0
1030

Ставане

azahariev

Всъщност има нещо поразително в това, че българското самосъзнаване е за ставане без край, за едно безкрайно ставане. В България най-широко разпространената идея за българското общество е като за „неслучило се”. И също така споделянето на тази идея с другите е повсеместно валиден и работещ културен код. Говоренето за българския социум като за несъстоятелен, неконсистентен е почти задължително сред българите. Защото в рамките на нашата култура се възприема като белег и знак, на основата на който може да става разпознаване. Възприема се като идентификационен белег значи.

Подобно на декларацията, че не гледаме телевизия например. Защото в наши дни негледането на телевизия се декларира почти винаги, когато човек се старае да се представи за такъв, за какъвто би искал да го вземат. Казвам се така и така, обичам това и това, не гледам телевизия, разбира се, и така нататък, и така нататък… Докато при представянето си човекът стигне и до думите за това, че българското общество си остава едно несъстояло се общество, проект недовършен и занемарен. Тази рефлексия гарантира разпознаването на нейния субект (мислещ себе си често и за неин автор) като автономен и критично мислещ индивид. И като българин, бих добавил.

Несъстоялото се общество. Към този носещ елемент на репрезентацията на „българското” трябва да добавим и произнасянето относно безнадеждността на българския проект за общество. Това произнасяне има следното съдържание: българският социум така и никога няма да стане, за да е, а ще продължи да става, без да се осъществява, тоест без да стане в един момент и да започне да съществува. „Това общество” никога няма да стане общество. Означаващото тук ще си остава празно.

Поразително е наистина, че това мислене и говорене не остарява и не се изтощава с времето. Напротив понякога ми се вижда така, сякаш че то трупа все повече и повече енергия.

Тъй като, както вече казах, завършването на процеса по ставането на българското общество се мисли като нереалистична перспектива, очакване това все някога да „се случи” отдавна вече няма. Или е оставено като опция за по-наивните и незрелите. Но най-отчаяно непросветени и нерефлексивни са онези, които приемат българското общество за действителност, за факт. Тези люде стигат в своето заблуждение чак до там да смятат, че българското общество не е някакъв деформиран факт и че не се отличава с никаква запомняща се недостатъчност като общество, която да го прави уникално. За тези хора българското общество прилича на много други човешки общества по много признаци.

Но като се изключи това малцинство, ще се види, че за повечето съвременни българи те самите са част от нация, която продължава да търси себе си, без все още да се намира, без да се уцелва. Убедеността в това е дълбока, силна, корава.

И точно тази нейна коравост е удивителна и поразителна. Защото свидетелства сякаш за това, че тук наистина има нещо уникално, но че то не е в битийния модус на българското общество. Не е в това, че социумът на българите все още е във възможност, а не в действителност. Уникална в българския случай е самата тази нагласа, според която нещата с нашето общество все не стават и не стават. Наличието на такава нагласа показва ясно, че българският национален проект проявява своеобразие, но и смайваща трайност, тъй като явно продължава да е актуален, действен и днес, дори и в наши дни. Активност, която вече се приема за странна и ненавременна в историческото ни настояще, както знаем.

И така съвременните българи продължават да мислят себе си в понятията на националното осъществяване и завършване. Защото са наясно, че една нация все още не се е осъществила, ако от общност не се е доразвила в общество, в социум. Или пък, че една нация не може да се „довъобрази”, ако не съществува социум, който да извърши това. 

Тъжното на това мислене е там, че оставаме назад, че изоставаме. Не в ставането си като общество, а в това, че продължаваме да си мислим, че не сме.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияПървият рожден ден
Следваща статияВ защита на антикомунизма