0
2125

Сталин

georgi-markov

„Как се стигна до съществуването на Сталин? Как човечеството роди, разви и издигна този човек? Как стана възможно това? Беше ли то гавра на историята или наказание на съдбата?“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Неотдавна по странно съвпадение излязоха три обемисти книги за Сталин, а именно: на Робърт Тъкър „Сталин като революционер“[1], на Адам Улам „Сталин“[2] и на Роналд Хинли „Сталин – човекът и легендата“[3].

Трябва да си призная, че докато образа на Хитлер всякога ме е привличал със своята мистериозна загадъчност и психологическа феноменалност и никога не съм могъл да намеря задоволително обяснение на онова, което днес историята ни поднася като негов образ, то личността на Йосиф Висарионович Сталин ми се вижда толкова прозрачна и в много отношения неинтересна, елементарна, че даже не мога да си обясня огромния брой книги, които в последно време му се посвещават от изследователи в Западния свят – като че се е създала някаква нова наука „сталинознание“. Предполагам, че тия западни автори не са имали незабравимото щастие да познават лично Сталиновата действителност и физиономията на грузинеца просто ги привлича с екзотичния си чар на непознат животински вид. От друга страна, те имат предимството да съдят обективно живота и делото на този, който може само да бъде пример за жестокото несъвършенство на човечеството, което му е позволило да се осъществи.

Но нека се върнем малко назад. Кой беше Сталин? Откъде започна той? Добрите студенти по история ще си спомнят, че в твърде изчерпателната книга на Джон Рийд „Десетте дни, които разтърсиха света“ името на Сталин въобще не е споменато. Той е твърде малка фигура в апарата на Ленин преди революцията. Но дори и по време на самата революция и веднага след нея всички исторически факти сочат, че Сталин е бил на втори план, някъде спотаен и мълчалив. Професор Ричард Пайпс от Харвардския университет отбелязва, че докато в първите редици Троцки, Каменев, Зиновиев и Бухарин са блестели с „революционния“ си стил и са се произнасяли за бъдещето на света, което им спечелва слава сред интелектуалците, то Сталин като инстинктивен антиинтелектуалец добре е почувствал разликата между възможностите и изгледите на властта. В този период, когато се разгарят идеологически противоречия в първите редици, Сталин е умереният, скромният партиен работник, който си спечелва репутация на помирител на разпалените идеолози, на човек, който върви по средата на пътя, човек, който е най-подходящ да поеме кормилото на властта след смъртта на Ленин. Малко по-късно Троцки ще усети добре силата, която са дали в ръцете на мълчаливия грузинец. Но вече е късно. През 1928-1929 година той трябва да се спасява в емиграция. Троцки никога не се помири с това, че бе сразен от един никакъв посредственик и може би от него тръгна тази линия на биографи на Сталин, които смятаха, че той не е бил нищо повече от „инструмент на историята“.

Авторите на трите книги, за които говоря, са обединени от една съвсем различна линия. В една или друга степен и тримата смятат Сталин за изключително явление, за човек с огромни лични качества, висока интелигентност и житейска находчивост. Или както Хинли казва: „Той не бе създаден от историята. Той създаде историята“.

Тази декларация изглежда според мен доста оправдана за самите автори от факта, че те са положили огромен труд, чрез който да ни изтъкнат величието на Сталин. Но дали този поход се оправдава от действителната картина е нещо съвсем различно.

И трите книги са написани в един модерен изследователски стил, който някои наричат „психо-история“. Вие намирате обяснение на историята върху психологическа основа. Особено подчертано това се чувства в книгата на професор Тъкър. Икономическите и обществени фактори, формиращи една личност, са сведени до минимум, за да остане на терена психологическият фактор. Тъкър проследява живота на Сталин до 1929 г., когато всъщност той застава неуязвимо на върха. Но психологическият анализ на автора блуждае в мъглата на неизвестното детство и младост на Сталин, като че иска да ни подчертае, че някак още оттогава детето е било програмирано да стане велик диктатор. Това е напълно измислена история, която не знам защо много ми прилича на биографията на Сталин, написана по негова собствена поръка, която ние в България изучавахме в разни кръжоци, че дори ни изпитваха за нея. На пионерчетата и септемврийчетата у нас от онова време се разказваше колко гениално било детето Сталин и какви мъдри мисли е изказвало малко след като е проходило.

Напълно съм съгласен с професор Пайпс, че Сталин, точно като Ленин и Хитлер, на младини е бил самотник. Той никога не е споделял мислите си с никого и така е лишил психологически ориентираните историци от какъв да е материал за себе си. Но нещо повече, Тъкър се опитва да обясни ужаса, който бъдещият диктатор ще произведе, с ужасните сцени в неговото детство, когато баща му е пребивал майка му от бой и така развил у детето жаждата за отмъщение. Наистина е известно, че подобни сцени по-често дават обратния резултат. И като че е по-логично побоят над една майка да развие по-скоро отвращение у детето към такива страдания.

Така или иначе в цялата младост на Сталин, описана от Тъкър, човек не може да открие следите или поне признаците на бъдещата му гениалност. Психологическите обяснения според мен и според много други критици издишат в най-съществени моменти. Авторът обаче е склонен да вижда в цялото стечение на историческите обстоятелства, в бързата кариера на Сталин едно внимателно целенасочено самоизграждане, чиято последователност наистина изглежда уникална. Всички вътрешнопартийни борби и игри, като че произтичат или се коментират от личността на Йосиф Висарионович. Сигурно книгата на Тъкър би доставила безсъмнено удоволствие на все още неумрелите почитатели на великия баща и учител. А за мен това ще си остане доста съмнителна научна работа.

Другите две книги – на Адам Улам и на Роналд Хинли, повече разчитат на развитието на Сталиновата политическа кариера, отколкото на възможните мотиви, които са движили едни или други негови постъпки. Те приемат съществуването на мотивите като даденост и сякаш умишлено игнорират фактора на историческата случайност.

И в двете книги политическата биография на Сталин е разделена на три периода, като резултатът от всеки един от тях води до по-пълно поставяне на живота и съдбата на съветските граждани в зависимост от волята на Сталин. Първият период, к0йто завършва през 1928-1929 г., дава в ръцете на Сталин пълен контрол върху апарата на съветската комунистическа партия. В този период хората в страната все още разполагат с известна свобода на действие. Може да се каже, че това бе най-демократичният период от съществуването на съветската държава, по-демократичен от това, което например днес имаме в Източна Европа. Но тази свобода на отделния човек бе ликвидирана през втория период, а именно тридесетте години. Професор Улам нарича този период „война на Сталин срещу народа“. Земята бе иззета от селяните и те се превърнаха от собственици в селски пролетариат, започна изграждането на тежка индустрия, в която бяха вложени всички средства, проведе се и най-страшното в историята на човечеството клане над един народ, което завърши с фактическото ликвидиране не само на противници, но и на идеята за каква да е съпротива. В края на този период Йосиф Висарионович Сталин стана господар на всеки човешки живот в границите на неговата империя.

И третият период започва с избухването на Втората световна война и завършва със смъртта на диктатора през 1953 г. Този период го превърна в най-мощната личност в света, в абсолютния собственик на хората от Източна Европа, в Бога на Китай и императорска фигура, каквато светът не помни в цялата си история. Времето, когато тълпите блееха: „Сталин, Сталин“, и когато само върху първа страница на „Работническо дело“ името му бе споменавано повече от 300 пъти.

В сравнение с книгата на професор Тъкър, книгите на професор Улам и на проф. Хинли, без да ни откриват нещо ново и непознато, ни изнасят живота на Сталин с живо обективистично перо, което може да задоволи интересите на масовия читател и на специалиста. Безспорно това са добре написани книги, но портрета, който те изграждат, не е по-богат, отколкото този, който ни даде Светлана Сталина[4] или Милован Джилас[5].

Разбира се, не може да се иска от авторите по-обилен материал и повече данни дотогава, докато съветските архиви са абсолютно „табу“ за външния свят. Все още огромен брой действия на Сталин си остават необяснени, тъй като липсват нужните документи, а човек невинаги може да отгатне мотивите му.

Но онова, което мен лично ме интересуваше при прочита на тези три биографии, беше един-единствен въпрос: „Как се стигна до съществуването на Сталин? Как човечеството роди, разви и издигна този човек? Как стана възможно това? Беше ли то гавра на историята или наказание на съдбата?“

сталин русия 709
Москва, 5 март, 2016 г.

Проследявайки много внимателно и добросъвестно фактологията в трите книги и отбягвайки празните пространства, човек може да си изгради следния образ на Сталин: човек, който не е притежавал абсолютно никакви държавнически качества. Икономическите планове на Сталин, изградени върху отживели времето си формули на Маркс и Енгелс, са напълно любителски и несериозни. Безспорният успех на петилетките в развитието на съветската индустрия е изключителен плод на най-зверска бруталност, на огромни жертви и никакъв нормален организационен талант. Тук аз бих цитирал Роберт Конкуест, че „сталинизмът е един начин за изграждане на индустриализация, както канибализмът е един начин за осъществяването на протеинова диета“. Сталин е лош администратор и според Тъкър бюрократичният апарат на Съветския съюз е изграден от Свредлов. Във външните работи Сталин е лош ученик. Доказателствата са отношението му към Хитлерова Германия и особено слепотата му спрямо войната, когато доверието му в Хитлер за малко не свърши с пълното ликвидиране на Съветския съюз. Но глупостта на Сталин фактически подпомогна Втората световна война. Без твърдите гаранции на Сталин през август 1939 г. Хитлер едва ли би нападнал Полша. Сталиновата реакция на Хитлеровото нападение срещу Съветския съюз е ясна картина на паникьосан докрай и парализиран от страх вожд. Пълководческите способности на Сталин по време на войната се състоят само в това, че се довери на талантливи генерали от класата на Жуков. Що се отнася до научните приноси на Сталин – било в теорията на марксизма, било в езикознанието – това са смешни неща.

Но ето тука е парадоксът. Как този човек все пак застана начело на света? На какво се дължи кариерата му, когато той явно не притежава качества за мястото, което заема. Човек не може да приеме всичко това като игра на случайностите. И обяснението е съвсем очевидно. Никой друг преди Сталин не си е пробивал пътя с такава адска жестокост, нито имаме друг случай, когато един мъничък практически човек, с невероятно ограничена квадратна способност да мисли е проявявал такъв фантастичен талант да отгатва и да смазва безпощадно всичко, което духовно би му противостояло. Терорът, това е единственият огромен талант на Сталин. Но изглежда, че в историята той е достатъчен. И този терор Сталин упражни с изключително майсторство точно срещу интелигенцията, разчитайки чудесно нейните слабости, нейната вродена страхливост. Той ликвидира до корен руската интелигенция. Но още повече, той се справи чудесно с чуждата интелигенция. Как другояче да си обясните овнешкото преклонение на лявата западна интелигенция пред това интелектуално нищожество. Спомнете си Бърнард Шоу или Хърбърт Уелс или самия Рузвелт.

Освен отгатвайки глупостта на интелигенцията, Сталин проникновено отгатна тъпотата на мужишките маси, тяхната инерция, тяхната духовна неподвижност. Той заложи на това и успя. Всъщност сметката е толкова очевидно проста и може би тя също е заслуга на Сталин. Но на мен ми се струва, че най-точната характеристика, дадена на този свръхубиец, е онова, което Бухарин е казал за него на двама меншевики при посещенията си в Париж, малко преди да бъде ликвидиран. Аз го цитирам дословно: „Той беше нещастен, че не можеше да убеди никого, включително себе си, че беше по-велик от всички други. И това негово чувство за нещастие беше единствената човешка черта у него. Но нечовешкото и съвсем демонското у него се състоеше в това, че поради същото нещастие той си отмъщаваше на хората, на всички хора и особено на онези, които по някакъв начин го превъзхождаха. Ако някой умееше да приказва по-добре от него, този човек беше обречен. Сталин не го оставяше жив, защото този човек постоянно му напомняше, че той, Сталин, не е най-великият, най-способният. Ако някой пишеше по-добре, тежко му, защото Сталин искаше да бъде най-великият писател на Русия… Той е ограничен, злобен човек – не, не е човек, а дявол!“

Затворих последната от трите книги и си помислих: толкова хора умряха, толкова много чудни таланти, писатели, генерали, инженери, доктори, обикновени чудесни човешки същества бяха унищожени, за да може един потиснат злодей да се наслади на чувството си за превъзходство.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

 


[1] Книгата на американския съветолог Робърт Тъкър „Сталин като революционер“ излиза през 1974 г. В периода 1944-1953 г. Тъкър работи като аташе в американското посолство в Москва. Биографията му за Сталин е едно от малкото сериозни изследвания на Запад за живота на съветския лидер преди 1917 г. Тъкър акцентира върху психологическите характеристики на съветския вожд.

[2] Адам Улан (1922-2000) е американски съветолог, професор по история и политически науки в Харвардския университет. Книгата му „Сталин: човекът и неговата епоха“ излиза през 1973 г.

[3] Също през 1974 г. излиза книгата за Сталин на английския историк Робърт Хинли (1920-2010).

[4] През 1967 г. дъщерята на Сталин публикува на Запад книгата „Двадесет писма до един приятел“, в която разказва за своя баща и живота на кремълския елит. В книгата на Светлана, превърнала се в бестселър, Сталин е описан като студен и параноичен човек.

[5] През 40-те години на ХХ век югославският политик Милован Джилас (1911-1995) посещава неведнъж Москва, където се среща със Сталин и други дейци на международното комунистическо движение. През 1953-1954 г. Джилас публикува серия от критични статии срещу „сталинските методи“ и еднопартийната система, поради което е свален от всички партийни и правителствени постове в Югославия. През 1962 г. публикува (най-напред на английски език) книгата си „Разговори със Сталин“.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияВ царството на безразличието
Следваща статияКак ГЕРБ стабилизира България