0
4041

Старата вещ

Има нещо, което неизменно впечатлява в старото, в традиционното изделие, макар че е трудно да изразим какво е то. Изделието на майстора-занаятчия не е просто добре пригодено за определена потребност. Напротив – понякога то твърде забележимо отстъпва в това отношение на индустриалното. Но затова пък винаги е съвършено в друг един смисъл.

Бих казал, че традиционното изделие е съвършено… за самото себе си. То не е оформено съвсем точно по моята потребност (оттук е типичната му грубоватост, суровост, аскетичност), но то винаги е съвършено по една тайнствена, битийна мяра (откъдето пък неговата достолепност, онтологична естественост, порядъчност). Сравнете дори един стар, дървен селски стол с модерния, лек и капризен фотьойл. Покрай древната, грубовата вещ не ни напуска чувството, че задоволявайки определена потребност, служейки, тя и доволства в самата себе си, блаженства, невъзмутима е. Ние виждаме, че майсторът е работил стола за нас, но виждаме с несъмненост, че неразделно с това той го е правил и… за самия него. Колкото е при-своил дъбовото дърво за нас, толкова и дори още повече се е издължил нему.

Нима не се усеща, че старата домашна делва е колкото удовлетворената моя потребност да държа виното си, толкова и удовлетворената онтологична „потребност” на глинената буца да се о-смисли, да се из-говори, да се засфери в телесен „логос”, имащ в делвата своята битийна „поанта”. Нещо самостно има в старата делва. Майсторът колкото е взел от глината с работата си, толкова (и в същото отношение) ѝ се е издължил с работата си. Всички качества на суровата глина сякаш мъчително, лепкаво, тежко, влажно са „вещаели” чрез ръката му, за да си турят „точка” в делвата. Вещта е тук „точка” в дългото вещ-ание на веще-ството – и тази „точка”, която вещта е, сякаш е предшествала замисъла на акушера си и се е „издиктувала” на ръката му независимо от нуждата от нея. Работата на майстора – виждаме го в старата вещ – е придобиване, но е и онтологическо из-дължаване. Тази работа осъществява за нас удовлетворението, а на битието издължава „ентелехията” му – в един единен, утилитаристки-честващ акт.

Ето къде се корени онази неповторима, битийна целесъобразност на старата занаятчийска вещ. 3а нея не е достатъчно да кажем, че е направена съобразно потребността, защото тя просто не е правена само съобразно нея. Тя е правена и съобразно битийната пълнота на веществото си, а това е нещо друго, макар и да не противоречи на утилитарното. Съдът не е само средство – макар че е такова средство – той е и „логос” на глината, поанта на нейното веще-ство, из-веща-ност на нейната вещи-на. В това е неотнемаемото и тъй поразяващо за нас благолепие на традиционната вещ. Оттук е и онази особена, с нищо несравнима „самодоволност” на старата вещ, надрастваща (макар и съжителстваща с) нейната сервилност. Това изделие е нужно такова, каквото е, на мен, но то — интуитивно усещаме това – е нужно такова, каквото е, и на самото себе си. То е само-удовлетвореност. Затова в някакъв смисъл занаятчийското изделие не може да се възприеме само като нещо-за-мен – то винаги се възприема и като нещо-за-самото-себе си. А това вдъхва неясна почит. И ето го вече неговото тъй познато ни достолепие – онази неповторима съчетаност на родност и метафизическа важност, на интимност и невъзмутима самосъсредоточеност.

Органична рационалност, порядъчност, има в старата вещ. Тя се възприема като така естествена, че имаме чувството, че дори да нямахме потребност от такъв съд, глината пак би трябвало да се извае именно така. Защото това е онтологически съвършеният й, същностно-предназначеният ѝ модус на съществуване. Друг-по-голям и по-авторитен – от човека, ѝ го е пред-назначил. Майсторът помни за Него, когато работи изделието си. А оттук идва и другото усещане – че не тъкмо съдът е създаден за нашата потребност, а по-скоро нашата потребност по чудесен начин е създадена за тази форма. Дори когато ни се струва груба и функционално-примитивна, ние чувстваме, че нямаме право да изменяме тази форма на вещта, защото тя е съвършена в друг, по-дълбок и по-основен смисъл. И ние почитаме това съвършенство. Дори малко се срамуваме от претенциите си, бихме искали да ги опростим – тях да пригодим към „грубия” съд. Забележете как почти кощунствена започва да ни изглежда една модерна вещ, поставена до традиционната. Нейната форма е по-утилитаризирана, но като че ли тъкмо в това е кощунството. Ние сме нарушили съвършената мяра на битието, ние сме преко-меризирали своите претенции. Макар да не забравяме за какво служи занаятчийската стомна, ние не можем да се съгласим, че тя е просто служебна вещ. Не, това е сам-за-себе-си-из-пълнилият-се-„логос”-на-глината.

Че това е било така и за самия майстор – макар че той не би могъл да го изкаже – за това свидетелства още една съществена особеност на неговата работа.

Майсторът задължително прави своята вещ здрава и трайна – възможно най-здрава и най-трайна – и това е толкова съществено в неговата работа, че той изобщо не може да разбере онзи, който би пожертвал дори частица от оптималната здравост, за да направи същата вещ по-„красива”. Как ще е по-красива, като е „паянтова“? 3а него такава „красота” е каприз на фантазията, нещо недостатъчно сериозно като начинание. Дори да разбере доводите на подобен „художник” („дизайнер“), майсторът няма да ги последва. Защото за него в това, да направиш здраво има нещо по-значимо и по-обосновано от това, да направиш красиво, жертвайки солидността. И основанието тук не е прагматично. Основанието за задължителната здравина не е в простото съображение, че майсторът не иска да се труди втори път за едно и също или се бои да произвежда за по-интензифицирано търсене. Напротив, известно е, че икономически мотивираният човек умее да извлича от подобни положения по-голяма изгода, манипулирайки с модни, но нетрайни стоки.

Старият занаятчия – казвам го за сетен път – не прави нещата само за себе си. Не само и не изключително субективните вкусове го ръководят. Той не прави нещата и съобразно възможностите на фантазията си. Занаятчията прави нещата „както е потребно“, както е достойно, както „се прави“ – т.е. както го изисква логиката и етосът на самото дело, както го изисква иманентното ratio на веществото. Доколкото не само субективни интереси ръководят работата му, за него нездравината и неокончателността са преди всичко кощунство спрямо самото вещество – пренебрегване на „логоса” му. И субективно (само субективно) преживяваната красивост не е достатъчна цена за нарушаването на обективния „логос”. Дори по-голямата „ловкост” на изделието не е такава цена. Защото той, този онтологичен „логос”, е приоритет в работата му, приоритет, който о-размерява субективните ѝ мотиви и определя нейните граници. Нездравината, обективната несъвършеност биха означавали за майстора невъвлеченост в и необреченост на материала, независимо от стойността на получените резултати. Биха означавали също една изключителна фиксираност в субективната потребност, което ще я направи каприз. А капризът – това е проява именно на неангажирана в онтологичното воля. 3а майстора – след всичко казано за него – това, разбира се, е недопустимо. Той не е само правещ нещо от битието, но и из- цел-яващ битието, не е само ищец, но и изначален ответник на битието.

Ето защо за традиционния занаятчия „красивото” се определя по други критерии. „Красиво” е това, което е съвършено за самото себе си и е завършено съобразно обективната си мяра и възможност. „Красивото” не е субективно-основано, а обективно-онтологически основано. „Красиво” и „здраво” са едно и също. Красиво и обективно-оптимално са неразделни. „Красиво” тук е равнозначно на онтологически-подобаващо, на порядъчно.

Интересно е, че изглежда и субективно традиционният стопанин и майстор го чувства така. 3а него „здравият”, солиден (и затова неизбежно груб) стол е именно „хубава вещ”, а „паянтовият”, макар и прелестен, с лек дизайн и изящен силует, е „префърцунен”. Което значи тъкмо преко-мерен.

Но при тези негови постоянни вкусове, вече разбираме защо, колкото вещта се оформя съобразно субективно-потребното, толкова и то самото се оразмерява съобразно иманентния „логос” на битието. А това е особено важно – от него иде тази обща, дълбока благочестивост на потребностите, и тази цялостна, природосъобразна порядъчност на старите вещи. А тези две неща са елементите на един етос – достопочтеният етос на живота-и-работата

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИсторията, разказана с хора
Следваща статияИстории за кукли