Начало Книги Изборът Стари хипари и нови разкази
Изборът

Стари хипари и нови разкази

Михаил Вешим
12.04.2024
1594

„Още не мога да прежаля и забравя моето море, което вече е друго – не синьо, не Черно, а сиво – задушено от прегръдката на бетона.“ Книгата съдържа 23 разкази от автора на „Английският съсед“, „Нашингтон“ и „Химия на шегата“

След като изненада читателите си с автобиографичния роман „Химия на шегата“, който през 2023 г. му донесе наградата за проза на Портал Култура, Михаил Вешим се завръща със сборника „Стари хипари и нови разкази“. В него сатирикът събира някои от най-обичаните си морски разкази и прибавя към тях осем нови истории, пропити със звън на китари, среднощни къпания и носталгия. 

В света на тези скитащи, хипарливи и невероятно смешни разкази Михаил Вешим се превръща в „певец на българския къмпинг“ и кани читателите да станат част от безкрайния празник на младостта, морето и любовта към живота. А тя се усеща най-истинска в ранните часове на деня на брега на Черно море, което все още не е застигнато от прегръдката на бетона, циментовите огради и хотелските исполини. 

Публикуваме предговора на автора и фрагмент от един от разказите.

„Стари хипари и нови разкази“, Михаил Вешим, корица Дамян Дамянов, издателство „Сиела“, 2024 г.

МОРЕТО НА ВЪЗДИШКИТЕ

Нещо като предговор

Тези разкази, скитащи и хипарливи, нося със себе си почти през целия си живот.
Идеята за тях се появи преди четиресет години, с изгрева на слънцето, в едно юлско утро, когато се събудих в причудливата поза на ембрион – бях спал на плажа, направо върху пясъка, почти до прибоя. Нищо толкова странно – нормален ефект от вечерната упойка – коктейли с джин и мента.
Странен обаче беше сънят, който бе ми се явил тогава: че разгръщам дебелата „Панорама на българската литература“ от акад. Пантелей Зарев (по тази „академична тухла“ учехме за изпити в университета). Прелиствам насън и на една страница попадам на следното изречение: „Ако Елин Пелин е певец на българското село, то Михаил В. е певец на българския къмпинг“.
Да, вярно – тогава бях възторжен певец на българския къмпинг, макар и с оскъден певчески талант, се дерях до прегракване вечер край палатките. Но там, на къмпинга, всеки може да прави каквото си иска – да пие, да пее или да се смее с пълен глас. В последното повече ме биваше.
Разтърсих тежка глава, за да прогоня кошмарния сън, и тръгнах към „синия аналгин“ – най-доброто лекарство след прекарана тежка вечер. Плувах навътре и пръхтях като „бял кит“, а после затичах по брега – крос самобичуване за нощните прегрешения. По едно време се обърнах назад и видях как вълните заличават стъпките ми в пясъка.
Запитах се: така ли и времето ще заличи нашите хипарско-къмпингарски подвизи? Ще се забрави ли „онзи див копнеж“ по монокините и едрите звезди (не над Фамагуста, а над Созопол), нощните къпания по лунната пътека, посрещането на изгрева с китари, изпращането на залеза… И още по-дивия копнеж по свободата, която в онова несвободно време можехме да намерим само на къмпинга.
Дали все пак да не оставя някакви следи на хартия? За „певец на българския къмпинг“ не съм имал никога претенция, да съм хроникьор на компанията – стигаше ми тая награда.
И като един Омир седнах на морския бряг и с химикалка, взета назаем от карето белотаджии, нахвърлях първия разказ върху картонена кутия от „народни вафли“.
Минаха няколко години, разказите станаха десетина, после двайсетина, събра ги един сборник със заглавие „Австрийците идват“.
Австрийците наистина дойдоха със своите милиони шилинги, изселиха ни от къмпинг „Алепу“ и построиха на мястото на нашите палатки огромен хотел с басейн, както и вилно селище с бариери и охрана.
Това беше само началото – няколко лета след австрийците се появиха земемери с лати и теодолити, които набиваха колчета из дюните, вдигаха диреци и опъваха бодлива тел по пустите поляни около носа, наричан от местните хора Колокита. Кирки и търнокопи изкореняваха лозя и смокини по пътя между Созопол и „Каваците“, нови собственици размахваха нотариални актове и заграждаха скалите при Фиордите и Германката с табели „Частен обект“. За да подготвят терените за багерите, самосвалите и бетон-помпите.
Онова море, по което толкова се възторгвах, изчезна зад циментови огради и многоетажни фасади, оградиха го хотелски вериги, затворени вилни селища го заключиха зад огради само за обитателите си.
Нямаше как да протестирам, освен да пиша разкази – тъй, както умея, от тогава та до днес – почти четири десетилетия. Те, моите „хипарливи“ разкази, се трупаха в чекмеджето. Някои от тях излязоха преди десетина години в сборника „Стари хипари“, към тях сега прибавям и нови.
Нови въздишки… Все в тая тоналност.
Защото още не мога да прежаля и забравя моето море, което вече е друго – не синьо, не Черно, а сиво – задушено от прегръдката на бетона.
Цветно остана то само в спомените, такова ми се иска да го видите и в тези разкази – и него, и къмпинга, и цветните хора от онова време.
Не само морето днес е друго, и къмпингите, доколкото ги има, се промениха. Луксозни каравани с навеси, мека мебел и балдахини, изместиха палатките, а децибелите на нощните дискотеки заглушават китарата на днешния млад хипар, седнал на плажа да посрещне Джулая.
Ами как се промениха хората… Само им вижте джиповете и ланците, ботоксите и силиконите!
Но тук млъквам, за да не се превърна от възторжен „певец на българския къмпинг“ в мрънкащо старче. И преди да съм въздъхнал: „Какво море имаше едно време, това сегашното море ли е?“.
Накрая да не пропусна необходимо уточнение: тези разкази от миналото е добре да се четат и с музиката на миналото – плейлистата към текста трябва задължително да включва „Бийтълс“, „Стоунс“ и т.н… да не изброявам. Но непременно – Георги Минчев и Васко Кръпката.
За по-пълното възприемане на книгата и като лекарство срещу носталгията бих препоръчал ободряващи дози джин-тоник, водка-тоник или гроздова без тоник, но със салата.
Консумирайте отговорно и с мярка!

От автора

ШОСЕ 15

Когато бях на двайсет, четях „По пътя“ и мечтаех да тръгна като Джек Керуак по Шосе 66 (възпято и от „Ролинг Стоунс“) и да прекося Щатите от Източното до Западното крайбрежие. Но какви ти тук океански крайбрежия, какви ти Щати – кой ще ме пусне? По онова време, в началото на 80-те, не можеше да се пътува даже до Гърция, нямахме задгранични паспорти. Дори до крайната южна точка на нашето море бе невъзможно да се иде, Синеморец и Резово попадаха в гранична зона и за тях бе нужен открит лист. Такъв лист издаваха в милицията и трябваше да посочиш причина за пътуването, ясно е, че като причина аз не можех да посоча „автостоп“ или „приключения“. А и с народната милиция гледах да си нямам работа.

Америка бе недостъпна, но пък у нас си намерих моето Шосе 66, което нарекох Шосе 15 – то беше дълго петнайсет километра. Започваше от Созопол – от плажа на Харманите, после минаваше покрай Райския залив (местните викаха на това място Коренята), обикаляше по носа Колокита, спускаше се към „Каваците“, „Смокиня“ и „Веселие“, виеше се няколко завоя около двете Агалини – Голямата и Малката, два скалисти носа, вклинени навътре в морето, за да излезе на прав участък при блатото Алепу. В края на моя маршрут бяха Аркутино и устието на Ропотамо. По-далече – оттатък Приморско, към Китен, Лозенец и къмпинг Арапя – ходех рядко, предпочитах да бродя тук, където познавах всяко пътче и кътче, всяка извивка на бреговата ивица, заливче или скаличка. Знаех зад коя дюна е завет и става за плаж, когато задуха североизточният вятър, къде има сянка, ако пече, и къде да се подслоня при дъжд. Срещу Змийския остров имах „свои скали“ – там се гмурках за едри миди, а при Германката и Фиордите знаех заливчета, на чието дъно лежаха попове титани, които не бягаха уплашени от сянката и от харпуна ми.

Всяко лято, в продължение на доста години, аз бродех неизменно по тоя път – пеша или на автостоп, сам или с компания. Тук срещах разни приятели и се влюбвах в разни момичета, замръквах, където си искам, и осъмвах на съвсем друго място, щом решах, на момента разпъвах палатката си – леснопреносима хималайка – и оставах някъде за ден или за седмица, щом ми писнеше, я събирах за нула време и отново поемах „по пътя“.

Така изкарвах – от юни до края на септември, шляех се без цел и без посока като волно хипи, опивах се от свободата, съчетана с ракия, джин или бира, спях направо на плажа, сред дюните или сред тревите, в храсти или по росни ливади, хапвах каквото имаше и пиех каквото ме почерпят. Имах съвсем малко багаж и той беше в раницата на гърба ми – освен палатката и спалния чувал носех томчето с „По пътя“, стар пуловер, яке срещу дъжд, някоя тениска и чифт бельо за смяна – какво повече му трябва на човек. Даже това ми се струваше много и мечтаех някой ден, като истински будист аскет, да сведа имуществото си до четири-пет предмета – молитвено килимче, паничка за ориз, свещ, кибрит… Е, и четката за зъби…

Блажени години – пееше тогава бате Гошо Минчев на нощните купони по плажа на къмпинг „Алепу“, преди да дойдат австрийците и да построят курорта Дюни – Блажени години, рокендролът беше млад…

По времето, за което ви разказвам, рокендролът вече не беше толкова млад, но аз бях. И не ме свърташе на едно място, не се заседявах като същински ролингстоун, за да не хващам мъх, а просто си вървях „по пътя“… Тогава всеки, който искаше, можеше да ме потърси и да ме намери между тия две точки – Созопол и Ропотамо, някъде по крайбрежието, където кипеше животът.
Сега там няма живот.

* * *
И през 90-те бях около Шосе 15, когато започна връщането на земята на предишните собственици. Парцелирането стана пред очите ми.
По „пътя“ и околностите плъзнаха като буболечки миризливки някакви човечета, облечени в камуфлажни дрехи, понесли жалони, разпънали ролетки – нашествието на земемерите. Сред поляните, обрасли с магарешки тръни, изникнаха ниски колчета от дърво, на тяхното място по-късно щръкнаха бетонни стълбове. Берлинската стена, паднала през 1989-а, сякаш се пренесе тук – загради моето Шосе 15 с бодлива тел и оградна мрежа. От Харманите при Созопол до „Каваците“, „Смокиня“ и „Веселие“ пейзажът бе разрязан на парцели, набоден с колци и предупредителни табели: „Не преминавай! Частна собственост!“.

Когато започна разпарчетосването на тортата „Морски бряг“, един приятел, с когото често бродехме заедно по Шосе 15, ми посочи созополските гробища – преди това не бях се заглеждал към тях. Те бяха на излизане от града, в посока „Каваците“, на високо място, вдясно от пътя, малко преди Райския залив.
– Дали и ние да не направим някоя инвестиция? Пари за повече земя нямаме, но пък тук можем да си вземем по два квадрата – виж, мястото е на хълм, има гледка! Един ден ще си лежим и ще гледаме морето и мацките от нуди плажа!
Първоначално си паднах по идеята – беше достатъчно идиотска. За покупката бях готов даже да взема пари назаем. Но се оказа, че и това не е възможно – и там, в гробищата, цените се вдигаха. Други инвеститори, практични и оправни момчета, се бяха сетили преди нас…
По-добре стана тогава, че не инвестирахме – днес и гробищата на Созопол са скрити в десета глуха, многоетажни хотели и магазин „Лидъл“ са затулили гледката на мъртвите към морето. А нуди плажът отдавна го няма, там сега е луксозен имот с басейн и бели шезлонги.
Даже и за мъртвите няма живот.

* * *
Бях тук, покрай Шосе 15, и когато започна настъплението на тежката строителна техника. Забучаха багерите и фадромите, стоманените зъби на кофите им захапаха като вафла полуострова, наречен Буджака, и тръгнаха към нос Колокита. Почнаха да лапат като динозаври, на гигантски хапки, земя и скала и да плюят пръст и камъни в легените на самосвалите. Други камиони – бетоновози, прииждаха и изсипваха съдържанието на кофите си в устите на машини с жирафски шии – на тях имаше надписи „Пумпе“. Бетонпумпетата поглъщаха сивата каша, а после я избълваха през гофрираните си маркучи, а пък строителите я разливаха равномерно в изкопите, сред стърчащи арматурни железа.
Така се наливаха основите… На бъдещите хотели, апартаменти, вили и къщи за гости.
Основите на днешното Бетономорие.
Гледах как се наливат основите и усещах как се наливат киселини в стомаха ми. Вкисвах се като лимон, ставах зъл, псувах хамалски шофьорите на камиони, които превърнаха моето Шосе 15 в строителна площадка, заканвах се на бачкатори и на инвеститори, стисках нищожните си юмручета и надувах пилешки мускули, готов да скоча срещу машините. Като онзи рицар от Ламанча, който скочи срещу вятърните мелници.
Един ден направо превъртях и легнах на пътя на бетоновозите.

Това се случи на „Каваците“ в средата на септември, когато есента изрусява стройните тополи (на тях местността дължи името си) и ги превръща в естествени блондинки. А листата им тихо почват да се ронят и понесени от бриза, плуват във въздуха като жълти ладии, докато стигнат земята.

Легнах по гръб върху топлия асфалт на моето Шосе 15, разперих ръце – мъченик, разпнат на кръст върху осевата линия, гледах безкрайния небосвод, по който летяха жерави, и чаках камионите. За да ги спра с тялото си като Махатма Ганди.
Бетоновозът се зададе от върха на баира и надолу набра скорост. Шофьорът ме видя отдалече и натисна клаксона да се махна от пътя му. Но аз не се махнах.
Спирачките изстенаха жално, тежката машина, понесена от инерцията, едва спря – почти до мен.
– Къде лежиш бе, идиот! – показа се шофьорът от кабината. – Ще те смачкам като гъсеница! Я се махай от пътя!
– Ти се махай! – отвърнах му, без да помръдна. – Това шосе е мое! Не си го давам!
– Луд ли си! – запени се оня. – Като ти сляза!
Слязоха двама, освен шофьора бабанка в кабината имало и друг – също такъв бабанка.
Не ме биха много, щом ми сцепиха веждата и рукна кръв, просто ме изтикаха от пътя и ме сритаха като боклук в канавката.
После бетоновозът си продължи към обекта.
На „Каваците“ имаше чешмичка с изворна вода. Там оплакнах размазаната си муцуна – студената вода спря кръвта от аркадата.
Опипах си физиономията, уверих се, че съм без големи повреди – по мен нямаше нищо счупено освен разбитото ми сърце.
И си вдигнах чуковете към София.
Това бяха последните ми крачки по Шосе 15…
Двайсет години кракът ми не стъпи там.

* * *
През тия двайсет години скитах по други места, крачех по други пътища, плувах и се гмурках в други морета – вече имахме възможност да пътуваме когато и където поискаме.
Видях разни страни и разни плажове. Нови острови и полуострови, нови носове и заливи, изгреви и залези…
Но където и да бях, все се оглеждах и сравнявах пейзажа. Видех ли пясък, мислех си за дюните на „Веселие“, крачех ли по дълъг и безкраен плаж – заприличваше ми на ивицата при „Алепу“, дори почвах да се оглеждам дали наблизо няма да зашумят тръстиките на блатото… Изумрудено заливче край кипърския курорт Агия Напа ми напомни за заливите при Фиордите и Германката, едно пусто хърватско островче, плешиво и каменисто, ми заприлича съвсем на Змийския остров, който се вижда от Аркутино.

Веднъж на магистралата след Солун, малко преди ръкавите на Халкидики, видях табелата „Созополис“ и машинално поех по отклонението вдясно. Тесният път ме заведе в някакво село и свърши на площадче с църква, кръчма и магазин. Оставих колата и тръгнах пеша към брега – там няколко рибарски лодки, стари корита, лежаха уморено на каменистия плаж. Напомниха ми за созополското пристанище, макар да нямаше нищо общо. Тръгнах край морето и се сетих за онази песен на Боб Дилън, в която той пее, че човекът дава имена на животните…

Аз пък почнах да давам имена на тукашните местности – този плаж ще кръстя Харманите, онзи нос там ще е Колокита, пък онова заливче, скрито под короните на пиниите, ще е моят Нов Райски залив.
А гръцкият Созополис, още нестегнат в обръчи от арматура и бетон, ще е Новият Град на спасението.
Върнах се на площадчето и като Йоан Кръстител взех сам да си говоря и да кръщавам на висок глас:
– Кръчмата ще е „Пъци бар“, църквата ще е „Свети свети Кирил и Методий“, а местният магазин ще е „Бакалията на Коста“! (Коста бе созополски приятел магазинер, от когото пазарувах често навремето – най-вече бяло вино.)
Тук спрях… Докато давах имена на местности в гръцкия Созопол, моя Нов Град на спасението, се просълзих…
Трябва е било от вятъра, тогава откъм морето духаше – сигурно бризът е вкарал прашинки в очите ми.

* * *
Сега пак съм при моето Шосе 15 – двайсет години по-късно.
Нарочно дойдох извън сезона, в края на септември, когато в Созопол настава есенно спокойствие. Намерих града почти безлюден. От няколко дни бе дъждовно, духаше мелтемът, североизточният вятър – лошото време бе изпразнило плажовете, на влажния пясък стърчаха само железните скелети на чадърите. Повечето кафенета и кръчми бяха сгънали тентите, маси и столове бяха струпани на сухо под козирките. Беше спряло да вали, но небето бе сиво, морето – в същия цвят, високи вълни прииждаха една след друга, разбиваха се в скалите под Старото училище и пръскаха взривове от солени капки.
Стегнах връзките на маратонките, вдигнах ципа на ветроупорното яке и тръгнах към „Каваците“ „по пътя“.
Докато ме е нямало по тези места, моето Шосе 15 бе получило име от общинската управа. Видях го изписано на табели – Виа Понтика, Древния път на птичите ята, които есенно време политат на юг и полетът им минава над тия места. Коя перверзна фантазия бе дала това име, символ на полет и свобода, на сегашното бетонирано крайбрежие?
Виа Бетоника пò би му отивало…
Това си мислех, докато крачех между високи огради, сред грозни грамади в различни стилове, странни архитектурни приумици на богати собственици. Някои бяха вдигнали модерни блокове от алуминий и стъкло, други – нещо като замъци с кули и бойници, трети – къщи в копривщенски стил с турски керемиди по покривите… Имаше сгради и огради, облицовани с шуплест балчишки варовик, имаше фасади от речни камъни или от розов мрамор, мазилки, в които блестяха парчета слюда като рибени люспи… Хората с пари могат да създадат голяма безвкусица, ония – с многото пари, още по-голяма…

Михаил Вешим
12.04.2024

Свързани статии