От края на 1936 до началото на 1941 г. „Мосфилко“ внася у нас над 100 съветски пълнометражни игрални филма, от които се правят по три копия, предназначени за показ както в София, така и в „почти всички провинциални кинотеатри“.

От „бурните двадесет години” светът неусетно пристъпва в не по-малко смутните тридесет, една от характеристиките на които е нарастването на политическата мощ на диктаторските режими в Италия, Германия и СССР. България също прави опит да изгради тоталитарно общество – на 19 май 1934 политици от кръга „Звено“ и офицери от Военния съюз извършват с помощта на армията държавен преврат. Търновската конституция е суспендирана, Народното събрание – разпуснато, политическите партии – забранени…

Парадоксално или пък напълно логично (в контекста както на тогавашната, така и на днешната действителност), броени дни след Деветнадесетомайския преврат, наричан дълги години „фашистки“, а установената след него нова власт – „фашистка“, Царство България и Съветският съюз (СССР) установяват официални дипломатически отношения – на 23 юли 1934 г. През септември Фьодор Фьодорович Разколников връчва акредитивните си писма и става първият извънреден и пълномощен представител (посланик) на СССР в татковината ни. Отношенията между двете държави „се затоплят“ още повече след 23 август 1939, когато в Москва бива сключено споразумението за ненападение между СССР и Германия, известно като пакта „Молотов–Рибентроп“. Нещо повече – директорът на полицията в периода 1939–1941 г. Атанас Пантев е назначен на тази длъжност от Цар Борис III, за да провежда „по-твърда линия към англофилската опозиция и по-неутрална към комунистите“.

Трифон Костов (1891–1973)

Тъкмо Фьодор Разколников одобрява и подкрепя идеята на българина Трифон Костов за „създаване на дружество за внасяне на съветски филми в България“, с чието материализиране се залавя нашенецът.

Роден в град Ловеч на 12 декември 1891 г., Трифон Костов е потомък на стар тамошен род – Хаджиславовския. Дядо му Христо Трифонооглу бива съсечен от турците дни преди освобождението на града. Баща му е търговец кожар, стигал със стоката си до Цариград, Битоля, Одеса, Виена, а и успял да отгледа седем деца. И основното, и гимназиалното си образование младият Трифон получава във Варна, а през 1922 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет. След като се дипломира, работи като главен контрольор в застрахователното дружество „Балкан“.

В началото на 1930-те години Трифон Костов (според собствените му думи) се среща с Георги Бакалов, Жак Ашер и Найден Николов. Георги Бакалов (1873–1939) е общественик, публицист, литературен критик и историк, последовател на марксизма, член (от 1920 г.) на Българската комунистическа партия (тесни социалисти). Ашер е редактор на в. „Класова борба“ (1931–1933) – софийски социалдемократически двуседмичник, изразяващ фракционните идеи на „крайната левица“, борещ се срещу дясното крило в Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП), полемизиращ с вестниците на Работническата партия и поместващ статии на Лев Троцки. Найден Николов е юрисконсултът на съветската легация в София. Четиримата решават „да се направят постъпки“ за учредяването на дружество, наречено „Мосфилко“ ООД (Московски филми Костов).

„Мосфилко“ ООД

През 1973 г. в издавания от Българската национална филмотека (БНФ) алманах „Кино и време“ излизат два материала, които хвърлят светлина върху дейността на фирмата „Мосфилко“ ООД у нас. Първият е статията „Ръкопляскането забранено!“ на „кандидата на изкуствоведските науки“ Георги Стоянов-Бигор (тогавашния директор на БНФ), придружена от „архивна преписка“, съдържаща 26 документа (молби, заявления, решения, мнения, протоколи, жалби, служебни бележки). Вторият е интервюто на изкуствоведката Силвия Сечанова с Трифон Костов (директора на дружеството „Мосфилко“).

След като идеята за „създаване на дружество за внасяне на съветски филми в България“ бива одобрена и подкрепена от Фьодор Разколников – а може би е била негова още от самото начало, Трифон Костов започва да действа: прави „първите сондажи“, разговаряйки с търговския представител на СССР в София; посещава Георги Кьосеиванов, тогавашния (1935–1940) министър-председател на България; явява се при прокурора Цървулков, който го препраща към Дирекцията на полицията… В крайна сметка Костов получава разрешение да замине за СССР и вероятно през 1935 г. тръгва натам, озовавайки се в Москва, където престоява четири месеца. В „столицата на световния комунизъм“ българинът се запознава с „организацията и дейността“ на „Союзинторгкино“ (Всесоюзная контора по киноэкспорту и киноимпорту), „Международная книга“ и „Интурист“ – външнотърговски дружества, често изпълняващи и „активни мероприятия“ (конспиративни, шпионско-агентурни, подривни), излизащи извън кръга на основната им високохуманна деятелност.

Завръщайки се у нас, Трифон Костов регистрира фирмата „Мосфилко“ ООД – дружество с ограничена отговорност със седалище на софийската ул. „Княз Борис Търновски“ №7 (частта от ул. „Търговска“, заключена между бул. „Княз Александър Дондуков“ и площад „Княз Александър I“, разположен от западната страна на Двореца), поставило си за задача да получи правата върху „разпространението на съветски филми и съветска литература в България“. Първоначално дружеството бива упълномощено да представлява „Союзинторгкино“ – съветска държавна структура (всесъюзно обединение), отговаряща за международната търговия с филми (за техния внос и износ), а впоследствие и „Международная книга“, и „Интурист“. За да извършва тази разностранна дейност, Трифон Костов отваря през 1935 г. на ул. „Княз Борис Търновски“ №2 (най-оживената част на столицата) книжарницата „Руска книга“. На същия адрес се помещава и офисът на „Интурист“, който от март 1940 г. предлага два пъти месечно полети от София до Москва, осъществявани със самолети на „Аерофлот“.

1936: „Цирк“ – филмът, който пръв „провлича крак“

Скоро от Страната на съветите освен книги започват да пристигат и филми, които биват цензурирани, превеждани, субтитрирани, а рекламните им материали – обработвани. В такава предварително-организационна дейност минава цялата 1936 г. Едва в нейния край, на 28 декември, в софийското кино „Солун“ бива показан „Цирк“ (1936) – музикална комедия на „Мосфилм“, чийто сценарий бива разработен въз основа на пиесата „Под купола на цирка“ на Иля Илф, Евгений Петров и Валентин Катаев. Композиторът на филма е Исак Дунаевски, а режисурата е дело на Григорий Александров, поверил главната роля на съпругата си Любов Орлова (любимка на др. Сталин).

Русофилия или болшевишка пропаганда?

Топлите политико-дипломатически взаимоотношения, царели през 1930-те в триъгълника Берлин–Москва–София, се отразяват и върху културния живот у нас. През 1935 г. е издаден за пръв път на български език романът „Златният телец“ на Иля Илф и Евгений Петров, а през 1937 г. и „Дванадесетте стола“. В средата на февруари 1937 г. кината „Култура“ и „Хемус“ показват „На дне“ („На дъното“) на Жан Реноар по Максим Горки, получил „голямата награда „Луи Делюк“ в Париж, като най-хубав филм през годината“. По същото време Художественият театър в София представя с „успех“ и „при небивал интерес от страна на публиката“ съветската пиеса „Щастлив брак“. През лятото в. „Слово“ започва да печата разказа на „великия руски писател“ А. И. Куприн „Едноръкият комендант“, илюстриран от художника Борис Денев…

Оценката на този привидно „идиличен“ процес обаче не е еднозначна… „Тръгнете из улиците – пише Щабс-капитан Копейкин в „Слово“. – На много места ще видите афиши с огромния портрет на Максим Горки. В някакво кино ще се прожектира неговото прословуто „На дне“. О, това прочуто „На дне“, чиято художествена стойност и с лупа не мога да открия – нито пък мога да се възхитя от вулгарната философия на босяците. И живо си представлявам как се изпълнява тази работа от французки артисти. Любопитен съм да знам дали този филм е позволен за ученици… Мене от сто крачки ми мирише на болшевишка пропаганда, други, кой знае защо, не виждат това“. В същия текст, озаглавен „Духовната храна“, Щабс-капитан Копейкин (псевдоним на Тодор Кожухаров – директора на в. „Слово“, но и водещ автор в него) не подминава и „Щастлив брак“: „Преди няколко дни писах за съветската пиеса, която се играе в Художествения театър. Там, златна младеж – с кошове да събираш. И ръкопляска, та се къса, когато оня стар комунист ругае всички „безпартийни“ и когато младата комсомолка нарича баща си „мошеник“.

1937: „Чапаев“, „Децата на капитан Грант“ и „Тринадесет“

В такава атмосфера се потапя филмът „Чапаев“ (1934) на ленинградската фабрика „Ленфилм“, проследяващ последните дни от живота на Василий Чапаев (1887–1919) – произхождащия из народните низини командир на дивизия от Червената армия, взел активно участие в Гражданската война в Русия (1917–1922). Ликът му първоначално извайва писателят Дмитрий Фурманов в романа „Чапаев“ (1923), впоследствие военачалникът се оказва (освен литературен) и герой на многобройни анекдоти, за да бъде в крайна сметка образът му превъплътен от актьора Борис Бабочкин в героичния филм на Братя Василеви (Георги и Сергей). В чийто сюжет редом с Чапаев продължават да крачат (както във вицовете) картечарката Анка (Варвара Мясникова) и верният ординарец Петка (Леонид Кмит).

„Чапаев“ се появява у нас на 16 август 1937 г. в софийското кино „Модерен театър“, след като преди това „в течение на година и половина“ е показван „дванадесет пъти на цензурната комисия“. „Разколников беше убеден, че филмът няма да бъде разрешен – спомня си Трифон Костов – и ме увещаваше да прекратя настояванията си за разрешение от цензурата. Въпреки това аз продължих опитите си и получих разрешение… Цензурната комисия не даваше дума да се каже за неговото прожектиране у нас. Заплашваха, отказваха да го гледат. Преди тринадесетия преглед поисках среща с фашисткия министър-председател Кьосеиванов. Снабдих се с публикувани вече рецензии във Франция. Оплаках се от цензурата, че забранява филмите само защото са съветски. Разказах и за пречките, и за неприятностите, които ми причинява комисията и разузнавателната секция при Министерството на войната, и за всичко онова, което се върши с мен в качеството ми на представител на съветските филми“.

„Така филмът „Чапаев“ бе показан – уверява Трифон Костов – и неговото въздействие върху българската публика беше огромно. Кинотеатърът се тресеше от ръкопляскания и „ура“. „Чапаев“ се задържа върху екрана на „Модерен театър“ до 6 септември, когато започват прожекциите на българския „Земята гори“ на Васил Гендов. През ноември съветският филм е прожектиран във варненското кино „Ранков“. Още през 1935 г. „Чапаев“ печели Първата награда „Сребърен бокал“ на I Московски международен кинофестивал, същата година е признат за „най-добър чуждоезичен филм“ от Националния борд на кинокритиците в САЩ, а на Световното изложение в Париж през 1937 бива отличен с „Гран при“.

През 1937 г. „Мосфилко“ представя още два съветски филма. И двата на „Мосфилм“, и двата в кино „Капитол“ – „Децата на капитан Грант“ (през октомври) и „Тринадцать“ (прожектиран през ноември-декември под оригиналния си титул), който се задържа върху екрана на столичния кинотеатър цели пет седмици!

Вдъхновен от едноименния роман на Жул Верн (1867), „Децата на капитан Грант“ (1936) на режисьора Владимир Вайнщок е приключенски филм, предназначен предимно за юношеската аудитория, в който популярният тогава актьор Николай Черкасов изпълнява ролята на Жак Паганел, секретаря на Парижкото географско дружество. Любопитна подробност е фактът, че оркестровата увертюра към филма, композирана от Исак Дунаевски, бива използвана половин век по-късно в българо-съветския 7-сериен телевизионен филм „По следите на капитан Грант“ (1985).

„Тринадесет“ (1936) пък е първият пълнометражен игрален филм на Михаил Ром, донесъл му широко признание и допринесъл за успеха на неговата по-нататъшна кариера като кинорежисьор. Действието на този „истърн“, силно повлиян от американския жанр уестърн, се вихри в Средния Изток (снимките са правени в пустинята Каракум – Туркменистан), където отряд от демобилизирани червеноармейци, предвождани от Журавльов (Иван Новоселцев) – доскорошен командир на погранична застава, се сблъсква с банда басмачи. Единствената женска роля в „Тринадесет“ изпълнява Елена Кузмина, която скоро след привършването на филма става съпруга на режисьора Михаил Ром.

Кино „Капитол“

От 28 февруари 1938 г. в кино „Славянска беседа“ започват прожекциите на „Петър Велики“ („Пётр Первый“) – „най-гигантската“ и „най-грандиозната продукция на съветското киноизкуство“, посветена на живота и дейността на последния цар и първия император на Русия – реформатора Петър I Алексеевич (1672–1725). Заснет в киностудия „Ленфилм“, двусерийният историко-биографичен филм е режисиран от Владимир Петров, а главните роли в него изпълняват Николай Симонов (Петър I), Николай Черкасов (престолонаследникът Алексей Петрович), Михаил Жаров (княз Меншиков), Алла Тарасова (Екатерина I). В случая става дума за първата серия на епоса (завършена през 1937), която след като шества две седмици върху екрана на „Славянска беседа“, се прехвърля на този в „Капитол“.

Така на границата между 1937 и 1938 г. на сцената излиза кино „Капитол“, след като дотогава „Мосфилко“ показва филмите си в различни софийски кина: „Солун“ („Цирк“) – Трифон Костов уверява, че това е станало в столичния „Модерен театър“, „Модерен театър“ („Чапаев“), „Капитол“ („Децата на капитан Грант“, „Тринадесет“) и „Славянска беседа“ („Петър Велики“).

Инициатива и собственост на Георги Несторов Арсенов, „новият говорящ кинематограф „Капитол“ разтваря врати на 14 октомври 1931 г. на ул. „Екзарх Йосиф” №37 („срещу малката баня“). През март 1934 г. Арсенов разкрива „към своето предприятие филмов отдел“ за доставка на „грижливо подбрани от цялата европейска и американска продукции филми“, които „ще бъдат представяни за първи път в Театър Капитол“. В началото на май 1943 г. киното вече има „ново управление“ и „нова програма“, а през 1948 то е национализирано и прекръстено на „Севастопол“.

1938: Филмите в кино „Капитол“

В края на 1937 г. Трифон Костов, останал навярно доволен от приходите, получени от „Децата на капитан Грант“ и „Тринадесет“ в „Капитол“, съсредоточава показа на всички прииждащи от СССР филми в това кино. След „Петър Велики“ там гастролира (от 4 април) „Канала Москва–Волга“ – пълнометражна документална лента „за постройката на най-грандиозния канал в света, чрез който Москва става пристанище на пет морета“. Този ключов изкуствен воден път с дължина 128 км, съединяващ реките Москва и Волга, бива построен (прокопан) за 4 години и 8 месеца предимно от затворници. Охарактеризиран като „чудо на съветската техника“, той е открит на 15 юли 1937 г.

Редом с документалния „Канала Москва–Волга“, завърнал се в „Капитол“ и през юни, посетителите на киното виждат още две игрални късометражки: „Веселите пътешественици“ на режисьора Анисим Мазур и „Каджети“ (1937). Първата е „съвременна музикална комедия с участието на Нина Стравинска и Коля Скворцов“, а и с това на „дресирани животни“. Стиховете за една от детските песнички във филма („Песенка друзей“) са на поета Сергей Михалков – един от авторите на текста на държавния химн на СССР и баща на двама световноизвестни кинематографисти – Андрей Кончаловски и Никита Михалков. Втората, произведена от „ГОСКИНОПРОМ – Грузия“ и режисирана от Коте Микаберидзе, е заснета по поемата на грузинския поет Шота Руставели „Витяз в тигрова кожа“ – смятана за националния епос на Грузия.

Поет е и главният герой на филма „Първата любов на Пушкин“ („Юность поэта“, 1937), прожектиран през юли в „Капитол“. Ролята на Александър Сергеевич изпълнява 15-годишният Валентин Литовски.

От 5 септември 1938 г. едновременно в кината „Капитол“ и „Славейков“ се появява „Северният полюс“ – „един величествен документално-художествен филм“, предлагащ „автентични снимки“, направени от оператора Марк Трояновски (който е и режисьор на творбата). Тъкмо неговата кинокамера запечатва паметни мигове от онези 274 дни – от май 1937 до февруари 1938 г., по време на които дрейфуващата съветска станция „Северен полюс-1“ изминава над 2500 км – от полюса, близо до който членовете на експедицията са превозени със самолети, до източния бряг на нашумелия напоследък остров Гренландия. Така „Папанинци“ – екипът, ръководен от полярния изследовател Иван Папанин, поставя началото на систематичното изследване на Арктика и доказва възможностите за корабоплаване в Северния ледовит океан.

Но на 6 септември (втория ден от прожектирането на „Северният полюс“) филмът е „снет“ от екрана, а на 14-и бива отменено (със заповед №2603) даденото му от цензурната комисия разрешение. Причината – „ръкоплясканията, с които публиката е посрещнала появяването на екрана на Сталин“.

Ето защо септемврийският репертоар на „Капитол“ бива „запълнен“ от трагикомедията „Търсачи на щастие“ („Искатели счастья“) на „Белгоскино“ („Беларусфилм“), анонсирана още като „Биробиджан“ и „Песен за Биробиджан“, придружена при прожекциите си в „Капитол“ от една „кино-хроника“ – „Съветска Армения с град Ереван“. „Търсачи на щастие“ проследява съдбата на бедно еврейско семейство, което през 1928 г. прекосява „вековните гори на Далечния Изток“, „непроходимата тайга“ и бурните води на река Амур, за да заживее щастливо в колхоза „Ройте Фелд“ край Биробиджан – административния център на Еврейската автономна област.

Филм за друга малцинствена група в СССР е „Цигански табор“ („Цигански закон“), огласил с ромски романси „Капитол“ през октомври. Циганските „кръшни танци“ очевидно са се оказали недостатъчни, за да въодушевят равнодушното софийско общество, та програматорите на киното са счели за нужно да притурят към тях и други – посредством документалния „Красноармейски танци“.

През ноември се появява „На Далечния Изток“ („На Дальнем Востоке“, 1937) на „Мосфилм“ (чийто сюжет заимства мотиви от романа „На Востоке“  на Пьотър Павленко), в който се вихри „бурна борба между Москва и Токио“. Филмът разказва за строителството на стратегически път между езерото Байкал и река Амур, свързващ Сибир и Далечния Изток на Русия, работата върху който бива саботирана от японски диверсанти…

В другия край на необятната „руска шир“ пренася зрителите „Украинска рапсодия“ („Богатая невеста“, 1937) на „Украинфилм“ и режисьора Иван Пирьов – музикална комедия, излязла на екран от 28 ноември, в която звучат песните на Исак Дунаевски. В Украйна се вихрят и „дунавските казаци“ от едноименния филм, шествал през декември (от 26-и) в „Капитол“. „Дунавските казаци“ („Запорожец за Дунаем“, 1937) e „кино-опера“ (в темелите ѝ бива вградена истинска опера) също на „Украинфилм“, но режисирана от Иван Кавалеридзе.

На 28, 29 и 30 декември 1938 г. „Утро“ известява, че „от Нова година – неделя“ (1 януари 1939) в кино „Глория“ ще се представи (като „премиера“) „Северният полюс“, към който бива „прикрепен“ филмът „Краснознамений ансамбъл“ (навярно лентата, също вече показвана, но под заглавията „Краснознаменния ансамбъл изпълнява руски песни и танци“ и „Красноармейски танци“).

Вестникът предлага и друга, къде по-любопитна информация: „Новата дирекция на кино Глория е осигурила за своите посетители през 1939 година един изключителен щок от съветски и французки филми“. Така на границата между 1938 и 1939 г. на сцената излиза кино „Глория“, „новата дирекция“ на което ще да е била старата управа на „Мосфилко“ в лицето на Трифон Костов, който според собствените му думи наема „Глория палас“ срещу 40 000 лв. месечно.

Кино „Глория палас”

Построяването на киното („по образец на западноевропейските“) е инициатива на бизнесмена Никола Божанов, който още през 1898 г. основава в София фирма, наименувана „Глория палас”, която развива успешна предприемаческа и търговска дейност. Открито на ул. „Мария Луиза“ 24 и осветено на 9 септември 1928 г., „Глория палас“ става третото (след „Пачев“ и „Модерен театър“) софийско кино, „залято” от звуковата вълнà – на 20 април 1930 г. (първия ден на Великден). Разположено на най-кинаджийския булевард в столицата, в непосредствена близост с асовете „Модерен театър“ и „Одеон“, „Глория палас” се превръща с течение на времето в едно от най-известните, реномирани и „исторически” кина в София. През годините то бива преименувано на „Глория”, „Отдих и култура”, „София” и отново „Глория палас”.

1939: Филмите в кино „Глория палас”

След като „Мосфилко“ наема „Глория палас“ и Трифон Костов става „управител“ на киното, то изземва изцяло дотогавашната доминираща роля на „Капитол“ в сферата на разпространението на съветски филми, рекламирани като „грандиозни“, „колосални“, „гигантски“, „величествени“, „монументални“… „Глория палас“ се превръща в „плацдарм“ (изходна база) за съсредоточаване на целулоидната „продукция на съветското киноизкуство“ и разгръщане на активна инвазия на съветската комунистическа пропаганда, изиграва „важна роля не само в кинематографския ни живот, но и в революционното движение в България“ (според киноисторикът Александър Александров). И тъй като от идеологическа гледна точка не е „правилно“ прогресивните пролетарски съветски филми да се прожектират в „палас“ – палат, дворец, нещо, свързано с царската власт, аристокрацията и дори с буржоазията, от наименованието на институцията отпада втората му част и тя остава да се подвизава само с „моминското си име“ – „Глория“. По този повод древните римляни, провидели в бъдещето, изковават израза „Sic transit gloria mundi“ („Така преминава световната слава“).

„Северният полюс“ се застоява в „Глория“ през целия януари на 1939 г. Едва на 30-и филмът е изпратен в Пловдив – за тамошното кино „Пикадили“. Според Трифон Костов, който проследява накратко екранната съдба на филма, той е „предложен на цензурата без частта, показваща първомайския парад в Москва“. А в нея присъства ликът на Сталин, когото българската публика вижда „за първи път“. „Възторгът в този миг беше неописуем – уверява Костов. – Въпреки предупрежденията публиката ставаше на крака и аплодираше. На втория ден филмът бе свален от екрана [през септември 1938]. След два месеца [януари 1939] отново беше разрешен и предизвика небивал интерес, прожектирането му продължи четири седмици“.

„Капитол“ продължава по инерция прожекцията на „московски“ филми – на „1-я и 2-я ден на Коледа“ (7 и 8 януари) „персонала при киното“ урежда „две кино-утра“, в чиято програма фигурират „Тринадцать“ и „два премиерни съветски прегледа“, а „Дунавски казаци“ остава в репертоара на киното до средата на месеца. След това „Капитол“ се завръща към обичайните си функции на централно софийско кино.

„Глория“ обаче продължава „идеологическата борба“. „Северният полюс“ бива последван от „Животът на Максим Горки“ („Детство Горького“, 1938) – първия филм от трилогията на режисьора Марк Донской, посветена на всемирно известния писател и драматург, чието рождено име е Алексей Максимович Пешков. В ролята на невръстния Альоша Пешков се изявява натуршчикът Алексей Лярски, чието изпълнение остава единствената му работа в киното.

От 6 март излиза „Волочаевски дни“ („Волочаевские дни“, 1938) на „Ленфилм“ и Братя Василеви, „режисьори на „Чапаев“ – оповестява рекламата, която предава накратко и съдържанието на филма: „На далечния изток, на границите на Съветския съюз ще започне голямата драма между двата свята – Изтока и Запада, в безпределната руска земя се разбиват надеждите на жълтоликите самураи – носители на идеята за ПАНМОНГОЛИЗМА“. Действието се развива през 1918 г., когато японски войски дебаркират във Владивосток, за да участват в интервенцията на Антантата – многонационална военна намеса в Гражданската война в Русия. От друга страна, през февруари 1922 г. край станцията Волочаевка, разположена на Амурската железопътна линия в близост до град Хабаровск, се води битка между „белогвардейци“ и „червеноармейци“, известна като Волочаевска. Навярно популярността на това историческо събитие е допринесла за „втъкаването“ на топонима в заглавието. Който обаче не говори нищо на българската аудитория и поради това от „Мосфилко“ решават да поднесат филма под наименованието „Наглите самураи“. Цензурната комисия „констатира“, че по този начин „наемателят на кино „Глория палас“ г. Трифон Костов“ е нарушил Закона за кинематографите (чл. 53) и отменя (със заповед № 723 от 1.III.1939) издаденото на 23.XII.1938 разрешение (№ 480) за прожектирането на филма…

Започва преписка и в крайна сметка проф. Богдан Филов, тогавашният министър на народното просвещение (14.XI.1938–11.IV.1942), разрешава филма, отменяйки на 9.XII.1939 забраната на цензурната комисия (като министър той има това право). Но след едноседмичния показ на „Волочаевски дни“ в „Глория“ Трифон Костов се обръща отново към проф. Филов, заявявайки на 18.XII.1939 г., че „за да не създаваме затруднения на Вас, г. Министър-председателя [Георги Кьосеиванов] и на правителството, ние решихме по свой почин да свалим филма“. Причината – „през време на прожектирането на филма забелязахме, че членовете на тукашната японска легация посетиха киното и видяха филма. Всички излязоха много раздразнени и сърдити. Предполагаме, че ще направят постъпки за сваляне на филма… Връщаме цензурната му карта“.

От 11 март (в продължение на три седмици) в „Глория“ е показана вече познатата музикална комедия „Цирк“, а от 23 март там започва своя екранен живот „Проходът на аламасите“ („Ущелье Аламасов“, 1937) – „художествен, реалистичен и съвременен филм“ на „Мосфилм“ и режисьора Владимир Шнайдер. „В непристъпните Аламаски планини – уверява рекламата – си дават сражение китайските националисти и шепа смели труженици на науката с общия враг – японските завоеватели“. Филмът, разкриващ „един от многобройните епизоди от непрестанния кипеж на Далечния изток“, бива придружен от „Влакът пътува“ („Поезд идёт в Москву“, 1938) – детски късометражен (26 мин.) филм на режисьорите Алберт Генделщайн и Дмитрий Познански.

За 24 април е предвидено началото на прожекциите на „Александър Невски“, чийто режисьор е „гениалният“ Сергей Айзенщайн, сценарист – писателят Пьотър Павленко, композитор – Сергей Прокофиев, а изпълнител на главната роля („кръстника“ на филма) – Николай Черкасов. Но „Александър Невски“ бива свален от екран и си остава с една-единствена реклама във в. „Утро“.

Затова пък от 26 юни в „Глория“ се появява друг исторически „боевик“ – втората серия на „Петър Велики“, която остава върху екрана на киното 3 седмици!

В „Глория“ през юли е прожектиран документалният „Разходка из Третяковската галерия – Москва“, а в края на месеца – „Песен на младостта“, също „художествен документален филм“, показал пред зрителите поредния „парад на красотата и физкултурниците в Москва“, „тържественият марш на съветската спорта младеж“… „На Червения площад, превърнат в грамадна цветна градина… – твърди рекламата, – покрай стените на древния Кремъл, дефилира младежта от 11-те републики, в отмерен танц се движат стройните юноши и девойки. Оригинално музикално оформление, създадено от най-добрите съветски музикални композитори – Прокофиев, Дунаевски…“. Истински „праздник на щастливата младост“!

През октомври в „Глория“ се появява „Между хората“ („В людях“, 1939) – втората част от трилогията за Максим Горки. За нея и за предшестващата я първа серия „Животът на Максим Горки“ режисьорът Марк Донской бива отличен през 1941 г. със Сталинска награда. Спътник на игралния филм според рекламите е документалният „Ликуващият марш“, обявен като „нов спортен парад на физкултурниците в Москва“, но очевидно в случая става дума за повторен показ на вече познатия „Песен на младостта“!

1940: В „Глория“ и „Славянска беседа“

„Мосфилко“ започва новата 1940 г. с прожекциите (от 22 януари) на филма „Сорочински панаир“ в кино „Славянска беседа“, наето от Трифон Костов (според собствените му думи) за 820 000 лв. годишно. Продукция на „Украинфилм“, тази екранизация по „безсмъртното творение на Н. В. Гогол“ е режисирана от Николай Ек – „създателя на шедьовъра „Путьовка в жизнь“. „Сорочински панаир“ се оказва не само поредната „съветска суперпродукция“, но и „гордост на цветната кинематография“ – до този момент всички, показани у нас съветски филми, са чернобели. „Публиката е ентусиазирана“, „критиката е в възторг“ – уверяват рекламните карета за филма, предлагащи мненията на четирима интелектуалци: художничката Елисавета Консулова-Вазова, литературния критик Йордан Бадев, писателя Константин Мутафов и философа (бъдещия академик) Тодор Павлов, публикувани във вестниците „Слово“, „Зора“, „Мир“ и „Заря“. „По настоятелното желание на всички“ „Сорочински панаир“ се появява „отново“ в София – през юни в „Глория“ и през ноември в „Екселсиор“.

Докато „Сорочински панаир“ се радва на успех в „Славянска беседа“, „Глория“ приютява (от 22 януари) „Златното ключе“ („Приключенията на Буратино“) – екранизация по „приказката“ на писателя Алексей Толстой, осъществена от „Мосфилм“ и режисьора Александър Птушко. „Към програмата“ бива приложен „най-новият съветски преглед „СССР на екрана“.

От 5 февруари „Глория“ започва да „играе“ „В глъбините на морето“ – „100 процентов документален научно-популярен филм“, изработен в „Мостехфилм“. Редом с него биват показани две също документални ленти: „Ермитажа“ и „Танците на народите на СССР“. Но „В глъбините на морето“ бива спрян от цензурата – „защото не бяхме изрязали кадрите с батисферата, на която имаше надпис „СССР“ (Т. Костов). Филмът се появява в киното чак през октомври, придружен този път от „СССР на екрана“, „Сред красивия Крим“ и „Празникът на съветската авиация“, отразил мигове от ежегодния парад, провеждан на летището Тушино.

Репертоарната „дупка“, зейнала след прекратяването на прожектирането на „В глъбините на морето“, запълва „Тихият Дон“ – първата екранизация на едноименния роман на Михаил Шолохов, излизал в периода 1928–1940 и донесъл през 1965 г. на автора си Нобелова награда за литература. Създаден през 1930 г. в „Мосфилм“ от режисьорите Олга Преображенска и Иван Правов като ням филм, „Тихият Дон“ е озвучен през 1933 г.

През втората половина на февруари върху екрана на „Глория“ преминава (започвайки от 19-и) „бодряшката“ комедия „Трактористи“ на „Мосфилм“ и „Украинфилм“ и режисьора Иван Пирьов – своеобразно продължение на „Украинска рапсодия“. Филмът се появява през май и в кино „Савоя“, открито през ноември 1937 г. на ул. „Черковна“ №27 в квартал „Подуяне“.

През същия месец в кино „Иван Вазов“ (бул. „Ген. Скобелев“ №47) е показан документално-биографичният филм „Чайковски“, създаден в края на 1939 г. в „Мостехфилм“ от режисьорите Яков Миримов и Михаил Шапиро във връзка със 100-годишнината от рождението на композитора. Оказва се, че на 24.II.1941 „Чайковски“ е бил излъчен по Московската телевизия. От 11 ноември 1940 г. филмът се появява и в „Славянска беседа“ – заедно с „наситената с неподражаем Чеховски хумор комедия „Медведь“ (1938). Този късометражен игрален филм е дипломната работа на режисьора Исидор Аненски, студент на Сергей Айзенщайн – дебют, охарактеризиран днес като „един от най-успешните в историята на съветската кинематография“.

Друг дебютен филм – „Тринадцать“, на друг кинорежисьор – Михаил Ром, се завръща върху екрана през март – „след незабравимия му успех в София и непрекъснат триумф из цяла България“ и „по настоятелното желание на всички“. „Величествената военна драма“ пристига „отново“ в столицата, но в „Глория“ и с „ново копие“.

През целия април (започвайки от 8-и) в „Глория“ остава „Висока награда“ на „Союздетфилм“ и Евгений Шнайдер (това е неговата първа режисьорска работа) – шпионско-детективски филм, разказващ за опитите на чуждестранни агенти да се доберат до разработките на проф. Боголюбов (Николай Свободин), конструирал самолет от нов тип, летящ „по-високо и по-бързо“ от другите, предотвратени в крайна сметка от лейтенанта от държавна сигурност Михайлов (Андрей Абрикосов). Прожекциите на „Висока награда“ биват придружени от новия кинопреглед „Съветско изкуство“, съдържащ обектите: „Откъс от операта „Алмаст“. Струнен квартет КУМИТАС. Народни песни и танци, изпълнявани от арменската филхармония“.

По същото време (месец април) в „Славянска беседа“ шества комедията „Девойка с характер“ на „Мосфилм“ и Константин Юдин. През юни пък филмът, главната роля в който изпълнява Валентина Серова, радва зрителите в „Солун“.

От Великден (28 април) в „Европа палас“ на ул. „Алабин“ №35 (наричано в годините на социализма „Димитър Благоев“) се появява „Волга, Волга“ (1938) – музикална комедия на триото Александров-Дунаевски-Орлова, подкрепено този път от яркия комедиен талант на Игор Илински. Превъплътеният от него образ на бюрократа Бивалов (чиято фамилия би могла да се преведе на български като Бивал-някога, Бивший) най-изненадващо се харесва (и то много) на др. Сталин, който дори се среща с актьора.

От 20 май в „Глория“ нахлува „бойната стража на мира“ – „смелите моряци на червената флота“, които са главните герои на „Четвърти перископ“ на „Ленфилм“. През август филмът е в „Савоя“.

През май, но в „Славянска беседа“, се настаняват „хора от миналото“ – главните герои на едноименния филм, заснет от „Беларусфилм“ и Исидор Аненски по „безсмъртната повест“ на А. П. Чехов „Человек в футляре“. Трагикомедията e показана „заедно с юбилейния късометражен филм „Музеят на Чайковски“. Навярно поради своята „желязна“ драматургия, а и заради майсторството на протагонистите Михаил Жаров, Николай Хмельов и Владимир Гардин, „Хора от миналото“ впечатлява българските актьори Елена Снежина и Константин Кисимов, чиито мнения за филма биват използвани за неговото популяризиране. От 14 октомври филмът е включен в репертоара на кино „Солун“.

През юни „Мосфилко“ пласира в „Савоя“ филма „На границата“ (1938), чрез който „Ленфилм“ и режисьорът Александър Иванов (с помощта на Пьотър Павленко) отново повеждат зрителите към Далечния Изток и неговите смутни граници, където „съветските патриоти“ оказват отпор  на „белогвардейските шпиони“ и вероломните „нарушители на границата“.

По това време (от 3 юни) в „Европа палас“ бива показан филмът „Стенка Разин“ („Степан Разин“, 1939), който се задържа там 3 седмици, привличайки 51 682 зрители! Вдъхновена от романа „Разин Степан“ (1924–1927) на Алексей Чапигин, историческата „кинокартина“ на „Мосфилм“, Олга Преображенска и Иван Правов пренася зрителя в 1670 г., когато донският атаман Степан Разин (1630–1671) вдига казашкото крепостно селячество на бунт срещу царщината и оглавява поход към Москва, където бива посечен.

През юни в „Славейков“ дефилира „Парадът на младостта“ – „новият художествено документален съветски филм“, „по хубав в всяко отношение от „Песен на младостта“. Лентата се върти там две седмици, като посетителите само през първата са 19 511. Към „Парадът на младостта“ са показани „Червената шапчица“ („възхитителния съветски вариант на приказката от братя Грим“) и „Детски градини в СССР“.

След като запознава българската аудитория с героизма на подводничарите посредством „Четвърти перископ“, „Мосфилко“ прави същия жест както спрямо пилотите с „Изтребители“ – „филм за бойната готовност на летците на съветската военна авиация“ (показан в „Глория“ от 17 юни), така и спрямо червенофлотците с „Моряци“ (от 15 юни в „Пачев“) – „колосален актюелен филм“ на „Одеската киностудия“.

Исторически филм (като „Стенка Разин“) е и „Минин и Пожарски“ (1939) на продуцента „Мосфилм“, сценариста Виктор Шкловски и режисьора Всеволод Пудовкин, проследяващ действията на търговеца Минин и воеводата Пожарски, които през 1611–1612 г. организират народно опълчение, спряло полската интервенция в Русия. „Поради огромната си художествена стойност и големия интерес, който филма буди сред публиката – уверява рекламата – той ще бъде изнесен [от 22 юли] едновременно“ в двете кина „Славейков“ и „Глория“.

В края на юли в „Модерен театър“ се появява целулоидната приказка „Василиса Прекрасная“ (1940) на „Союздетфилм“ и Александър Роу, придружена от „големия културен филм „Третяковската галерия“. Двете заглавия влизат (от 19 август) в програмата и на кино „Солун“, където „гастролират“ отново през октомври – „само за една седмица“.

На 10 август 1940 г. управата на „Модерен театър“ огласява, че прекъсва „преждевременно“ прожекциите на „Василиса Прекрасная“, за да покаже от 12 август германския „Светкавичната война на Запад“ – документален филм на УФА, представян с български говор посредством специално изработено за България копие. „Мосфилко“ моментално „отвръща на удара“ като демонстрира в „Глория“ документалната лента „Линията Манерхайм“ – заснета от 64 оператори и показваща нахлуването на СССР във Финландия. Съветско-финландската война (известна още като Зимната война) започва (по заповед на Сталин) на 30 ноември 1939 г. с цел да защити Ленинград от попълзновенията на „въоръжената до зъби“ и „дрънкаща оръжие“ мощна финландска „военна машина“. Конфликтът приключва на 12 март 1940 г. с подписването на Московския мирен договор. Финландия губи около 10% от територията си, но запазва своята независимост.

„Пускането на документалния филм „Линията Манерхайм“ – свидетелства Трифон Костов – съвпадна с прожектирането на немския документален филм „Светкавичната война на Запад“. Дотогава цензурата по начало не ни разрешаваше показването на филма за войната. Рекламирането на немския филм започна седмици наред преди премиерата. Два дни преди първата му прожекция ние обявихме премиерата на филма „Линията Манерхайм“. Интересът на публиката се насочи предимно към съветския филм и през втората седмица немският филм трябваше да бъде свален от екрана поради липса на публика. А прожектирането на филма „Линията Манерхайм“ продължи седем седмици“.

През август в кино „Феникс“ (бившето „Метропол“) на бул. „Княз Александър Дондуков” №43 (ъгъла с ул. „Бачо Киро“) е показан „Дунавските казаци“, вече гледан от софиянци през 1938 г. в „Капитол“. Също познати заглавия представя киното и през октомври – „Цирк“, и през ноември – „Волочаевски дни“, а в „Глория“ се „изнася наново“ (от 11 ноември) „Пътният лист за живота“ („Путёвка в жизнь“, 1931) на Николай Ек.

Затова пък останалите съветски филми, прожектирани до края на годината, са премиерни. Пръв от тях преминава „Доктор Калюжни“ на „Ленфилм“, задържал се в „Славянска беседа“ през септември. Последван от „Селско-стопанската изложба в Москва“, ведно с който са прожектирани кинопрегледът „СССР на екрана“, випускът „Съветско изкуство“ (Казашки и Азербайджански танци) и забавната и весела история „Добри другари“.

„СССР на екрана“ придружава и следващия, показан (от 21 октомври) в „Глория“ филм – „Новата любов“ (1940), филм за „младото съветско поколение“.

По същото време в „Модерен театър“ тръгва документалният „На Дунае (Походът към Дунав)“, показващ „освобождението на Бесарабия“ от съветските войски – окупацията на част от Румъния, извършена на 20 юни 1940 г. от Червената армия по нареждане на Сталин, който „ловко“ се възползва от тайните клаузи на пакта Молотов–Рибентроп. Към филма бива добавена хрониката „Победен Първи май в Ленинград“.

От 2 декември в „Глория“ грейва музикалната комедия „Пепеляшка“ („Светлый путь“) на „Мосфилм“, Григорий Александров, Дунаевски с Любов Орлова и Евгений Самойлов. Музикален филм е и „Бетховенов концерт“ („Концерт Бетховена“, 1936) на „Ленинградското кино-студио „Белгоскино“ с Владимир Гардин, появил се от 16 декември в „Славянска беседа“, съпътстван от кинопрегледа „Съветско изкуство“.

На мелодията и звучността разчита и управата на театър „Балкан“, наела от „Мосфилко“ за своя „тържествена новогодишна премиера“ музикалната комедия „Върни ми любовта“ („Музыкальная история“, 1940) на „Ленфилм“ и режисьорите Александър Ивановски и Герберт Рапапорт (удостоена през същата година със Сталинска премия II степени).

„Глория“ завършва 1940 г. с показа (от 30 декември) на „Аринка“ (1940) – „лирическа производствена комедия“ на „Ленфилм“, Надежда Кошеверова и Юрий Музикант, а „Славянска беседа“ – с психологическата драма „Моя любов“ (1940) на „Беларусфилм“, разглеждаща от позицията на „новия светоглед“ проблема за любовта и децата извън брака. В главните роли – Лидия Смирнова, Иван Переверзев и Владимир Чобур.

1941: Краят

През първия месец на новата 1941 г. продължават прожекциите на „Върни ми любовта“ в „Балкан“, където филмът се „заседява“ пет седмици, след което (от началото на февруари) се „прехвърля“ в „Савоя“; на „Аринка“ в „Глория“, а на „Моя любов“ – в „Славянска беседа“.

В края на януари „Глория“ показва „Руслан и Людмила“ (1938), заснет в „Мосфилм“ по мотиви от едноименната поема на Пушкин и придружен у нас от документалния „1 май в Москва“. По същото време в „Славянска беседа“ се завъртва комедията „Село Далная“ („Станица Дальняя“, 1940) на „Мосфилм“ с Николай Крючков и Зоя Фьодорова – „известна от бляскавия филм „Върни ми любовта“.

От февруари 1941 г. в българския периодичен печат престават да се появяват реклами за съветски филми. Секва и техният показ у нас. Навярно поради промяната в „международното положение“. Сталин и Хитлер вече не са първи другари, Москва и Берлин не са „братски столици“. Нещо повече – след около половин година, на 22 юни, нацистка Германия ще обяви война на Съветския съюз и въоръжените ѝ сили (Вермахтът) ще нахлуят в земите на довчерашния „верен“ съюзник и приятел. В започналото противопоставяне България се ориентира към Райха – на 20 януари 1941 г. българското правителство решава страната ни да се присъедини към Тристранния пакт (военно-политически съюз на Германия, Италия и Япония), „братята освободители“ се превръщат във врагове, а филмите им, повечето от които наистина „преливат“ от идеологическа пропаганда, биват обявени за опасни…

„Мосфилко“ очевидно прекратява договорните си отношения с „Глория“ и „Славянска беседа“ – навярно през февруари 1941 г., защото оттогава и двете кина продължават да прожектират чуждестранни филми – „шарени“ по националност, но без съветски сред тях. Първото минава „под управлението“ на „нова дирекция“, която ремонтира и подновява салона, оборудва го с „нова тон апаратура“, за да го превърне в „новото кино ГЛОРИЯ“, открило „редовните си представления“ на 12 юли (Петровден).

Разпространението

От края на 1936 до началото на 1941 г. фирмата „Мосфилко“ внася у нас над 100 съветски пълнометражни игрални филма, от които обикновено се правят по три копия, предназначени за показ както в София, така и в „почти всички провинциални кинотеатри“. За тяхното разпространение в столицата дружеството наема по различно време три кина – „Капитол“ (1937–1938), „Глория палас“ (1938–1941) и „Славянска беседа“ (1940), но работи успешно и с някои от останалите – както с „грандовете“ „Модерен театър“, „Балкан“, „Пачев“ и „Европа палас“, които поемат „премиерните“ заглавия, така и с по-скромните, където пласира филмите на „втори екран“: „Солун“, „Славейков“, „Феникс“, „Хемус“, „Иван Вазов“, „Савоя“, „Екселсиор“… От провинциалните кина редовен клиент се оказва варненското „Ранков“.

Трифон Костов твърди, че средната посещаемост на разпространяваните от него игрални филми е била около 40 000 души. Те често са придружавани от „съветски кинопреглед“ или „културни филми“, някои от които предизвикват голям интерес всред зрителите.

Рекламата

Всеки премиерен филм на „Мосфилко“ бива грижливо подготвян, „добре пропагандиран и шумно афиширан“. Рекламните карета в софийските всекидневници впечатляват със своя брой. „Освен обявите във вестниците – разказва Костов – предприятието ни издаваше специални циркуляри и каталози на съветските филми. А един от броевете на сп. „Кинопреглед“ с редактор Иван Фичев – един от моите най-близки сътрудници, бе посветен на филмите „Максим Горки“ и „Александър Невски“.

Почти за всеки филм е изработван цветен плакат. Фасадите и фоайетата на кината се оформят „художествено“ – „предимно с декоративни фигури в естествена големина“. За „Чапаев“ например върху фасадата на „Модерен театър“ бива изобразена „легендарната „тачанка“ от филма“.

Интересът

„Мосфилко“ привлича вниманието на софиянци още с първите си изяви. Представянето на мюзикъла „Цирк“ в кино „Солун“ в края на 1936 г. се превръща в „празнично тържество“. Една от песните във филма – „Песента за родината“ – бива преведена на български от Николай Хрелков и Георги Бакалов, а Трифон Костов я издава „в няколко хиляди екземпляра“, разпространени „в цяла България“. Поетът Христо Радевски пък превежда стиховете от едноименната поема на Пушкин, прозвучали в „Руслан и Людмила“. „Сорочински панаир“ впечатлява интелектуалците Елисавета Консулова-Вазова, Йордан Бадев, Константин Мутафов и Тодор Павлов, а „Хора от миналото“ – актьорите Елена Снежина и Константин Кисимов.

„Чапаев“ преминава успешно и шумно по екраните на страната. Прожектирането на филма „Северният полюс“ също предизвиква „небивал интерес“. Навярно защото е показан „със забранените от цензурата кадри“, посредством които българската публика вижда Сталин „за първи път“ – уверява Костов. Пак според него прожектирането на филма „Линията Манерхайм“ е продължило „седем седмици“, на „Песента на пролетта“ – шест, през което време бил гледан от 120 000 души, на „Тринадесет“ и „Върни ми любовта“ – пет седмици…

Проблеми с цензурата

Съгласно българското законодателство съветските филми (както и всички останали) минават през цензурна комисия, която (според думите на Трифон Костов) започнала да „ги забранява един след друг“. „Разрешаването на всеки съветски филм представляваше буквално цяла битка – спомня си той, – която понякога продължаваше една, две, че и повече години. Необходима беше умела предварителна подготовка: изменение на „опасните“ места в текста; изрязване на тези кадри, които биха предизвикали забрана на филма. Думите „партия“, „болшевик“, „комунизъм“, „социализъм“, „колхоз“ и други бяха достатъчен повод за цензурната комисия, за да отхвърли веднага дадена творба. Появата на петолъчната звезда на Кремъл или на портрет на Ленин също бяха „основания“ за забрана. Няколко такта от Интернационала решаваха безапелационно съдбата на всеки филм. Всички тези „подводни камъни“ трябваше предварително да бъдат отстранени. Например филмът „Светлият път“ [„Пепеляшка“] бе предложен за преглед в цензурната комисия без надписите на втората част. След това хитрувахме: възстановявахме „съкратените части“.

В това надхитряне се стига дотам, че цензорите, досещащи се за триковете на „Мосфилко“, започват да вземат „тайно от митницата съветските филми“ и да ги преглеждат „предварително“. Законът обаче повелява да се одобрява или неодобрява само представеното за преглед. Поради това филмът „Северният полюс“ е предложен на цензурната комисия без частта, „показваща първомайския парад в Москва“. Трифон Костов проявява характер и успява да издейства за някои от филмите си да бъдат гледани по 10–12 пъти. „Това ми струваше – признава той – не само много неприятности и разправии, но и загуба на много средства“.

За „Цигански табор“ Трифон Костов уверява, че е викан „при прокурора Партов“, който разпорежда филмът да не се поднася на цензурата. Въпреки това Костов го представя на комисията. След като „в продължение на една година“ „Цигански табор“ бива няколкократно отхвърлян, все пак бива разрешен за публичен показ. В крайна сметка българският зрител вижда „Украинска рапсодия“, „Търсачи на щастие“, „Тринадесет“, „Песен на младостта“… Но не всички съветски филми имат такава съдба. „На границата“ няколкократно ту е разрешаван, ту е забраняван. Същата участ постига и „Волочаевски дни“ („Наглите самураи“), при прожектирането на който публиката бива разгонена от киното „лично“ от тогавашния директор на полицията полковник Атанас Пантев (Т. Костов). Също свален е и филмът „Александър Невски“ на Сергей Айзенщайн, забранен бива „В глъбините на морето“… До екрана не биват допуснати „Самотна лодка се белее“ (предлаган 12 пъти на цензурната комисия), „Ако утре има война“ (8 пъти), „Ние от Кронщад“ (6  пъти), „Балтийци“ (5), „Кармелюк“ (4), „Единадесети юли“ (4), „Ленин в 18-та година“ (3)…

Колкото и да се е стараела българската цензура обаче, тя остава далеч зад съветската, „орязала“ километри лента от собственото си целулоидно производство. Дори „безобиден“ (абсолютно неутрален в политически смисъл) филм като „Минин и Пожарски“ бива съкратен през 1939 г. от 134 на 109 минути и чак през 1963 е „възстановен“…

„Мосфилко“ – „продуцент“

Редом със съветските кинохроники се прожектират и някои български – „Животът на Максим Горки“ е показан заедно с „Животът и смъртта на проф. Асен Златаров“, преди чиято премиера Трифон Костов организира (на 30 януари 1939) „специално утро“, посветено на учения. Кинооператорът Васил Бакърджиев, един от пионерите на родното кино, заснема за „Мосфилко“ репортаж от футболния мач между „Славия (София) и „Спартак“ (Москва), игран на 11 август 1940 г. (неделя) на игрище „Юнак“ и завършил при резултат 1:6, а и още две кинохроники – „Откриване въздушната линия Москва–София“ (1940) и „Митинг на трудещите се пред съветската легация“ (1940).

Трифон Костов също си спомня осъществения по време на мача „Славия“ – „Спартак“ репортаж: „Снетия от нас филм включихме в програмата на кино „Глория палас“, но цензурната комисия, нямайки други основания да го забрани, не даде разрешение за прожектирането му под предлог, че филмът е технически негоден. Тогава бяхме принудени да изпратим филма чрез съветската легация в Москва. Там той беше включен в прегледа на „Союзинторгкино“, който преглед получихме и прожектирахме“. Костов подхвърля и друга съществена информация по темата: „За пропагандирането на дейността на „Руска книга“ бе създаден и специален филм, монтиран в по-голямата си част от съветски документални кадри. Автори на филма бяха Иван Фичев – режисьор, и Симеон Симеонов – оператор“.

Оказва се, че „Мосфилко“ е продуцент на цели пет български хроникално-документални филма!

Освен тях „при пребиваването ми в Москва през 1940 г. уговорих създаването на съветско-българския филм за Васил Левски – заявява Трифон Костов. – Външните снимки трябваше да бъдат направени в България, а павилионните – в Съветския съюз. Настъпилото обаче изменение в международната обстановка попречи на осъществяването на тази първа българо-съветска филмова продукция“ [виж в Портал Култура статията „Апостола на Свободата и киното“].

Това „изменение в международната обстановка“ настъпва, когато германските войски нахлуват в Съветския съюз. Тъкмо този недружелюбен акт ще да е сложил край на иначе перспективното начинание.