Начало Галерия Стари истории
Галерия

Стари истории

3657

Казват, че Андрей Даниел е най-добрият съвременен реалистичен живописец в България. И сигурно е така, но в определението има сериозен проблем: какво в случая наричаме реализъм.

Защото при Андрей Даниел реализмът непрекъснато варира и винаги се нуждае от поне още едно пояснение – например „поетичен”, „метафоричен”, „забавен”, „магичен”, на моменти „тайнствен”…И в резултат този реализъм става съвсем относителен. Понякога го откриваме в детайли – чаша, маса, драперия и т.н., но в непосредствена близост виждаме експресивни елементи и декоративни повърхности, свободно извити или пък недовършени форми в пространството. И в крайна сметка евентуално решаваме, че „реализъм” е съзвучието от всички тях и начинът, по който ги четем – както заедно, така и поотделно.

Използвам „четем” съвсем не случайно. Защото при Андрей Даниел названията на картините често са подстъп към изображенията, но понякога могат радикално да променят перспективата. Така е и в юбилейната изложба на художника в галерия „Академия” в София. Виждаме например голяма картина с драматичен сюжет: голи мъжки фигури размахват остри мечове към безпомощни бебета, докато майките им се опитват да ги спасят и прикрият с телата си. Действието се развива на фона на стъпаловиден пиедестал вляво, върху който са стъпили два властни крака, следва пейзаж от хълмове зад леко разрушен акведукт, който завършва с кротко изригващо вулканче край залив на плоско синьо море. Аналогията с библейската сцена Избиване на младенците е мигновена. И предполага оттук нататък да се взрем в детайлите – античния шлем на единия воин, екзотичната прическа на другия, черно-синьото тяло на една от майките, третият крак на пиедестала – очевидно лъвска лапа от трона на владетеля, и т.н. Но названието на картината преобръща нещата.

Стара история с деца. Можем да го прочетем констативно и безстрастно, като просто отбелязваме факта на отдавна отминала случка. Но можем да го прочетем и с оттенък на добродушно презрение, махвайки мислено с ръка – стара история, много може да се говори за нея, но не си заслужава…

Срещу тази картина в изложбата е разположена друга с подобен размер. И също с наглед ясен библейски сюжет – Поклонение на влъхвите. Само че названието й е Още едно рождество. И именно това „още едно” придава цикличност на събитието, превръща божествените рождества в закономерна тенденция в „реката на времето” през вековете. И отново можем да се отдадем на четене на образи и детайли, намекващи за древни западни и източни култури, но и за стилистични направления в модерната епоха.

Основната част от изложбата са портретите на колеги и приятели на художника. На етикетите всеки е определен според направлението, в което работи, а в скоби е указано кой е той: „Кураторът медиатор (Филип Зидаров)”, „Спонтанният имажинист (проф. Греди Асса)”, „Полиглотът дадаист (проф. Божидар Бояджиев)”, „Урбанистът хиперреалист (Стефан Янев)”, „Разказвачът концептуалист (Недко Солаков)” – този най-ранен портрет (от 2011) е представен като репродукция, „Епикуреецът фовист (проф. Вихрони Попнеделев)”, „Интуитивният набист (проф. Ивайло Мирчев)”.

Честно казано, винаги съм се възхищавала на Андрей Даниел като портретист – на способността му да пресъздава точно сложни характери, обвити в нюанс на мека ирония. Но не харесвам портретите в тази изложба. Може би защото в тях алегорията предхожда личността и на места иронията прераства в гротеска. Разбирам, че това не са просто портрети, а серия картини, представяща свързаните с художника и важни за него хора през годините. Впрочем цялата изложба е озаглавена така: Свързани лица. С обичайната за Андрей Даниел многопластовост на прочита – свързани с художника, свързани помежду си, свързани с изкуството… А някои свързани и с едновремешната Държавна сигурност – както се разбра от последните разкрития на Комисията по досиетата. И тук изложбата придоби за мен драматичен оттенък. Подсъзнателно очаквах на определени етикети още едни скоби – с агентурен псевдоним в тях. От друга страна, самото разкриване на досиетата ме тормози: какъв е смисълът от него, след като са минали повече от 20 години; какви могат да са последствията от публикуването им днес – освен смутеното ми незнание как да реагирам (защото тези хора са свързани и с моя професионален живот). Някак късно е за „ново рождество” и при тях, а и при мен. Може би просто трябва да махна с ръка – „стара история”, вероятно дълга за обяснение, но не си заслужава усилието. Страстите в нея са минало, днес отеква само горчивият им привкус…

Старо приятелство е картина от 1978, разположена сред серия автопортрети на Андрей Даниел от различни години. Показва млади мъже, които разгорещено спорят на маса. В контекста на изложбата се усмихвам на заглавието – колко ли старо може да е приятелството на хора, които са в средата на 20-те си години… А на съседната стена юбилярът критично и малко суетно се оглежда с новите си очила – отиват ли му, или не му отиват. Недоверчив е и ако (или когато) реши, че не му отиват, ще ги смени тутакси, разбира се. Артистично, със замах и (себе)иронично, както само той умее…

 

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display