ß1_20230522141722.jpg)
Казват, че Андрей Даниел е най-добрият съвременен реалистичен живописец в България. И сигурно е така, но в определението има сериозен проблем: какво в случая наричаме реализъм.
Защото при Андрей Даниел реализмът непрекъснато варира и винаги се нуждае от поне още едно пояснение – например „поетичен”, „метафоричен”, „забавен”, „магичен”, на моменти „тайнствен”…И в резултат този реализъм става съвсем относителен. Понякога го откриваме в детайли – чаша, маса, драперия и т.н., но в непосредствена близост виждаме експресивни елементи и декоративни повърхности, свободно извити или пък недовършени форми в пространството. И в крайна сметка евентуално решаваме, че „реализъм” е съзвучието от всички тях и начинът, по който ги четем – както заедно, така и поотделно.
Използвам „четем” съвсем не случайно. Защото при Андрей Даниел названията на картините често са подстъп към изображенията, но понякога могат радикално да променят перспективата. Така е и в юбилейната изложба на художника в галерия „Академия” в София. Виждаме например голяма картина с драматичен сюжет: голи мъжки фигури размахват остри мечове към безпомощни бебета, докато майките им се опитват да ги спасят и прикрият с телата си. Действието се развива на фона на стъпаловиден пиедестал вляво, върху който са стъпили два властни крака, следва пейзаж от хълмове зад леко разрушен акведукт, който завършва с кротко изригващо вулканче край залив на плоско синьо море. Аналогията с библейската сцена Избиване на младенците е мигновена. И предполага оттук нататък да се взрем в детайлите – античния шлем на единия воин, екзотичната прическа на другия, черно-синьото тяло на една от майките, третият крак на пиедестала – очевидно лъвска лапа от трона на владетеля, и т.н. Но названието на картината преобръща нещата.
Стара история с деца. Можем да го прочетем констативно и безстрастно, като просто отбелязваме факта на отдавна отминала случка. Но можем да го прочетем и с оттенък на добродушно презрение, махвайки мислено с ръка – стара история, много може да се говори за нея, но не си заслужава…
Срещу тази картина в изложбата е разположена друга с подобен размер. И също с наглед ясен библейски сюжет – Поклонение на влъхвите. Само че названието й е Още едно рождество. И именно това „още едно” придава цикличност на събитието, превръща божествените рождества в закономерна тенденция в „реката на времето” през вековете. И отново можем да се отдадем на четене на образи и детайли, намекващи за древни западни и източни култури, но и за стилистични направления в модерната епоха.
Основната част от изложбата са портретите на колеги и приятели на художника. На етикетите всеки е определен според направлението, в което работи, а в скоби е указано кой е той: „Кураторът медиатор (Филип Зидаров)”, „Спонтанният имажинист (проф. Греди Асса)”, „Полиглотът дадаист (проф. Божидар Бояджиев)”, „Урбанистът хиперреалист (Стефан Янев)”, „Разказвачът концептуалист (Недко Солаков)” – този най-ранен портрет (от 2011) е представен като репродукция, „Епикуреецът фовист (проф. Вихрони Попнеделев)”, „Интуитивният набист (проф. Ивайло Мирчев)”.
Честно казано, винаги съм се възхищавала на Андрей Даниел като портретист – на способността му да пресъздава точно сложни характери, обвити в нюанс на мека ирония. Но не харесвам портретите в тази изложба. Може би защото в тях алегорията предхожда личността и на места иронията прераства в гротеска. Разбирам, че това не са просто портрети, а серия картини, представяща свързаните с художника и важни за него хора през годините. Впрочем цялата изложба е озаглавена така: Свързани лица. С обичайната за Андрей Даниел многопластовост на прочита – свързани с художника, свързани помежду си, свързани с изкуството… А някои свързани и с едновремешната Държавна сигурност – както се разбра от последните разкрития на Комисията по досиетата. И тук изложбата придоби за мен драматичен оттенък. Подсъзнателно очаквах на определени етикети още едни скоби – с агентурен псевдоним в тях. От друга страна, самото разкриване на досиетата ме тормози: какъв е смисълът от него, след като са минали повече от 20 години; какви могат да са последствията от публикуването им днес – освен смутеното ми незнание как да реагирам (защото тези хора са свързани и с моя професионален живот). Някак късно е за „ново рождество” и при тях, а и при мен. Може би просто трябва да махна с ръка – „стара история”, вероятно дълга за обяснение, но не си заслужава усилието. Страстите в нея са минало, днес отеква само горчивият им привкус…
Старо приятелство е картина от 1978, разположена сред серия автопортрети на Андрей Даниел от различни години. Показва млади мъже, които разгорещено спорят на маса. В контекста на изложбата се усмихвам на заглавието – колко ли старо може да е приятелството на хора, които са в средата на 20-те си години… А на съседната стена юбилярът критично и малко суетно се оглежда с новите си очила – отиват ли му, или не му отиват. Недоверчив е и ако (или когато) реши, че не му отиват, ще ги смени тутакси, разбира се. Артистично, със замах и (себе)иронично, както само той умее…
Според мен нарочната рамка „реализъм“, която Диана Попова за удобство апликира, за да постави в нея своя критически продукт, в случая някакъв прочит на нечия изложба, е дотолкова уместна, доколкото картините на Андрей Даниел изобразяват някаква даденост, а изкуството му все още е „изобразително“, нещо, което не е съвсем характерно дори и за изкуството на част от изобразените в портретите му приятели. Оттук този критически прочит за естетически пуризъм в работите на Андрей Даниел е само епидермална критика към кофти нарисуваните пръсти в повечето портрети. Самият пък художник съвсем не е декларирал, че ще прави реалистично изкуство, да речем, в някакъв павилион като този на Гюстав Курбе. Той просто е подредил избрана селекция от свои си картини. Но и да приемем инак наблюдаваната еклектика между реализъм и експресивност на изказа, друго нещо стърже с грапавина, за мен поне, той би могъл да рисува, както си иска, включително и с академична педантичност, в случая сам е редактирал експозицията ( с абсолютното си право), та става дума за опита да се направи нещо като „резюме за стиловете“, съчетаване на стилове, при това с обилна гарнитура от черна боя. Нямаше нужда тук да се търси стилова всеобхватност и „свързване на предпочитанията“ на изобразените лица. Андрей Даниел спокойно може да мине в графата класици, няма какво още да надотъкмява или да продължава с грандиозност нещата. В тази изложба можеше да остави „Още едно рождество“ и „Стара история с деца“ и един-два от портретите, а юбилейния характер да подкрепи с подобни по сила по-стари творби. Аз виждам най-силно в тези две платна значимост като послание и монументалност, както и ново връщане към една класическа образност, тъмни фонове като при Паоло Учело, антична декоративност като в „египетските“ му серии от изложбата в галерията под „София -прес“, а ми липсва иронията от изложбата му в Балабановата къща, от картината с Пикасо, да речем, или в портрета на покойния вече Наско Згалевски. Смущава ме навлизането на чистите черни тонове в живописта му. Смущава ме, че това се съпровожда от масовост изобщо. Някаква нова принадлежност, задължителна при това, нещо като съюз… Няма значение. Той вече трябва да е над съюзите. Не е задължително да крачиш по трасето, освен ако не го създаваш усърдно.
А да рисуваш реалистично съвсем не е проява на лош вкус. Дори и метафизична еклектика, дори и странност в преекспонирани в мащаба имитации на понятиен апарат към някаква висша философия (теософия) могат да съществуват паралелно, стига да ги приемеш майтапски, както ,надявам се, са поднесени под портретите, биха могли да се приемат със симпатия, каквато инак посетителите явно демонстрираха в препълнената зала по време на откриването. Интересна изложба и ярко събитие. Аз лично съм доволен, че я видях.