С Люба Александрова разговаря Деян Енев в рубриката „Старите писатели“

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели“)

Люба, творецът се ражда в серпентините на рода. Да започнем оттам.

Във всяка биография има майка и баща. Майка ми е с кюстендилско потекло, а баща ми – с дренско. Аз – и с двете.

Започвам с една снимка. На майка ми – това малко прелестно момиченце (тук е на 5 годинки) в носия и панделки в косите по градски маниер. На майка ми съм доживотен длъжник. Огромен дълг лежи на плещите ми и ме привежда все по-ниско към земята. Да моля и измолвам прошка. Заради приемането на лекото засенчаване, в което мама е била винаги. И която ние, децата, приемахме като даденост. Майка ми Василка Велинова е израснала в Кюстендил. Баба ми Люба е от рода Гайтанджиеви, стар кюстендилски род. Там по неволите на съдбата израснахме и ние с брат ми. В една от уцелените от английските бомби къщи, оцеляла само със стая и антре. Съпружеският дом на семейство Велинови. Дядо ми Иван Велинов го убиват в Балканската война. Баба ми остава вдовица с две деца – момичета на 9 и 2 години. Майка ми, Василчето, е сирачето, което не е виждало и не помни татко си.

Колкото до баща ми, Александър Попов, той винаги е бил моите устои, моя пример за подражание, моята сила и достойнство. Винаги съм му се възхищавала и съм го възхвалявала. Строгият, напет, горд царски капитан, осъденият на смърт, затворникът, лежал в затвора близо четири години след помилване. Съвзелият се от всички премеждия мой баща Александър, построил две къщи с труда си на работник. Едната в „Овча купел“, София, която внуците не спастриха, продадоха я. А другата в Дрен вече близо 30 години е моето чудно лятно убежище.

Родих се през октомври, на 13-а дата, в трудната 1942 година. На 2 годинки, подобно на баба ми, аз бях вече не сирак, а сирота. Баща ми бе арестуван, съден и 4 години затворник. Майка ми, съпруга на осъден от Народния съд, учителстваше в далечното село Пелатиково, на 18 км от Кюстендил. (Беше време на оскъдните обществени превози… Както впрочем е и сега. Почти след 80 години развитие на нашата Родина.) Аз и брат ми Михаил израснахме в Кюстендил до 13–14-годишна възраст. Там завършихме прогимназия под зоркото око и грижите на баба ни, нашата стара майка. През 1956 г., след смъртта на баба ми, живях и учих една година в Радомир заедно с брат ми. През 1958 г. се преместих в София. Завърших средно образование в 66-то училище и висше образование в СУ „Климент Охридски“.

По професия съм химик с допълнителна специализация по екология и опазване на околната среда (ООС). Работих като химик и не само на няколко длъжности и места. Но най-дълго, 15 години, до пенсиониране, бях специалист по промишлена екология в Научноизследователския химико-фармацевтичен институт (НИХФИ). Работа трудна, едва прохождаща, пионерска, неприемлива за научния институтски потенциал, произвеждащ технологии за лекарства с високо качество, но без достатъчно работа върху отпадъчните продукти.

Бях омъжена за художника Любен Пашкулски. Рано омъжена – на 18 години, рано разведена – на 31 години. Синът ми, Ивайло Пашкулски, също е художник.

Винаги съм обичала литературата и българския език. И въпреки че майка ми беше преподавател по тази дисциплина, по стечение на обстоятелствата тя не беше с нас при нашето израстване, учителстваше в провинцията и аз станах ревностен почитател на поезията в резултат на нашите с баща ми поетични вечери. В недостроената къща в „Овча купел“, в единствената обитаема стая аз, ученичката в 9-и клас, и татко – работникът с кожуха, рецитирахме стихове. Той своите любими Иван Вазов и Пенчо Славейков, в добавка и „Лудият“ на Шандор Петьофи. Аз – нежните лирици, неукротимия и неповторим Яворов, чистия по душа и сърце Вапцаров… И естествено, исках да стана актриса. Което така и не се случи. Но това е дълга и отделна тема.

Съдбата си каза своето. В 1974-та, на 32 години, прописах. Първо приказки за сина ми Ивайло, сетне започнах воденето на дневници с профилактична цел… И дойдох до стиховете. Които си бяха зрели стихове. Просто прескочих детство, юношество и младост. Първото ми стихотворение беше за тишината в килията на осъдените. Което завършваше със: „… Сега елате, влезте в тая тишина. / Но тихо, чувате ли, тихо!“. То беше за всички несправедливо осъдени и затворени, в това число и моя баща. И оттогава ТИШИНАТА присъства неотменно в моите стихове. Второто – „Какво е смърт?“, завършваше така: „Какво е смърт? Прераждане, превъплъщение и съвършенство“. Третото – „Зелена си, моя земя” – „Сто бича разкъсват твоята кожа, а ти си зелена, зелена си моя Земя…“.  И си пишех, и разсъждавах… И изстрадвах нощите, докато синът ми спеше. Помня, веднъж той дойде към полунощ в кухнята и сънен ми каза: „Добре де, пиши, но само да е светло“. Тази неволна детска двузначност означаваше много за мен. Светло?!! Не знам дали писах светло, но във всеки случай много искрено и тъжно. Почти винаги. Пишех си, изплаквах душата си, себе си и нямах намерение изобщо да публикувам каквото и да било.

Но да отдам заслуженото и на гена. Дядо ми по бащина линия, свещеноиконом Михаил Хр. Попов, беше сбор от таланти, вкл. писането на проза и поезия. Горда съм, че успях да разчета и приведа в удобен за печатане вид две негови книги – „Летопис за храм-паметник „Св. Петка“ в село Дрен“ и неговите печатани приживе разкази и стихове под мое заглавие „Писани творения“… И заедно с братовчед ми, големия скулптор  проф. Емил Попов, издадохме книгите. Които намериха добър прием в село Дрен, защото някои от дренчани помнеха моя дядо – мъдрия, благ, добър и радушен дедо Поп Михал.

Разкажи за първата си публикация, тя се помни. Как се случи?

Както вече споменах, прописах на сравнително късни години. В едно мое интервю съм определила прописването си така: „От зор“. Наистина част от преживелиците и тегобите в нашия живот са си голям зор. И комуто както е дадено, ги изважда по някакъв начин на бял свят.

Пишех си аз. Предимно нощем. Разбираемо защо: работа, дете, родители – от 1980 вече се заселиха в село Дрен… Слава Богу, с помощта на татко и майка вече имах кола и прескачах с колата всяка седмица да ги наглеждам и тях. Понеже съм малко или много на „ти“ с поезията, осъзнах, че пиша относително добре. През 1978 г. реших да отида в „Пламък“ при Иван Цанев и Рада Александрова. С мен разговаря повече тя. На въпроса откога пиша, казах – от близо две години. Е, намери стиховете ми за зрели. Три стихотворения занесох. И трите бяха публикувани. Мисля, че още същата година. Не зная точно къде е списанието, но го пазя. Сетне публикувах в „Жената днес“, където се впечатлиха от стихотворението ми ЕЛА (дървото елха) – за погледа ми върху зелената орисия: „Вечно в зелено аз съм облечена / а пролет нямам, а съм обречена“. И третата публикация беше в сп. „Отечество“ при Станка Пенчева. Не помня вече какво точно говорихме, но тя каза: „Пиши, не спирай, пиши“.

И това беше прохождането ми, заявяването ми пред четящия свят. И може би моето освобождаване от тежестта на определението „съпруга на художника – проста химичка“.

Имаш издадени доста книги. С коя от тях по вътрешно усещане се докосна до тавана?

Да, наистина се натрупаха доста книги. Включително предизвикателните за хайку-общността книжки с парафраза на обичайните хайку на шопски (дренски) диалект. Издадох последователно две такива книжки „Дръж се, хайку, шоп те гази“. И вследствие на това мое предизвикателство към литературната хайку-общност с шеговитата диалектна форма се формира едно не особено ласкаво отношение към мен. Отделни люде се засмиваха, приемаха отчасти или изцяло шеговитата закачка. Но повечето се отдръпнаха от мен. И моята принадлежност към хайку-обществото полека започна да намалява, докато съвсем изчезна. Та аз не превеждах своите хайку на английски, не ме публикуваха по света. Аз се задявах на шопски, в частност на дренски. Тю, да се не види!

По-осезаемо се отдръпнаха при появата на моята гордост, книгата, с която аз стигнах своя таван. „Да накусиш водата. Дренски задевки“ е моето одързостяване да направя парафрази на великия хайджин, японеца Танеда Сантока. Такова предизвикателство, доколкото ми е известно, никой друг не е дръзвал да отправя към литературния ни свят. (Но може и да греша.) Лично се срещнах с преводача от испанския превод на Танеда Сантока Константин Димитров и получих разрешение от него да стъпя на неговия превод. След като излезе книгата на бял свят, той не пожела да я види и си даде вид, че не ме познава. Това пълно и частично отрицание не ме прави по-малко горда. Аз съм единствената, адаптирала по този начин японско хайку… И то не на кого да е, а на Танеда Сантока.

Да добавя и скромното си лично мнение – много твои хайку не отстъпват на японските. Как хайкуто всъщност пусна корен в душата ти?

Пишех кратки стихове отдавна, привличаха ме. Да изразиш с малко думи повече емоции и мисли е превъзходство. Допадаше ми краткостта на изреченото със силния заряд, който носеше. Примерно, в издадената през 2001 г. „Камъче в обувката“ имам няколко малки, по моето нескромно мнение, бисерчета.

Камшикът на утрото близна лениво
по хълбока стария хълм.
Листенце потрепна, прозя се сънливо
и тихо изцвили насън.

*
Листата
капят,
капят,
капят.
Сълзи на ручея окото.

*
Тъга.
Пълзи пеперудата.

*
Тревата гордо се изправи.
На вятъра подхвърли:
– Хей, тръгваш ли със мен?
– Да – рече сивото мишле.

*
Тъничък стон на глухарче
някой е стъпил в душата.

*
На покрива на света,
на гърловината на шишето –
мушица еднодневка.

А в хайку-съюза, още с председател София Филипова, светла ѝ памет!, ме заведе Александра Ивойлова. Един от членовете на Съюза ме помоли да кажа едно хайку в момента, да го съчиня. Съчиних това:

Японските вишни
българските джанки
Божа са направа.

Връщам се на дренското ми хайку, ако мога да си позволя такъв израз. При един добронамерен прочит пишещият, разбиращият и обичащият хайкуто като форма не може да не усети тънкия хумор, подкрепен донякъде и с рима, и богатството на нашенския дренски диалект. Не може да не оцени богатството на българския език и неговите многобройни диалекти и шаренията техна, подобна на нашите, българските шевици и тъкани черги и килими. Ще приведа един пример от „Дренски задевки“ по Танеда Сантока:

Дошла е някаква птичка,
която не пее.

Птиче долете,
ама не пое.

Което би могло на нашия дренски диалект да се изрази с тънък хумор в още няколко варианта:

*
Птиче долете,
нече да пое.

*
Птиче долете,
ич и не пое.

*
Птиче долете,
алалем не пое.

Колкото до принадлежността ми към творчески съюзи… Ами, не го намирам отдавна за някакво достойнство или признание. Да, дълго време бях член на Съюза на свободните писатели, но се отказах преди години. В хайку-съюза още се водя, но… и тук отдалечаването и осезаемо и взаимно. Остарявам, все по-близо и по-близо съм до Земята, където е моята истинска, вродена принадлежност. Както е при всички човеци. За което често нито мислим, нито осъзнаваме. Донякъде загледани в пъпа си. И идва онзи момент, когато душата реши да си тръгне и тялото полека е изоставено, изоставено… Докато се върне по някакъв начин там, откъдето е тръгнало.

Колкото за участие в антологии, не само хайку антологии, а и в други, също в „Литературен свят” и в пресата, да, имам такива. Пазя ги някъде из библиотеката си, но не им отдавам голямо значение. Отдавна не. Както е казал Пеньо Пенев: „Нито се радвам, нито тъжа… / Тишина, самота и… студено“. Казвам това сега с погледа на зрял, та даже презрял човек.

Пишеш и поезия, и проза. Какви свои закони изведе за писането на лирика и съответно на белетристика?

Не съм и мислила за закони, особено пък свои, при писането на поезия и проза. Просто пишех. Каквото Бог ми подаде. Ако го уловя и го подхвана, и продължа, добре.

Писането на разкази дойде по-късно. С някакъв дълг и признателност към моята родова принадлежност. Не само дренската, но и кюстендилската. Уроците на моята баба Люба, чието име нося, ме научиха на женска работа, на довеждане докрай на захванотото, на песни през сълзи, на строгост и възможно най-добро изпълнение на каквото и да е. Стара майка пееше много хубаво, с нежен глас, стари градски песни. Имаше си песнопойка – тетрадка с песни… Та когато ни беше трудно и плачливо, че и гладно – филия хляб и парченце също хляб отгоре – „Сиренцето да си го помалквате…”, стара майка ни запяваше някоя песен. Брат ми, който още тогава си беше песнопоец, и аз пригласяхме. Любима нейна песен беше „Видях две буки, / прегърнати в гората…”. Брат ми все пееше боки и стара майка го перваше по коленцето. Това малко-много съм го описала в един разказ, „Песнопойката на стара майка“.

Мисля, че ти отговорих. Нямах закони. Не знаех как и не зная да извеждам такива закони. Аз просто бях и досега съм много сериозен и отговорен човек. Към всичко, с което се захвана или си поставя като цел, вкл. с грижата към другите и към себе си.

И същевременно търсещ човек, удивляващ се, впечатлителен. Тук с твое позволение ще вметна и за преводите си. Поради естеството на работата ми с ООС се наложи на стари години да понауча малко английски, защото в училище съм учила руски и френски. Е, понаучих, без да прекъсвам работа, дотолкова, че да разбирам и превеждам отчасти статии, свързани с моята професия.

Като продължение и вече мое си предизвикателство – реших да се пробвам с превод на поезия от английски. Преведох две стихотворения от моята любима Емили Дикинсън, опитах безуспешно с безкрайно трудния не само за мен Дилън Томас и се спрях на Мери Оливър. Втора любима американска поетеса. Нея вече малко я попреведох. Около 25 стихотворения. Преди няколко години Надя Попова ми пусна преводи на Оливър в „Словото днес“. В „Литературен свят“ също имам преводи на Мери Оливър. Преводачът от английски, поетесата Ангелина Василева, Аксиния Михайлова, един много значим поет и преводач, също одобриха преводите ми. Но тази страст отмина. Моят английският е недостатъчен за сериозни преводи. Осмелих се, защото смятам, че при превода е по-важно да си в съзвучие с душевната, емоционална и мисловна даденост и нагласа на автора, чиято поезия превеждаш. А освен това с възрастта умората и отслабването на паметта и ума си казват своето.

Живяла си, както се разбра, сред художници – съпруга ти Любен Пашкулски, блестящ аквалерист, светла му памет, сина ти Ивайло Пашкулски, с много разпознаваемо и самобитно творчество, първия ти братовчед, големия ни скулптор Емил Попов. С какво тези житейски връзки обогатиха творчеството ти, какви уроци получи от тях?

Да, живях сред творци. Което обаче има свои плюсове и минуси. Особено със съпруг и син художник. Защото синът, по волята на съдбата или неволно, копира бащата в някои личностни отношения.

Любен Пашкулски беше изключителен творец. Не само акварелист. То се прояви като последен етап в творчеството му. По моему е неговата лебедова песен. Той мина през илюстрация, карикатура, керамика, за да дойде и бъде само себе си. Да се открива все отново и отново. Акварелът му изразяваше преди всичко отношението му към красотата, изяществото, споделената и несподелена женска нежност, жадуваната от всички любов… Но аз отдавна вече не бях до него. За него и влиянието му могат да говорят двете му по-сетнешни съпруги. Моите 13 години ранен брак бяха и остават моя благословия и трудни изпитни.

С Ивайло нещата бяха малко по-различни. Той е мой син. С труден характер и ранно самоопределяне като жизнен път. На 21 години той вече имаше самостоятелен живот със своята избраница. Логично, пътят му на творец не бе свързан с мен. Аз съм била присъствие в неговата творческа работа и изяви; и съм благодарна на съдбата, че той се изразява в стил, коренно различен, дори в известна степен противоположен на този на баща си. По думите на Любен Дилов-син, светла му памет!, Ивайло е много своеобразен, разпознаваем художник.

И като ги редя аз сега свързаните с мен художници, ето го – най-отгоре – Емил Попов. По неговите собствени думи – с гълъбе на рамото. Той наистина е погален от съдбата – с огромен заряд, с нескончаема работоспособност, с признание у нас и по света. И малко-много си е за завист. Да, ама не. Защото, контактът с него не ти позволява да се появи такова чувство у теб. Не само от неговата умност и някаква езоповска и Сократова мъдрост, а и поради – с остаряването – неговия облик, сходен с тези древни мъдреци. Еле па кога яз и он си думаме по дренски! (май единствен той от родата ни откликва), по нашенски, и двоица се кефиме, та да завидуем ич и ми не иде наум. Това е за брат Емил. Като кацнало гълъбето на рамото Емилово, не отлита и не отлита.

Имала си щастието да срещнеш поета Иван Методиев първо в професионална среда – и той, и ти сте химици, после поезията ви е сближила. Чел съм пронизителния ти текст за него в книгата ти „Места за живеене”. Но разкажи още за Иван Методиев през призмата на онази дефиниция на Георги Рупчев – „Поезията е инстинкт за неприспособимост“.

Ех, имам си аз няколко големи болки, извън моите най-близки, родните.
Извън приетото да се скърби и помни. Знакови болки, знакови люде.

Първо съдбата ме срещна с Мария Христова, прекрасната съпруга на режисьора Христо Христов. Загубих я в една и съща година с Иван Методиев. Тази моя Мария ми каза още в началото на приятелството ни: „Ще станеш ти поет, ще видиш“. И когато си отиваше, вече неподвижна, бяла като мрамор, с изваяното си красиво лице и русата коса, ме помоли да я боцна по крака. Не усещам нищо, виждаш ли? А ти, ти си поет вече, нали? Ех, Мария, моя Мария. Най-красивият човек отвън и вътре, когото съм срещала в живота си.

С Иван, за мен той беше колегата, с когото работихме заедно една година, нещата са по-различни. Пак знакова болка, знаков човек. Но болката се появи, когато той започна да се изгубва, да се изгубва, да се изгубва… По различни начини. Но първо отскочи и се хвана за високо стъпало. По онази стълба на истинската поезия. Поезия съкровена, премислена, откъсната от сърцето, ума и душата, излязла навън, за да прогледне за света. И светът за нея. Уж тръгнахме едновременно в поезията, но той отскочи, наистина отскочи много високо – без много шум, с ПРОСТИ СЕТИВА. Иван позна върховете, но и падането. Според мен. Не го приемаха заради неговите достойнства, достижения, неговите новаторски изяви (сп. Нава), неговото упорство да е, да е, да е… И пропадания. По неговому, по Иван Методиевски… В това настъпило битие на не-та и не само.

Рядко се виждахме, все пак прескачаше понякога у дома, сядахме в кухничката, казваше: „Тихо, да не събудим Ивайло!“, изпивахме ракията, която носеше, и малко или много боледувахме двамата, заедно… Но Иван се разболя сериозно. Не само физически. Страдаше, страдаше, страдаше. Като се почна от Града на истината, от натрапената, омразна бедност на народа ни, бедност във всяко отношение, най-вече духовно… Какво ми даде Иван, питаш… Ами малко и много. Един автограф, който и досега не проумявам, един пример как се пише хайку:

птиците ги няма
клоните са голи
никой не говори

и невъзможността да помогнеш някому, който е избрал какво да стори със себе си.
Мога много и дълго да говоря за него, но ще приведа само едно мое стихотворение, след като си отиде.

Чест е за мене, че те познавах.
И за щуреца е чест.
Сядаш, край тебе мълком присядат
шипка, река и врабец.

Капката стига – да изкопае
място за нежния вир.
Рибата мъдра те разпознава.
Пясък. Под пясъка – мир.

Чест е за мене. С хълма вървим
пак по обратния път.
Двама вървим, ала на трима
сенки скъсява денят.

Приятел незабравим ми бе и поетът Иванко Николов. Много своеобразен, със страхотни преводи на Есенин и забележителни дългореди стихове. Автор е и на единствения роман за кюстендилския славен Ильо войвода. Вървеше бавно и леко провлачено. И ме съветваше: „Живей бавно“. Самият той живя бавно и твърде бедно. Не му върнаха бащините имоти в Попово… Нямаше пенсия, приюта намери при жена си, но пак беднотия… Не го и признаваха като че ли много-много. Гостува ми два пъти в Дрен и ми казваше: „Ти си щастлива, имаш село. Разбираш ли, имаш село… Длъжна си – живей двойно по-бавно“.

Не мога да не спомена прекрасната наша поетеса Екатерина Йосифова. Бог с душата ѝ! Нейната майка ми беше учителка по български език и литература в прогимназията „Даскал Димитър“ в Кюстендил. Бяха колежки по специалност и приятелки с моята майка… В Кюстендил аз само бях виждала Катето и сестра ѝ, но не сме били близки. При издаването на втората ми книжка „Камъче в обувката“ аз я потърсих, спомнихме си Кюстендил, майките ни… Тя реши да ми помогне да издам книгата си при Анго Боянов. Стана елегантна книжка. С нея се виждахме спорадично, гледаше някои от стиховете ми, но май никога не е натрапвала някаква поправка. Ходехме и на изложби на Ивайло… След това се поотдалечихме и един ден научих от близък, че е тежко болна. Така и не се видяхме, преди да… Хубав поет, и най-вече хубав човек. Със стеснителната си усмивка, крехките си фигура и лице, ненатрапчива, но запомняща се – незабравима.

Не знам дали спазих принципа на Георги Рупчев. Лично аз изпитвам и досега този инстинкт, тази своеобразна неприспособимост на пишещия човек – особено на поезия – на гърба си. Какво да се прави…

***

Приложение 1:

Извинявай, не мога да стоя
или
Тв. вечно виновен И. Методиев

(„Места за живеене”, Люба Александрова, изд. „Фараго”, 2016)

Познавам го. Откогато не беше поетът Иван Методиев, а химик, пишещ поезия. Както бях и аз самата. Само че той вече катереше върха, с жестокото и неумолимо намерение да го покори. Стори го. Не слезе. Постоя там, приседна, поогледа – нагоре и надолу, във всички посоки, възможни от един връх… И полетя, и се сниши, и се гмурна в земята, във водата, в песента на щуреца и мълчанието на брега.

Видях го, познах го на едно събиране в двустаен панелен апартамент. Място малко, неволно уютно и близко. Събра ни наша колежка по повод рождения си ден. Стоеше до прозореца – висок, буйнокос, синеок и отстранен някак. С цигарата, вечната цигара в ръка. Разговорът дойде до стихове. Не си спомням как и защо. И двамата вече пишехме. Аз – спорадично и разпиляно, той – упорито, насочено, с убеждението, че е поет. Вече знаеше, че скоро той ще бъде четен. И публикуван, и известен, но най-вече много добър поет, с твърдата Иван-Методиевска убеденост. А тогава, в ония далечни години, да пишеш поезия не беше конфузно, да те четат – си беше своеобразна гордост.

За пръв път тогава чух стихотворението му Селце.

Селце на хълма. Под селцето –
рекичка, шипка и щурче.

Каквото шипката прошушне,
щурчето в миг го отрече.

Един старик ……………
и с кончето си разговаря.

Пролае пес, петел пропее
и времето си изтече.

На мястото на многоточието той изрече тататататъм и обясни – не идва думата, бави се. Като е така, ще я изчакам. Винаги изчаквай думата, ще се яви… а дотогава татататъм или нещо такова. Беше първият му неволно даден съвет.

Времето си течеше. Виждахме се рядко. Той наистина се възземаше нагоре. Стана много добрия поет сред най-добрите. Харесвах стиховете му. Чисти, прости, ясни, детски говор. На пръв поглед. Иначе дълбоки, като гмуркане във вир. В книгата вече, в Селцето думата, думите бяха дошли – един старик върви по пътя. Всичко се е променило, без нищо да се промени, написа ми той върху първата стихосбирка Пейзажи на душата. Прав ли беше??!!

Промените, псевдодемокрацията, мирният преход, нещотокоетонаправиха някои у нас. Все още вярвахме, но вече в своите ниши. Кой както успяваше и можеше.

Наминах в неговата Нава. Ей така, да се видим, не беше лесно да го види човек. В сур, домашно плетен, не особено чист пуловер, с немита коса, измършавял, гладен, нежен и груб. С очи наострени навън и същевременно вътрешни, кротнали на малкото столче край палнатия огнец. Подаде ми вяло ръка.

А, добре, добре, че мина.

Имаше експозиция, някакви картини, не помня вече на кого. Загледах се. Едната задържа повече погледа ми. Коне.

Обичам ги. Толкова са мои. Не мога да ти обясня защо, но са мои.

Конете ли… Виж ги, не само тях. Не че ще купиш. Няма, нямаш. Но е важно да погледнеш, да видиш… Идват, гледат, утре могат и да купят… Ако искаш, седни. И ми остави няколко книжки… Не ти обещавам нищо, но може някой… И кажи на сина ти, на Ивайло, ако иска да даде нещо негово, самостоятелно да изложа или с друг…

Извади бутилка ракия, без етикет, домашна. Наля в две замазани чашки, стъклени малки чашки, ликьорени. Чукнахме се. Леко се усмихнах.

Обзавел си се. Друго си е стъклото. Звукът е добро нещо.

А, звукът… Да, добро е. Невинаги.

Мълчахме. Мълчахме си по негов маниер. Без да го налага, той го застилаше като покривка на маса. Говореше, когато иска. Поне с мен.

Отпивахме. Всеки по мярката си.

Баща ми си отива.

Ами, той нали отдавна… Може и да му се размине.

Не, този път не. И сестра ми идва. Знаеш къде живея… Като дойде и докторът, остава ми тоалетната. Там пиша.

Засмя се.

Свойски го запитах да скоча до ъгъла да купя нещо за хапване.

Не, не съм гладен, глупости, кога ям аз. Я да видим, мисля, че снощи ядох. Сандвич някакъв.

Отивам все пак.

След пет минути се върнах с мляко, кашкавал и хляб. Оставих всичко на малката масичка.

Искаш ли да ти кажа за звука? Виж го това дърво отвън… Виждаш ли го?

Да.

Е, звукът е в начина да кажеш нещо или да не го кажеш. Слушай. Слушай и се учи.

Засмя се пак. Иронично и тъжно.

Шегувам се. Но ти чуй.

Птиците ги няма.
Клоните са голи.
Никой не говори.

Това е. Чуваш ли го? Звука?

Иване, нещо не схващам…

Ще схванеш. Сега само го запомни. Запиши си го. Или по-добре недей. Звук не се записва, когато го носиш. Носи го.

Отворих млякото, побутнах хляба и кашкавала към него. Не посегна, наля си пак ракия.

Донесоха ми я. От Троянско. Един мина онзи ден, донесе малко стихове. Малко малки стихове. Обещах му да ги видя. Малки стихове…

Мислех да си тръгвам, но ми беше неловко. Иван беше тъжен, много тъжен.

Ти нали разбираш какво става?

С кое?

С всичко… А аз им повярвах. И мислех, че и с Нава ще потръгне. Едва смогвам да си платя наема… докогато мога, после…

Иване, трябва да вървя.

Нищо не трябва. Искаш, тръгвай. И все пак да ти кажа. Плътна е книгата ти. Не очаквах, че ще я докараш дотук. Не пишеш сериозно, хабиш емоциите си натук-натам, казвал съм ти го – емоциите пази за поезията, само за нея… Изненада ме. Плътна е. Чете се, добре е… И знаеш ли кое ми допадна най-вече – онова за снега и гръкляна на душата миша… посягаш с зъби да прегризеш гръкляна на душата миша… Това е. Пиши, не се пилей, пиши, ти казвам.

Иван не стана от стола. Минах край него, докоснах го по ръкава на сурия пуловер и излязох.

Не се видяхме години.

Вече в новия век случайно се засичахме в тролея. Иван живееше в „Младост“. С новата си съпруга и малката си дъщеричка. Говорехме си няколко спирки, обещавахме си да се чуем… Бях издала още две книги с поезия, дадох му ги и все да се видим, да ми каже мнението си, какво мисли за тях… и не се случваше. Освен веднъж. В навалицата на представянето на книгата му „Време и нищо“ ми написа следния автограф – Люба, книгата ти е прекрасна. Тв. вечно виновен И. Методиев, 26.2.2002 г. (касаеше се за втората ми стихосбирка „Камъче в обувката“).

За първата част на автографа Иван бе проявил любезност, качество, което май му липсваше. Втората част не проумях напълно. Трябваше ми дълго, дълго да вървя по пътя си, за да стигна до нея. Написах я даже. Като завършек на едно мое стихотворение.

Защото знам, че сме невинни
всред мислеща отвсякъде виновност.

В горещ ден в края на юни, 2003 година, се качихме заедно в автобус 213. Иван беше с шлифер. Отслабнал беше до… до къде. До кожа и кости.

Освободи се едно място, той ми го посочи с ръка, но после сам се отпусна на седалката.

Ей, извинявай, не мога да стоя, изправен не мога, седнал се справям… Извинявай. Пък и да стоя приведен над теб да си говорим… Закъсах го с бъбреците, бях в болница, пооправиха ме…

Поговорихме. Накъсано, както си говорехме винаги, но този път и мъчително. Беше пак без работа. Само с учителската заплата на жена му. И с дете, което…

Гледам си, по-скоро гледах си малката. Като онова дръвче пред кухненския прозорец е. Криво ми е, погледна го, гледам го дълго, дава ли ми нещо, давам ли му… По-леко ми става.

А със синовете как си?

Те са големи. Какво да съм с тях? Какво правиш с големите си деца? Ти знаеш ли какво? Аз никога не съм знаел.

Иване, а пишеш ли? Имаш ли сила?

Не ми говори за писане. Цял живот съм писал, живота си изписах.

Трябваше да слизам. Надвесих се над него, погледнах го в сините, потъмнели очи.

Да ти се обадя ли? Като се пооправиш, да се видим, да пием по чашка?

Не пия. Не мога. И кафе, един гол чай само… Това ли искаш да пием?

Добре, де. Като се видим, ще решим.

Не се видяхме. Не пихме гол чай. Иван вървя по пътя дълго и отиде със своите прости сетива при простите Божи сетива. Отиде да извика още веднъж болката, цялата, в самите уши на естеството, в сърцето и душата му.

Дано го е чуло!