си, ще кацне до него да го поздрави за изпълнението му, след което моментално ще се отдадат на съвместен брачен живот. За най-голямо мое учудване обаче, тя просто кацна на клона на мъжкаря, клъвна скитащото се безцелно по кората дребно бръмбарче и като изкудкудяка доволно, го отнесе към другия край на птичия кът. Мъжката птица се наду с пълна сила и взе да се перчи по един доста отчаян начин, а аз стигнах до извода, че тия две женски са или абсолютно коравосърдечни, или особено неартистични, след като не се трогват от подобно изпълнение. Да не говорим колко мъчно ми беше за мъжкаря, чието обаятелно ухажване беше останало невъзнаградено. Оказа се, че напразно му съчувствам. И той изписука от радост, че си е намерил бръмбарче, и взе весело да го кълве върху клона, без ни най-малко да съжалява, че са го пренебрегнали.
Но не всички птици са толкова добри танцьори, колкото райските, нито са толкова пременени; някои обаче компенсират това с очарователен и оригинален подход към другия пол. Като беседковите птици например, които прилагат един от най-прекрасните според мен методи на ухажване на света. Сатенената беседкова птица, да речем, не впечатлява кой знае колко с външния си вид: голям колкото дрозд и издокаран в тъмносини пера с метален блясък, мъжкарят има вид, честно казано, на човек, облякъл стар, излъскан костюм от син шевиот, и е почти без шансове да убеди женската да не обръща внимание на скромния му гардероб. Той обаче преодолява този свой недостатък с изключително хитър ход: построява беседка.
И пак именно в зоологическа градина имах късмета да видя как един мъжкар от беседковите изгради своя храм на любовта. Избрал си две големи тревни туфи точно в средата на птичия кът, той беше разчистил голям кръг около тях и ги беше свързал с канал. После взе да носи отнякъде клончета, парченца от въже и сламки и да ги вплита в тревата, та се получи нещо като завършен тунел. Аз едва на този етап осъзнах каква е целта на заниманието му, а той, след като създаде колибката си за уикенда, се захвана да я украсява. Първо достави две празни охлювени черупки, последвани от късче станиол от цигарен пакет, парче вълна, шест цветни камъчета и къса връвчица с топче червен восък на края. Усетих, че може да му потрябват и още украшения, затова му донесох няколко цветни вълнени конеца, някоя и друга многоцветна морска мида и няколко автобусни билета.
Той изпадна във възторг: идваше до мрежата, поемаше ги внимателно от пръстите ми и отлиташе до беседката да им намери място. Застояваше се за минута да прецени украшенията, после с подскоци преместваше я автобусен билет, я вълнен конец на ново място, което му се струваше по-издържано от художествена гледна точка. Готовата по някое време беседка наистина имаше очарователен и украсен вид, а той се изтъпани важно отпреде ѝ и взе да разперва крилете си едно по едно, като да се похвали с творението си. После защъка насам-натам из малкото си тунелче, премести две-три морски мидички и пак поднови отвън стойките си с по едно разперено крило. Голям труд положи да изгради беседката, но го съжалих, понеже усилията му май щяха да се окажат напразни: любимата му другарка, изглежда, беше починала преди време и сегашната му компания в птичия кът се ограничаваше до няколкото пискливи обикновени сипки, които никак не се вълнуваха нито от архитектурните му дарби, нито от изложените на показ домашни съкровища. В диво състояние, сатенената беседкова птица е една от малкото пернати, които си помагат с някакъв инструмент: понякога с помощта на влакнест материал, който изпълнява ролята на четка, мъжкарят оцветява влаганите в постройката му клонки с ярки горски плодове и влажен въглен. За съжаление, докато се сетя за тази подробност и донеса на моя беседков мъжкар кутийка със синя боя и късче от старо въже – тези птици си падат особено по синия цвят, – той беше загубил изцяло интерес към своята беседка, та ентусиазма му не можа да възобнови дори донесената от мен пълна колекция картички от цигари, изобразяващи развитието на военните униформи през вековете.
Друг вид беседкови птици създават още по-внушителни постройки, високи от метър и двайсет до метър и осемдесет, като струпват клечки между две дървета и после им правят покрив от пълзящи растения. Отвътре беседката се облицова с мъх, а отвън – понеже този мъжкар е очевидно мъж с изтънчени и скъпи вкусове – с орхидеи. Пред творението си мъжкарят построява легълце от зелен мъх, върху което подрежда каквито ярки цветя и горски плодове му попаднат; и понеже е придирчива птица, всеки ден преглежда колекцията си, отстранява повехналите експонати и ги струпва зад беседката, че да не се виждат.
Бозайниците, естествено, не стигат до чак такива артистични изпълнения и поначало проявяват по-трезво (да не кажа по-съвременно) отношение към любовната проблематика.
По време на работата ми в зоопарка „Уипснейд“ имах възможността да наблюдавам ухажването между два тигъра. Женската беше плахо, сервилно създание, което се свиваше от страх и при най-малкото изръмжаване от нейния другар – но само докато ѝ дойдеше размножителният период. Тогава тя се превръщаше ненадейно в коварно, опасно същество, което много добре си знае цената, но изчаква най-подходящия момент. Още преди да беше станало обед, мъжкарят вече се влачеше отчаяно подире ѝ по корем, а на носа му се виждаха няколко дълбоки кървави следи от ноктите, с които тя го перваше сегиз-тогиз. Щом той се самозабравеше и дойдеше прекалено наблизо, тя го плясваше с опакото на лапата си през носа. Но щом той се обидеше от това ѝ поведение и лягаше под някой храст, женската идваше при него с мощно мъркане и почваше да се отърква о него, при което той пак ставаше и пак се повличаше подире ѝ, присламчвайки се все по-наблизо до следващия удар по носа му.
По някое време женската все пак го отвеждаше в една долчинка с високо избуяла трева, където тя лягаше и полузатворила зелените си очи, почваше да си мърка. Върхът на опашката ѝ – огромна черно-бяла мъхеста пчела – потръпваше насам-натам из тревата, а горкият пощурял мъжкар подскачаше като коте подире му и нежно го пошляпваше с огромните си лапи. В един момент на женската ѝ писваше да се прави на интересна, приклякваше съвсем ниско в тревата и надаваше необичаен мъркащ звук. Ръмжейки с гърло, мъжкарят се приближаваше към нея. Тя пак проплакваше и надигаше глава, а мъжкарят гризваше съвсем нежно с огромните си зъби извитата ѝ шия. След това тигрицата пак надаваше своето самодоволно мъркане и двете огромни ивичести тела като че се сливаха в едно посред зелената трева.
Но не всички бозайници притежават красотата и пленителната украса на тигъра, та обикновено компенсират недостатъка си с животинска сила и прибягват до тактиката на пещерния човек в търсенето на другарка. Да вземем хипопотама. Като видите пльоснало се във водата това огромно топчесто животно, вперило във вас сферичните си очи с поглед на нещо като добродушна невинност и изпъшкващо от време на време от самодоволство и мързел, надали бихте си представили на какви ужасни изблици на жестокост е способно то, когато тръгне да си избира другарка. Вгледайте се обаче в някой прозяващ се хипопотам и ще видите от всяка страна по четири извити и остри като бръснач бивни зъба (плюс още два насочени настрана скрити бивника), а това ще ви даде представа какви поражения е способен да нанесе.
Докато бях в Западна Африка да събирам животни, веднъж отседнахме на бреговете на река, която се обитаваше от неголямо стадо хипопотами, създаващи впечатление за спокойна и щастлива група. Следяха с неизменно любопитство от разстояние (което ставаше все по-кратко) движението на кануто ни нагоре или надолу по течението, мърдаха ушички и издишваха във въздуха мощни пръски. Доколкото успях да ги различа, стадото се състоеше от четири женски, един едър стар мъжкар и един млад. Една от женските водеше, а понякога и носеше на гърба си вече поотрасло и угоило се средно на ръст бебе. Както вече отбелязах, имаха вид на много щастлива семейна група. Но една вечер, тъкмо по здрач, почнаха да реват и тръбят със силата на хор от перколясали магарета. В редките секунди на затишие се чуваше нечие пръхтене или пляскане във водата, но колкото повече се стъмваше, толкова и шумът се усилваше. По някое време усетих, че няма да ме оставят да заспя, и реших да отида да видя какво правят. Качих се в кануто и загребах по посока на отдалечения на двестатина метра завой на реката, където до самия бряг кафявата вода беше издълбала дълбок вир и бе изхвърлила цял полумесец от блестящ бял пясък. Освен дето хипопотамите поначало обичаха да прекарват там дните си, точно от това място идеше и целият шум.
Усещах, че нещо не е наред, тъй като по това време на вечерта те обикновено измъкваха дебелите си туловища от водата и тръгваха по брега да нападнат плантацията на някой нещастен фермер, а ето че днес бяха все още във вира, макар времето им за вечеря отдавна да беше минало. Изтеглих кануто върху пясъка и се отправих към една позиция, откъдето щях да имам добра видимост. Не си правех труда да се промъквам тайно, тъй като при тези ужасни ревове и шляпане във водата нямаше начин да чуят приближаващите мои стъпки.
В началото мярках само по някой бял проблясък от водна пяна, надигната от тръшкащите се хипопотамски телеса, но после ярката новопоявила се луна освети женските и бебето, скупчени плътно в единия край на вира и мърдащи непрестанно уши. От време на време зейваха и надаваха тръбящи звуци, явявайки се нещо като хор в древногръцка драма. Наблюдаваха с интерес стария и младия мъжкар в плитчината в центъра на вира. Там водата стигаше едва до коремите им, а огромните им бъчвовидни тела и провисналите тлъстини под брадите им лъщяха така, сякаш бяха намазани с олио. Стояха един срещу друг с приведени глави и пуфтяха като два локомотива. Внезапно младият надигна огромната си глава, зина, та луната се отрази в бивните му, нададе продължителен смразяващ кръвта звук, но точно в края на рева му старият мъжкар му се нахвърли с разтворена паст и с невероятна за едрия му ръст пъргавина. Неотстъпващият му по чевръстост млад мъжкар се извъртя настрана. Старият, приличащ на разкривена бойна галера, вдигна огромна вълна от пяна, но така се беше засилил, че нямаше как да спре. Докато минаваше покрай младока, онзи го заръфа ужасно по хълбока. Старият се поднесе странично и атакува повторно, но точно когато стигна до съперника си, луната се скри зад облак. При следващото ѝ появяване двамата съперници се бяха върнали в позата, в която ги бях заварил – застанали един срещу друг и пръхтящи с приведени глави.
Два часа прекарах на пясъка да гледам как в двубоя си огромните дебели същества разбунваха водата и пясъка. Домъчня ми за стария, който май понасяше по-тежките поражения. Като напълнял и поразмекнал се някогашен велик боксьор, той сякаш вече усещаше, че губи битката. За по-лекия и по-подвижен младок не беше никак трудно да му се изплъзва всеки път, а в същото време зъбите му безпогрешно нацелваха хълбока или врата на стареца. Служещите за фон женски размахваха ушички като флагчета на сигналисти и сегиз-тогиз надаваха по някой мрачен хоров рев – било то от съжаление за страданията на стария, от радост за успехите на младия или просто защото двубоят наистина ги увличаше. По някое време реших, че битката ще продължи още дълго, затова се прибрах с кануто в селото и си легнах.
Събудих се тъкмо в мига, в който хоризонтът избледняваше на разсъмване, но не чух никакъв шум откъм хипопотамите. Явно битката им беше приключила.
