Реших да си нагледам вилаета. Моят вилает, както съм споделял нееднократно, е пазарчето „Красно село”. Този път започнах пътя си по-отдалеч. Първо минах край блока, в който живеех навремето, преди да вляза в казармата. Тротоарът отпред е като изоран, като пътека за състезание във „Фермата”, но все пак има плочки. Стари, тук-там и нови, с които е кърпена старата настилка. Нищо, че се клатят, рекох си, важното е, че ги има. Но на едно място, с размери метър на два, нямаше плочки. Там копаха за някаква повреда на водопровода преди Нова година. И оставиха мястото така, с пръстта отгоре, с която засипаха дупката. Като гробче сред разклатените плочки. Така си стои и до днес. Остава сега отгоре някой да посади брезичка.
Продължих нататък. Дългите блокове край бул. „Гоце Делчев” са строени по-навътре, има тревни площи пред тях, а в близост до булеварда има алея, която сравнително скоро асфалтираха. Тръгнах по нея. Тя беше осеяна с малки езерца след дъжда и след падналия снощи сняг, който бързо се стопи. Срещу мен, от другата страна на една от приличащите на малки езерца локви, се изпречи човек. Лицето му наподобяваше муцуната на тъжно куче. Той ми направи знак с ръка да премина пръв по няколкото островчета, които едва-едва се подаваха от водата. Аз на свой ред го поканих да мине той пръв. Двама джентълмени сред локвите. Нищо чудно и на него моето лице да му е заприличало на муцуната на тъжно куче. Както и да е, накрая преминахме едновременно, по тесните бордюри отстрани, разперили ръце като акробати от цирка.
Пред „Фантастико” бяха наклякали амбулантните търговци, всеки с нищожната си стокичка – ножчета, вилички, тоалетна хартия, стари чадъри, гъбички, стелки за обувки по лев и двайсет. По-нататък минах край огромното казино, което приветливо ме мамеше с джакпота си. Червените маймунки на цифрите изскачаха изневиделица досами теб върху екраните с човешки ръст и почти те зашеметяваха. Отсреща, по диагонал, имаше още едно казино. По-навътре по една от улиците – още едно. В която и посока да вървеше, човек имаше възможност да опита късмета си. Или по-точно казано, ако се доверяхме на рекламите, да не пропусне късмета си.
Продължих нататък, към кметството от другата страна на булеварда. Там отдавна бях забелязал, че стърчат високи кранове и сега реших да проверя какво толкова строят в близост до новата метростанция. Пътьом се заглеждах в табелите на магазинчетата. Всички те бяха предназначени изключително за градската беднота – „Нещо”, „Всичко по левче” и прочие. Видях магазинче за дрехи втора ръка и хлътнах вътре да хвърля едно око. Имаше поне двайсетина жени на най-различна възраст, които ровеха в телените кошове с бързината на професионални готвачки, които кълцат лук. Излязох оттам и продължих нататък, през градинката пред кметството, сега отхапана от единия край от строителите на метрото. Заобиколих кметството и продължих през служебния паркинг. Зърнах, че огромният терен, граничещ със служебния паркинг на кметството, бившата територия на Завода за електрокари „6 септември” и на Научно-изследователския и проекто-конструкторски институт по електрокари и мотокари (НИПКИЕМ) сега се разчиства, там работеха булдозери и багери и виеха огромните двайсеттонни камиони, извозващи отпадъците. В самото дъно на паркинга, в някаква барака, се помещаваше пощенски клон № 1612 на гордите някога Български пощи. Влязох вътре. Беше сумрачно, като в курник, имаше само две-три женици. Една бабичка стоеше на гишето, тя получаваше или изпращаше запис или може би си вземаше пенсията. Друга бабичка, на която въпреки сумрака ѝ личеше, че на младини е била кипра и хубавелка, седеше на една от пейките и пробваше някакво червило върху устните си. В отсрещния край на коридора мернах човек в униформа, вероятно охраната.
– Какво ще правят тук, до вас? – попитах го.
– Ние нищо не знаем – отвърна човекът и започна да маха с ръце тъй, сякаш се бранеше от стършели. Благодарих му и седнах на пейката до бабичката с червилото. Тя ме изгледа премрежено. Май не беше хептен бабичка. Може би даже ми беше наборка. Аз извадих телефона и звъннах на един познат разследващ журналист.
– Би ли проверил кой е взел терена на бившия завод за електрокари? Този човек ли е? – и казах едно име.
Той ми се обади след пет минути.
– Той е – каза ми.
Излязох навън и се взрях отново в огромната строителна площадка пред очите ми, в камарите тухли и мазилка от рухналите цехове и сгради. Добър избор. Беше закътано отвсякъде. Нищо не се виждаше от големите булеварди. Само отгоре с дрон. До мен един човечец с памук в носа също цъкаше с език.
– Какво става тук? – попитах и него.
– Ще строят – отвърна той. – Нали знаеш, което не става с пари, става с много пари.
– Аха – казах.
– Е**ха ни майката – каза човекът. – Аз работех тук. Знаеш ли, че България произвеждаше 120 000 електрокара. На първо място в света.
– Знам – рекох. – Но всичко е било предназначено за износ в Съветския съюз. И като рухна Съветският съюз, рухна и нашето производство.
– А сега какво? Мол и казина.
– Да – казах. – Сега мол и казина. А може и два мола един до друг.
На връщане към колата се опитвах да си отговоря на този фундаментален въпрос – кога точно ни е**ха майката. И изведнъж в главата ми изплува една картина, която сега ще се опитам да възстановя.
Аз завърших късно университета, моите връстници отдавна бяха започнали работа. Дипломирането ми стана през 90-та, годината на много знаменателни събития, сред които и първите студентски стачки. Тогава наистина университетът беше превърнат в крепост. Но аз още не си бях взел дипломата и студентската книжка беше в джоба ми. И един ден реших да вляза вътре. Показах студентската книжка и ме пуснаха в дворчето. Влязох в сградата и продължих по коридора към Яйцето. Познатият коридор обаче сякаш се разтягаше като телескоп, а на всичкото отгоре се сдобиваше с нови и нови разклонения. Слизах и се качвах по някакви стълби. Накрая попаднах сред хора с ленти на ръкавите. Те не ме спряха и аз продължих навътре. И се озовах в стая, която сега, в спомена ми, изглеждаше тъй, като че ли беше осветена с факли. Вътре видях няколко маси, залепени една до друга. А върху масите – огромно количество пари.
Гледката на тази камара пари, появила се така ярко в съзнанието ми, изведнъж се сви като спукан балон и на крайчеца ѝ остана закачена една-единствена мисъл, много по-близка по натюрел до мен – че отдавна не съм виждал от хартиените двулевки. Те май изчезнаха. Гледай ти! Охлузените, изпокъсани, кирливи и залепвани с тиксо хартиени двулевки бяха преминали в небитието. Това ме изпълни с ентусиазма на откривател. Влязох в две-три магазинчета по пътя си, надникнах в две-три будки, задавайки навсякъде въпроса дали още имат от хартиените двулевки. Не, нямаха. Хартиените двулевки бяха преминали в небитието.
Ще завърша с едно стихотворение на поета Марин Георгиев.
Над черна пръст – женица в черно.
Мъжът преварил…
Не е издържал!
Дими в зори пръстта неслегнала…
Или той диша, неизтлял.
А тя – изправя се, навежда…
Говори му като преди.
Върху му вино, хляб нарежда.
Но той ни вкуси, ни отпи…
И кръст над кръста му привела –
опитомява с плач смъртта.
Или пък себе си за нея…
И все по-близка ѝ е тя.
Тъй ще е тя. Двулевовите хора. Хартиените двулевки.
Но да не завършваме толкова минорно. Не бива. Нали е пролет веч. Ето, скоро тръгва отново предаването „Стани богат”. Така че има надежда.
Надежда има. Надежда има, казвам, докато джапам през локвите.
Така и така, отдавна, от години спрях да си лъскам обувките.
Стигнах до мястото по алеята, където срещнах човека с онова лице като муцуна на тъжно куче. И пак го видях насреща си. Беше ходил някъде и сега се връщаше. И аз бях ходил някъде и сега се връщах. И той вече вървеше като мен през локвите.
Погледнахме се и се засмяхме. И муцуните ни на тъжни кучета заприличаха отново малко от малко на човешки лица.
– Дали ви се намира някоя хартиена двулевка? – попитах и извадих от джоба си монета от два лева.
– Да – каза човекът. – Ето, заповядайте.
Вече бях горд притежател на последната хартиена двулевка. Тъжната охлузена хартишка с образа на св. Паисий Хилендарски от едната страна и със страшното раззинато лъвче с короната от другата страна. След години тази двулевка щеше да струва една камара пари.
Нали ви казах. Има надежда.
