0
4432

Старият календар

Филип Марлов реши, че е време да приключи със селския си период. Мнозина приятели отдавна го обвиняваха, че се е превърнал в някакъв печален селски детектив. Даже неколцина от по-начетените, като например един декадентски поет, го питаха подигравателно дали не му е пък настолно четиво романът на Виктор Астафиев от зората на перестройката „Печалният детектив“. Марлов простодушно отговаряше, че не е, което си беше самата истина. Той още Мики Спилейн не беше изчел, та какво остава за Виктор Астафиев. Преместването му в столицата беше свързано с някои битови трудности като превоз на багажа, но в крайна сметка, когато преди няколко дни отключи вратата на кантората си, беше залят от вълна на носталгия. Кантората го бе посрещнала нацупено – с неработещо парно и едър като мъх прах по бюрото. Марлов забърса надве-натри, включи електрическата печка, метна майсторски шапката си на закачалката, пъхна пистолета в чекмеджето на бюрото и извади оттам една неразпечатана бутилка. Разпечата я, почерпи се и усети как се събуждат старите му бойни рефлекси. Даже замахна с добре премерено движение към гадния тип, който му се хилеше от огледалото, и онзи така уплашено сви глава между раменете, че Марлов го съжали и великодушно се отказа в последния момент да го прасне по лицето.

Днес черпнята продължи. Доброто му настроение беше продиктувано не на последно място и от факта, че след час тук, в кантората, трябваше да се появи и първият му клиент за новата година. Уговорката беше направена онзи ден по телефона чрез трети човек, но по думите на посредника, добър познат на Марлов, всичко било желязно. Днес тук, в кантората си в два следобед, той трябваше да се срещне с госпожа Трендафилова, която издирвала, според думите на посредника, дванайсетата чашка от много скъпия си чаен сервиз от майсенски порцелан. Чашката явно била открадната от някоя близка компаньонка на въпросната госпожа, защото случайни хора в дома ѝ не прониквали, а да не говорим, че сервизът се вадел само в много специални случаи. Злите езици говорели, че такава чашка била забелязана в един от столичните антиквариати, но после следите ѝ се губели. Та Марлов вероятно ще трябвало да влезе в следите на порцелановата чашка и ако има късмет, да я открие и върне на госпожата, която била готова да заплати за нея луди пари. Ако си говорим честно, Марлов не намираше, че тази задача е сред най-престижните, особено ако искаше да отбележи триумфално завръщането си в столицата. Но също така с ръка на сърцето трябва да признаем, че сега на бившия селски детектив му трябваха много повече пари, отколкото престиж. Онзи го бе попитал кога ще му е удобно да приеме дамата и Марлов, като погледна календара над бюрото си за всеки случай, бе отсякъл – на 12 януари, последния работен ден от седмицата. Колкото повече наближаваше два часът, толкова повече се усилваше вълнението на Марлов. За да се пребори с вълнението, му се наложи на няколко пъти да влиза в ролята на келнер и сам да се черпи от бутилката. Точно в два той беше готов за срещата. Госпожа Трендафилова вече можеше да влиза.

Но нея я нямаше никаква – и в два и петнайсет, и в два и половина. В пет, когато не остана никаква надежда Трендафилова да се появи, Марлов пак зачести с черпнята, мъчейки се да проумее на какво се дължи липсата на „порцелановата фея“. И изведнъж, осенен от прозрение, той се плесна по челото и избухна в смях.

 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияНова политическа поезия (II)