В момента фрустрацията избива във все по-радикално звучащи искания, някои от които преминават в крясък. Прокрадва се безумната логика, че ако нещо е държавно, то не е монопол. Необходима е пълна демонополизация чрез конкуренция.
Протестите срещу монополите в България набират сила, какъв е изходът от всичко това? Наистина ли монополите са толкова сериозен проблем, че доведоха до подобна политическа и социална криза?
Единственият факт е, че има протести. Все по-малко знам дали те са срещу монополите или не. Когато започнаха в самото начало, наистина изглеждаше сякаш са срещу монопола върху електроразпределението. Но с времето нещата ескалираха и сега опитвайки се да следя какво става – повече с четене, отколкото с гледане, защото се афектирам от цялата тази емоция – не мога да разбера срещу какво, а още по-малко за какво се протестира. Според мен се изразява някаква обща неудовлетвореност, има фрустрация и озлобление срещу цялата действителност. Наскоро ми се наложи да обяснявам на западни журналисти какво се случва. Те са ни вкарали в щампата – има политика на лишения и хората протестират. Няма такова нещо. В България няма политика на лишения.
Какво има тогава, ако не политика на лишения?
Има нормална политика, но хората не са доволни от живота си. И това се случва не за първи път в българската история. В момента нивото на фрустрация избива във все по-радикално звучащи искания, много от които са произнесени почти като крясък. От друга страна, голяма част от протестиращите казват, че са напълно нормални хора, които не са настроени радикално, но просто искат да изразят недоволството си от действителността. И тук веднага възникват два проблема. Първо, какво означава протест срещу монополите? Ако действително е осъзнато, че България трябва да се демонополизириа, аз съм за това, то отговаря изцяло на моите идеологически схващания. Смятам, че монополите са нещо вредно, че трябва да има конкуренция между много участници и от двете страни на всяко взаимоотношение. Не съм сигурен обаче, че точно това се върти в главите на протестиращите.
Всичко тръгна от сметките за тока.
Ако протестът е срещу самата цена на тока, тогава можем да рационализираме разговора, защото всяка цена е нещо рационално, тя е нещо, което се случва реално в действителността и зад нея има причини и стимули за човешко поведение. Цената на електричеството в България се образува държавно. Няма нито една стотинка в тази цена, която да е решение на самото електроразпределително дружество. Всичко е решение на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР). Разбира се, тя се съобразява с желанието на ЕРП-тата, те дават на тази комисия своите искания, но в крайна сметка решението взима ДКЕВР – държавен орган с държавни хора, назначени от българската държава. Ако погледнем сметките за електричество, ще видим, че плащаме на ЕРП-тата много малка част от цялата сума. Останалото отива за самото производство на електричеството, за преноса на високо напрежение, за ДДС и т. н.
Оправдани ли са подозренията, че сметките за ток са такива заради загубите на изправената пред фалит НЕК покрай проекта АЕЦ „Белене”?
Да, една част от сметките за ток е категорично за това. Този огромен холдинг НЕК може да влияе много силно върху независимия регулатор. Не знам доколко българският регулатор е зависим или независим, но е очевидно, че този огромен играч, който е изправен срещу него, може да му влияе. Така би било навсякъде по света – ако изправиш срещу един регулатор такъв огромен мастодонт, той няма как да не му влияе. НЕК може да поставя ДКЕВР пред свършени факти и регулаторът да не е в състояние да направи нищо.
Възможна ли е по-голяма прозрачност?
Не и докато съществува този огромен холдинг, в който са възможни всякакви вътрешни крос-субсидии. Например, дали сме някакви стотици милиони за „Белене”, които са отговорност на НЕК, не на държавата, но се опасявам, че в един момент тези задължения ще трябва да се поемат от държавата, за да се оздрави самата НЕК. Знаем, че в миналото е ставало така по отношение на „Булгаргаз” и на БДЖ. Разбира се, от Брюксел веднага ще нарекат това нерегламентирана държавна помощ и ще понесем санкции. Истината е, че заради АЕЦ „Белене” сме на червено с няколкостотин милиона, които трябва да избием отнякъде. Има едно единствено място, откъдето могат да бъдат взети тези пари, и това е крайният клиент на НЕК.
Защо всичко това не се тематизира по време на референдума за развитието на ядрената енергетика? В края на краищата преди един месец тези факти бяха същите.
Защото не това беше целта на референдума. Циничната политическа цел на този референдум беше БСП да види каква скорост може да набере, за да задмине ГЕРБ. Основна грижа на управляващите пък беше да не понесат политически загуби с оглед на предстоящите избори. В крайна сметка БСП не успя да задмине ГЕРБ, което не означава, че управляващите спечелиха нещо от този референдум. Мисля, че всички загубиха.
Сега част от гражданите са възмутени и искат граждански контрол на ДКЕВР, искат участие. Възможно ли е това?
Разбира се, това действие е възможно през политическата система, през избори и партии с платформи, в които пише: „Аз ще контролирам ДКЕВР еди как си”, тоест ще напиша такива закони, които да регламентират какво трябва да прави ДКЕВР, какви решения може да взима и пр. После избираме тези партии в парламента. Представителната демокрация е граждански контрол.
Само че хората искат друго, искат анулиране на сметките за ток от последните месеци?
Започвам да подозирам, че в голяма степен тези протести се дължат на хора, чиито основен мотив е чисто битов, а именно да си спестят една-две сметки за ток. Убеден съм, че част от тези хора са там именно заради това, от чисто личен интерес. Други хора вероятно се изживяват като потенциални лидери на партии, които може би ще влязат в парламента по примера на това, което се случи на изборите през 2001, 2005 и 2009 г. Тогава в парламента влязоха партии, които не участваха в предишните избори. Две от тези партии спечелиха изборите. В два от тези три примера партиите бяха създадени в рамките на трите месеца преди изборите. Имам предвид създаването на НДСВ през 2001 г. и на „Атака” през 2005 г. Между другото много от протестиращите бяха неприятно изненадани от оставката на правителството. За мое съжаление и финансовите пазари бяха изненадани неприятно. Нека си спомним, че ако през 2001 г. Иван Костов беше направил същото, ако си беше подал оставката като Бойко Борисов, то НДСВ нямаше да съществува.
Имаше обаче искания – включително на Иван Костов –за програмно правителство от експерти и за това парламентът да продължи да работи, за да приеме антимонополно законодателство. Нека проследим тази логика.
Тоест Костов даде заявка, че иска да му се даде мандат, за да се опита да направи нещо. Не може така. Според мен проблемът е, че протестите не могат да формулират посоката на тази промяна. Ще използвам един израз, който се появи покрай нашите опити да правим по-дълбинни изследвания на нагласи и настроения, чийто автор е социологът Димитър Благоев: „Основната част от нашите респонденти са хора, които не са при себе си”. Според мен в момента протестиращите не са при себе си. Те знаят, че не желаят това което е, но категорично нямат каквато и да е идея какво искат. Те просто изкрещяват едни желания, които ако вземат да се осъществят, тежко им и горко на същите тези хора. Ще изразя една много еретична мисъл. Защо не си задаваме въпроса: „Ами ако”? Ние в България сме почти ампутирани от този въпрос. Ами ако не съм прав? Ами ако не стане моето? Ами ако загубя? Вчера общувах с приятели във Фейсбук и стана въпрос за Левски. Левски например е човек, който си е задавал и двата въпроса – ако спечеля става еди какво си, ако загубя еди какво си, знам какво се случва и в двата варианта, избирам какво да правя. Ние в България винаги си мислим какво ще стане, ако спечелим. И се юрваме, без да си зададем въпроса какво ще стане, ако се окажем неправи. После целият свят ни е виновен, задето не сме си задали един елементарен въпрос. Ами ако българската демокрация работи почти съвършено? Ами ако като политическа система българската демокрация отразява възгледите, предпочитанията и избора на обществото? Ами ако 23 години тя е правила това? Ами ако 23 години всъщност се случва точно това, което сме си поръчали? Ами ако е така, тогава не е ли време да мислим какво си поръчваме? Или както пак е казал Левски: „Целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.
Хората са недоволни, защото живеят зле.
Живеят зле заради собствените си избори и решения. Никой не отрича, че в България има хора, които са в бедност. Има хора, които са в много по-лошо положение, отколкото биха могли да бъдат. Те осъзнават това и оттам идва цялото усещане за несправедливост, което е напълно разбираемо и оправдано. Напълно са прави да изразяват своето недоволство. Ами ако това им положение са дължи и на техните собствени решения през годините – чрез това за кого гласуват и за кого не? Най-гадното нещо на демокрацията е, че всеки от нас е отговорен. Не някой си там, а ние сме избирали всички тези хора, които са били на власт през всички тези години. Ние сме тези, които, щом се появи някое чудо на хоризонта, веднага му скачаме все едно ще ни спаси три пъти поред. Няма да ни спаси.
Какъв изход предвиждате? Обезпокояващо е, че и протестиращите, и двата големи синдиката, и работодателите – всички застават зад мантрата „Велико народно събрание и нова конституция.” Защо?
Новата конституция няма да реши нито един проблем. Не виждам къде е проблемът на настоящата, за да е необходима нова конституция. Мога да ви кажа какво точно им пречи на синдикатите в конституцията. Член 12, алинея 2 от конституцията гласи: „Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии”. Тоест на синдикатите им е абсолютно ясно какво им пречи в конституцията. Те искат да могат да си поставят политически цели, да могат да извършват политическа дейност и да пласират депутати в парламента.
Но неформално те лобират и сега.
Естествено. Всъщност самата Тристранна комисия е едно нарушение на конституцията. Въпреки че Националният съвет за тристранно сътрудничество е консултативен орган, там се водят преговори, вземат се политически решения, поставят се политически цели и т. н. Не ми е ясно обаче по какъв начин ще помогне на работодателите една нова конституция. След близо 22 години действие в крайна сметка се оказа, че българската конституция работи добре. С едно изключение – уредбата на правораздавателната система. Няма проблем с начина, по който са конституирани законодателната и изпълнителната власт. Дори президентът, който иначе е малко странна конституционна фигура, всъщност е разписан като стабилизиращ фактор, както виждаме в ситуации като днешната. Единственото, което трябва да се пипне, се отнася до правораздавателната система, но не мисля, че за да се промени към по-добро тя, е необходимо свикването на Велико народно събрание. Не виждам никакъв смисъл да се върви към ВНС. Има идеи за смяна на пропорционалната система с мажоритарна, за по-малко депутати… Отново ще задам същия въпрос: „Ами ако?” Основният аргумент е, че сегашната ни представителна демокрация е пропорционална, че тя не отразява добре предпочитанията на българското общество, че не води до добър избор. Ами ако води? Ако я сменим с друга система, огледалото пак същото ще ни покаже. Никой не си задава този въпрос и това ме притеснява много. Ами ако проблемът не е там, а е в нас? Казано накратко, не виждам никаква самокритичност в този протест.
А каква е икономическата ситуация? Възможно ли е наследството на ГЕРБ да се окаже по-лошо, отколкото очакваме?
В момента сме в състояние на несигурност. От една година насам, когато пласира свои книжа на вътрешния и на външния пазар, като длъжник България получава лихвени проценти, които са много по-ниски от италианските, например. В сряда, когато пласира 800-милионната емисия в чест на земеделците, страната ни получи лихвен процент, който е по-висок от италианския. Тоест тази емисия ще излезе относително по-скъпо на българския данъкоплатец, който в крайна сметка ще я плати, отколкото ако нямаше такава напрегнатост в политическата сфера. Съвсем очевидно лихвите ще продължат да вървят нагоре.
А чуждите инвеститори?
Чуждите инвеститори нямат никакво основание да се чувстват уютно в България. В това можем да сме абсолютно сигурни. И това е проблем, доколкото притокът на чужди капитали в България е не само по линия на преките инвестиции, но също по линия на портфейлни инвестиции и на търговски заеми през банковата система. Захранването на българските спестявания чрез приток на чужди спестявания към България е най-сигурният начин да продължим да настигаме по-богатите страни.
Обезпокояващи са данните за нивата на бедността и на безработицата. Кои са всъщност най-големите икономически грешки на това правителство?
Данните,разбира се, са неблагоприятни. Но трябва да се отбележи, че наименованието на показателя е „застрашени от бедност”, а не непременно „в бедност”. Тоест става дума за хора, чието ниво на несигурност в материалното им битие е увеличено и при най-леко разклащане на някои параметри те могат да минат в категорията на бедните. Това е един разумен показател, той се мери ужасяващо трудно и много шумно. По време на кризата този показател – той е най-висок в България за целия ЕС – не се е влошил драматично. Показателят „безработица” според мен е силно проблематичен. Това, което чувам като коефициент, е 12.5%. Съществуват няколко различни измервания, които не съвпадат, защото следват различна методология. Оптичният фокус на тези инструменти е насочен в различни посоки и съответно те ни показват различни картини, макар донякъде да се движат в унисон.
Нали все пак има регистрирани безработни в бюрата по труда?
Те не са 12.5%, по-малко са.
Дори да са 11%, това също не е малко.
Но е по-ниско от средния процент за последните двайсет години в България. От началото на измерването на безработицата, което започва в средата на 1991 г., средният процент за безработица е бил под 10% (9.98 %) само за един единствен месец преди 2003 г. Средната безработица за последните 23 години е около 13%.
Въпросът беше за икономическите грешки на правителството. Наблюдаваме фалити на фирми, малкият и среден бизнес са под натиск.
Фалитът на фирми е една от най-добрите новини – фалитите на фирми и загубите на банките. Не знам дали забелязахте, че за последното тримесечие на 2012 г. за пръв път от доста време насам банковият сектор регистрира загуба. Тази загуба се дължи на едно основно нещо – признаване и осчетоводяване като загуба на различни несъбрани кредити. За всичко това се говори като за нещо ужасно. Напротив, това е признак на оздравяване. Тъй като вече са се появили някакви перспективи за развитие, ти искаш да регистрираш всичко, да си изясниш положението и да започнеш на чисто. Това важи за банките, важи и за предприятията. Хубавата новина е, че очевидно вече перспективите са ясни и можеш да си позволиш да фалираш фирмата, защото знаеш какво друго ще правиш.
А ако не знаеш, а само я фалираш?
Ако ти не знаеш, някой друг знае. Фалитът на една фирма означава, че някой друг взима нейния ресурс и реален производствен капацитет. По логиката на австрийската икономическа школа това е оздравителен процес, а не процес на гниене. Но трябва да знаем, че има наслагване на два различни процеса – единият е на икономическата криза, а другият на преструктурирането на пазара на дребно, особено в големи градове като София. При всички тези молове и големи хипермаркети съдбата на малките магазини не е никак добра. Преструктурира се начинът, по който пазаруват българите в София, Пловдив, Варна и пр.. Ето защо мястото на тези по-малки магазини става все по-проблематично. Това е различен процес от процеса на икономическата криза.
Добре, нека все пак кажем как се стигна дотук, какво не направи правителството на Бойко Борисов?
Основният провал на икономическата политика на това правителство е свързан с политиката на пазара на труда. В това отношение през годините бяха заложени редица негъвкави политики, които не само че не бяха отслабени, когато започна икономическата криза, а, напротив, бяха затегнати. Когато в добрите години се вдигаха минималната работна заплата и осигурителните прагове, това се понасяше от пазара на труда, защото конюнктурата беше добра. Когато обаче удари световната икономическа криза и се сви търсенето, изведнъж фирмите започнаха да мислят много повече за това какви заплати плащат и колко хора наемат. Осигурителните прагове обаче продължиха да растат все едно нищо не се е случило. И се случи това, че бизнесът зорлем беше вкаран в дилемата да фалира или да реже работни места. Вариантът намаляване на заплати се оказа несъществуващ и те избраха да режат работни места. Трябва да кажем, че това не е характерно за София. Тук безработица почти не съществува. София не е в криза, тя дърпа напред и затова протестите в столицата не са толкова многолюдни. Извън София обаче има много сериозни протести, защото там безработицата е много висока.
Да, но Варна е също икономически проспериращ град.
Пак ще го кажа, колкото и да е неприятно – варненци сами си избират управлението от 20 години насам. Те си избират вече четири пъти един и същи кмет, от 1999 г. насам си го избират. Кой да им го смени? Според мен голяма част от викането на тези протести е всъщност е викане срещу себе си. Голямата част от хората, които извършват тези протести, би трябвало да ги възприемат и като самокритика. Не са им виновни само политиците. Ние си ги избираме политиците. Но да се върнем към пазара на труда. Работодателите продължават да не смеят да поемат риск, защото за тях всяко реално работно място, всеки подписан трудов договор е риск. Защо е риск? Защото бизнесмените, за разлика от редица други българи, си задават въпроса: „Ами ако?”. Ами ако не успея да пласирам това допълнително производство, което този човек ще ми даде, как ще му плащам заплатата? Съответно работодателят не наема нови хора, а наетите ги товари два пъти повече.
Проблемът на българите не ли в това, което някои определят като „работеща бедност” – работиш, но не можеш да поемаш разходите си?
Няма такава бедност. Рискът да си беден, ако имаш работа, каквато и да е работа, е седем пъти по-малък, отколкото ако нямаш. Няма такова нещо като „работещи бедни”. Изключително малка е тяхната бройка. И това най-вероятно те са такива работещи, които издържат семейства с още шест други неработещи членове.
Нека си представим обаче класическата схема на четиричленно семейство: двама души с по петстотин лева заплати и две деца – четири души с хиляда лева. Как оцеляват те?
Това семейство не попада в класациите за бедност. Особено ако тези хора живеят в краища на България, където цените са два пъти по-ниски, отколкото в София. Ситуацията в България общо-взето е следната. Тези, които имат работа, остават сравнително защитени, но се оказва, че това става за сметка на онези, които си губят работата. Тъкмо те изпадат в много сериозна дупка. Алтернативата е да оставиш трудовия пазар гъвкав, което означава смъкване на заплати, колкото и неприятно да е това. Става дума за смъкване на заплати, при което много от хората не отпадат от работа. Тоест ударът се поема от тези, които са с по-високи заплати, за сметка на онези, които сега са без работа. Мисълта ми е, че ако беше по-гъвкав пазарът на труда (ако бяха замразени минималните осигурителни прагове на нивото от 2009 г), тогава сега щеше да има по-малко безработни, но пък средната заплата нямаше да е там, където е. В крайна сметка такъв политически избор беше направен, което според мен генерира голяма част от протестите. Усещането за несправедливост при разпределението на бремето е много силно То е един от основните двигатели на протеста.
Как да успокоим напрежението? Какви са решенията?
Не мога да уловя кохерентно искане, затова не мога да кажа как може да се успокои напрежението. Честно казано смятам, че е нужно да се намери лидер, който да окаже терапевтичен ефект в този момент. Не мисля, че задоволяването на някакви искания може да реши ситуацията, защото те са много разнопосочни, тоест неудовлетворими. Виждаме, че президентът Плевнелиев се опитва да прави нещо подобно: хем излиза да говори с хората, хем понася крясъците. От друга страна, някой трябва да каже на хората: това, което искате да стане, е невъзможно! Трудността се задълбочава и от факта, че въстанието е анти-елитарно, никакви експерти нямат да бъдат приети от недоволните. Очертава се прото-съветско движение и в един момент ще трябва да се сформират съвети. Не партии, защото алтернативата на партиите са тъкмо Съветите. Проблемът е, че съветите, формирани от тези граждани, в даден момент ще трябва да излъчат някакво представителство и тогава отново се връщаме в руслото на представителната демокрация. Както и до моя въпрос: „Ами ако…”. Ако отражението е правилно, излиза, че щом това, което гледаме, но не ни харесва, проблемът не е в огледалото. Ако проблемът е вътре в нас, той пак ще изникне
Какво е решението от икономическа гледна точка?
Аз наистина вярвам в демонополизацията. Вярвам в това, че хората са разумни, отговорни същества Не съм забелязал обаче нито едно българско правителство, което да е базирало решенията си на убеждението, че хората са разумни и отговорни същества. Ако се вгледате във всички решения на българската държава, ще излезе, че те са продиктувани от убеждението, че българите не са разумни същества. Затова някой трябва да взима решения вместо тях, да носи отговорност вместо тях, да ги обгрижва и т.н. Немалка част от протестиращите сериозно оправдават подобни изисквания.
Моята рецепта, която веднага ще бъде възприета като „пазарен фундаментализъм”, е да се стъпи на допускането, че хората са разумни и отговорни същества. Съществуват социални системи, които трябва да помогнат на хората, оказали се в обективна невъзможност в момента да припечелват хляба си. Всички останали могат. Те могат да работят, могат да създават стойност, могат да вземат решения и да носят отговорност. Аз вярвам в това. И стъпвайки на тази вяра, рецептата е относително проста. Да се сваля властта, но истинската власт надолу към тези хора. Нека те да вземат решенията, но и да носят отговорност. Като са взели лошо решение, да си понесат цената. Когато понесеш загуба, трябва да знаеш, че ти си отговорен за нея, а не да искаш всички останали да ти я платят. А когато генерираш печалба, не трябва да мислиш, че тя е само за теб, а загубите са за всички.
Ето защо моето решение за ЕРП-тата е тъкмо противоположното на национализация. Не знам защо се прокрадва безумната логика, че ако нещо е държавно, то не е монопол. Необходима е колосална политическа воля, за да се демонополизира елетропазара в България! От производство, през пренос, към краен продукт – всичко да се демонополизира. Ние в България веднага прегърнахме монополния, непазарен модел, който Европа предложи само заради Франция. Другата възможност е свободният достъп на трети лица до мрежата. Единственият монопол, който трябва да се запази, е преносната мрежа. НЕК в момента е единствен продавач от едната страна и единствен купувач от другата. Това е чудовищен монопол. Свободният пазар предполага друго – който иска и откъдето иска вкарва електрони в мрежата – дали от Варна, Русе, Париж или Стокхолм, това си е негова работа. Само електропреносната мрежа е държавен монопол, като за нея се плащат регулирани такси, но всеки знае какви са и защо са такива. Единствен критерий за таксите на електропреносната мрежа е колко струва нейната поддръжка. Там вече може да се проговаря какъв да бъде надзора над нея, така че тя да не прекалява със щенията си като държавен монопол. Във Великобритания и скандинавските страни хората от десетилетия могат да избират между 5-10 доставчика на електроенергия. Те засипват потребителите с реклами в пощенските кутии и можете да си представите как се държат с клиентите си.
Това е моето предложение и то не се отнася само до електроенергията. Имаме толкова много монополи по места. Затова протестите в София са по-слаби, защото тук този проблем е по-малък. По места имаме фактическо монополизиране на всякакви дребни пазари на услуги и храни. Има местни дерибеи. Нека се справим с тях! Как да се преборим с тях? С конкуренция.
Георги Ганев е икономист и програмен директор по икономически въпроси в Центъра за либерални стратегии. Асистент в Стопанския факултет на Софийския университет от 2003 г. Председател на УС на Българската макроикономическа асоциация и член на Комисията за етика в печатните медии. Член на Обществения съвет към бъдещото служебно правителство.
