Йоп Първи не обичаше да спи по гръб или по корем. Той спеше обърнат на едната или на другата страна, като периодично, когато ставаше през нощта, за да използва нощното гърне, променяше положението си. Така беше спокоен, че никое от двете му уши няма да се сплеска повече от другото.
Но тук имаше една подробност.
Когато се събудеше сутрин, ако беше спал на дясната страна, настроението му беше небесносиньо и ведро и след като прислугата направеше тоалета му, започваше да раздава на всеки, изпречил се на пътя му, златни монети. Разбира се, златните монети не бяха съвсем златни. Йоп Първи беше доста стиснат и затова монетите, които раздаваше, представляваха дървени пулове от табла, обвити в жълт станиол. Но дори и така те служеха като редовно платежно средство, както се бе разпоредил царят и хората се радваха.
Но не такова беше положението, ако той се събудеше, докато беше лежал на лявата си страна. Тогава настроението му беше оловносиво и свирепо и всички по веригата, от лакея, който обгрижваше сутрин нощното гърне, до фризьорката, която му бухваше буклите, така можеха да си изпатят, че да получат траен нистагъм. Лакеят отговорник за нощното гърне можеше да очаква например това гърне да се озове нахлупено на главата му. А фризьорката – да получи удар по задника с топлата маша. Затова сред придворните още в зори започваше брожение, придружено с тихичко писукане, за да се уговорят кой да разузнае каква е позицията, от която ще се разбуди царят. Накрая не издържаха и за целта половината започваха да надничат през прозореца на спалнята му от терасата, а другите се накачулваха на ключалката на вратата.
Но да си представим, че тоалетът и закуската са приключили успешно. Следваше така нареченият „домашен театър”. Йоп Първи мечтаеше да се превърне във виден драмописец, беше събрал актьорска трупа и всеки ден я свикваше за обсъждане. Междувременно вече беше произвел една драма. Тя беше без думи, представляваше по-скоро нещо от рода на живи картини. Естествено, теглеше го военната тематика, защото синята кръв му нашепваше, че бойното поле е истинската кърмилница на подвига и мъжеството. Тъкмо затова предмет на драмата му беше ни повече, ни по-малко самата битка. Сцената трябваше да ехти от звън на мечове и удари на копия. В нея, да уточним, се изявяваха както живи, така и вече мъртви персонажи. Някой му беше прошепнал, че няма да е зле действието да се облече в думи, и то не какви да е думи, а истинска мерена реч, и днес за целта беше повикан също така един поет. Като първа точка в дискусията бе поставено за обсъждане изображението на играта на мъртъвците. Шефът на трупата, едно конферансие с амбиции предложи те да изглеждат по-отвъдни. Вероятно имаше предвид да се появяват например сред облаци от дим. Тук обаче се обади поетът. Той каза: Чунчо сплескан, я повтори! Как го рече? Отвъдни?
Царят изпадна в нещо като екстаз. Досега никой не си беше позволявал да произнася такива фрази в двореца. Той подаде ръкописа на драмата си на един лакей, който я връчи на поета. Поетът наплюнчи пръста си и започна да разгръща листовете. Стигна до края, метна ръкописа на пода и листите се разпиляха.
Всички в залата замръзнаха. Единствен царят не загуби присъствие на духа. Той покани поета да изиграят една табла. Донесоха дъската, донесоха зарчета, но колкото и да търсеха, пулове не намериха никакви.
Царят плесна с ръце. Дойдоха стражите, високи мъже с бради и брадви.
– Бога ми, опитах да бъда любезен! – извика царят. – Вие сте ми свидетели. – И махна с ръка. – Отведете го!
Но после изведнъж ги спря и се взря в поета.
– Кажи ми едно стихотворение. Ако ми хареса, ще те пусна.
Поетът подръпна брадата си. И започна да рецитира:
Бих искал да съм фар
в нощта и вятъра –
за дребни и големи риби,
за всяка лодка –
а пък самият аз
съм кораб във беда! [1]
Йоп Първи се замисли и пухкавото му чело се раздели надве от дълбока отвесна бръчка. Той високо ценеше тази своя бръчка и винаги я пускаше в употреба, когато се наложеше. Знаеше, че тя впечатлява.
Тук историята, разказана в един старинен албум с картинки свършва. Защото последният лист е откъснат, липсва. Какво да се прави? Понякога липсата на край е същинският край.
–––
[1] Волфганг Борхерт, „Нали нощем плъховете спят“, превод Мария Стайнова, изд. „Народна младеж“, 1965.
