Във втори или трети клас с брат ми се запалихме да събираме марки. Набавихме си, както е редно, класьори. Баща ни работеше в един институт, който водеше оживена кореспонденция с подобни научни институти от други държави. Той бързо научи за нашата детска страст и започна да ни носи внимателно отлепени от институтските пликове най-разнообразни марки, сред тях със сигурност и доста редки. Преди известно време, докато търсех някакви книги на тавана, попаднах на тези прашни класьори. И си спомних каква радост беше, как, когато татко се прибираше, ние го питахме носи ли марки и когато ни кажеше, че носи, му се мятахме на врата, дори преди още да се е съблякъл.
През хиляда деветстотин седемдесет и втора година майка ни замина да работи като лекар педиатър в една африканска страна. След работа ходеше на курсове по английски в Интернешънъла, ние с татко и брат ми я изпращахме дотам, а после два часа тримата се разхождахме по улиците и чакахме занятията да свършат. Веднъж открихме на един паркинг, заграден с мрежа, няколко велосипеда. Огледахме се, татко бутна вратата и влязохме. Паркингът беше много голям и празен. Вътре бяха само велосипедите. Ние двамата с брат ми не бяхме карали колело от съвсем малки, откак ни бяха купили онези смешните детски велосипедчета с помощните колелца. Тъкмо сгода да си припомним уменията. Два часа с брат ми се въртяхме в кръг из големия паркинг, състезавахме се, гонехме се, смеехме се и смехът ни кънтеше из целия чужд град на чуждата страна. А татко стоеше в средата на асфалта, щастлив, че ни е намерил такова хубаво занимание.
Сега, когато татко вече го няма, понякога се сещам и за марките, и за тези два часа… Тогава всичко сякаш беше по поръчка – голям празен паркинг, незаключени колела и ние тримата с брат ми и татко. Ние не знаем кой миг ще се превърне в незабравим спомен, ако знаехме, сигурно щяхме да се стараем да бъдем отговорни и внимателни, за да запаметим всички подробности. Защото споменът се храни от подробностите. Ние сме съставени от тези спомени, те ни държат живи и будни и ни вдъхват кураж. Но едновременно с това трябва ясно да си даваме сметка, че освен живите спомени, запечатани като златни жили в паметта ни, в тази същата наша памет съществува и мракът на забравеното, на онова, което е било и е изчезнало. Много рядко, но се случва незнайно как нахлул в ноздрите ни или в очите ни мирис или гледка, или жест да събудят ненадейно от мрака на забравеното някое видение, къс от живота ни, цветен, ярък, жив, за който не сме и подозирали дотогава, че се е случил. Защото е живеел там, в мрака на забравата.
С годините територията на мрака на забравата става все по-голяма, често дори без да си даваме сметка за това. И ние, без да разбираме защо, се държим все по-здраво, като корабокрушенци за мачта, за онези спомени, които никога не са пропадали в мрака, спомените, които оправдават живота ни. Добре че са писателите, тези рудокопачи, които търсят своите златни жили и ги споделят с всички.
Преди да почине, татко изкара един месец в кома във ВМА. С брат ми ходехме всеки ден в тринайсет часа до реанимацията на третия етаж, за да получим сведения за състоянието му. Нямаше промяна. Само веднъж един млад лекар, очевидно в желанието си да не бъде лош вестоносец, ни каза, че клепачите му помръднали. А един път, докато чакахме във фоайето пред реанимацията, изкараха на легло с колела един пациент, сигурно за изследвания. Беше татко, с тръбички в носа и в устата, покрит с чаршаф. Ако знаехме, че ще ни е за последно, щяхме поне да го погалим по косата, която до края си остана гъста, твърда и рошава.
