Едно време булевард „България” се казваше „Трайко Китанчев” – тесен, настлан с павета. По него вървеше тролей „Двойката”, завиваше по „Димитър Несторов”, сега „Димитър Несторов” се нарича „Иван Гешов”, но въпреки това на един от блоковете още стои ламаринена табелка с надпис „Димитър Несторов”, и през прелезчето се отправяше към „Петте кьошета”, а оттам по „Патриарха”, който имаше по средата си алея с кестени и пейки, стигаше до „Витошка”. Там с дядо и брат ми слизахме от тролея и се отправяхме по „Витошка” към кино „Млада гвардия”. В петък отпечатваха във вестниците програмата на кината и дядо беше прочел, че в кино „Млада гвардия” ще дават филм за дивите животни на Африка.
Говоря за времето преди повече от петдесет години. Сега на мястото на кино „Млада гвардия” се намира книжарница „Гринуич”. Влизахме в киното, заемахме местата си, дядо по средата. Филмът започваше. И досега си спомням онази жълта земя, на която растяха редки ниски дървета, водоемите, заобиколени с броениците на стадата, тежките като пънове глави на крокодилите във водата… Квадратният връх Килиманджаро… След години, когато прочетох описанието на Хемингуей на този връх, сякаш го видях отново през детските си очи, толкова добре го беше описал той. Още помня гордите лъвове, които лежаха в шубраците върху песъчливата земя и чакаха плячката. И плячката не закъсняваше, минаваха антилопи, минаваха зебри. Минаваха и биволи, огромни черни животни, ще си кажеш, че те няма от какво да се страхуват. Но не беше така. Надигаше се една лъвица, после още няколко. Лъвовете чакаха отстрани. Насочваха се към някое животно по-встрани от стадото, отделяха го съвсем от другите. И го нападаха. Една лъвица се хвърляше на гърба му, друга го захапваше за гърлото и не пускаше. Трета се впиваше в единия му заден крак. Биволът падаше странично на земята. И май това беше краят, беше само въпрос на време. Сега идваха и мъжките лъвове. Бил съм дете, но сега си давам сметка, че тогава явно ми беше направило голямо впечатление майсторството на оператора, защото той беше заснел, беше успял да заснеме примирените, чакащи смъртта очи на бивола.
Стадото биволи се намираха само на двайсет-трийсет метра разстояние. Ако се спуснеха като лавина, те щяха да премажат лъвовете, да ги пометат. Но те не предприемаха нищо такова, само се бутаха едни в други. Но изневиделица един бивол се спускаше към лъвовете, покрили тялото на събрата му. С единия си рог нанизваше някой от лъвовете и го подмяташе високо нагоре. После пак, и пак. Останалите лъвове се отделяха от жертвата си. Нападнатият бивол намираше сили да се изправи. И след минути сякаш нищо не се беше случило, биволите продължаваха по пътя си, лъвовете тежко се изтърсваха под някой храст, като се правеха, че не забелязват хиените.
Сега, когато щракам каналите на телевизора, често попадам на такива филми. Техниката много е напреднала, снимат животните от сантиметри. Но Африка е същата и моето любопитство, по-скоро поклон към онова детско любопитство, отново се събужда. Саваните, надраскани с рядка растителност, очите на водоемите, броениците стада около тях, антилопите, зебрите. Биволите. Лъвската дрямка, но ето, една лъвица се надига, после още няколко. Изостаналият бивол е обречен. Налепват се по него, до едно време той се бори, после се примирява. Рухва на земята. Биволското стадо стои на двайсет-трийсет метра и не предприема нищо. Ала един бивол се спуска към лъвовете, нанизва най-близкия на рога си, мята го високо нагоре. Останалите лъвове се разпръскват. Понякога се чудя дали това не е старият филм, онзи, който аз бях гледал някога с дядо.
Но после си викам – не, няма начин, това е нов филм. Просто сюжетът е същият. Както и хиените, и те винаги са тук, седят и чакат. За да смелят накрая в челюстите си и примирението, и героизма.
Старият сюжет.
