0
2182

Старостта в търсене на жизненост

Филмът на Паоло Сорентино „Младост“ (2015) през погледа на психоаналика.

Youth-1
„Младост“

„Да създаваш изкуство не е самоцел. Това е вътрешна необходимост, която завладява сетивата и оставя безмълвни публика и изпълнител. Това е онзи болезнен стремеж към идеалното, който изпълва цял един живот и го осмисля. Веднъж докоснал се до тази безгранична красота и осъзнал силата й, човек никога повече не може без нея“. Веско Ешкенази, 2015 г.

Българската премиера на поредния шедьовър на Паоло Сорентино се състоя на 21 ноември в зала 1 на НДК по време на Киномания 2015. Сорентино е едновременно сценарист и режисьор на „Младост“ (Youth, 2015), а в екипа му отново е неговият неизменен спътник, операторът Лука Бигаци. Автор на музиката е Дейвид Ланг, а актьорският състав включва носителя на два Оскара, две награди БАФТА и три Златни глобуса сър Майкъл Кейн (на 82 години), носителката на също толкова Оскари и Златни глобуси 77- годишната Джейн Фонда, великолепния Харви Кайтел (Сребърна мечка, номиниран за Оскар и Златен глобус, тук само на 76 г.) и Рейчъл Уайс (Златен глобус).

Паоло Сорентино казва, че „Младост“ е семпъл, човешки филм, изпъстрен с простички неща. Повтарящ се мотив в сюжета са Обикновени песни, композирани от главния герой Фред Белинджър. За тях едно от малкото деца във филма казва, че са „прости, но и много красиви“. Тоест нищо не просто и еднопластово. „Простичките неща“ по Сорентино са човешките състояния – любов, красота, стремежи, дълг, наслада и преходност.

„Младост“ не просто следва, а заявява позиция относно много традиции – библейски, общочовешки и кинематографични: старозаветния сюжет за „Сузана и старците”[1], хилядолетната идея за връзката между трагичното и комичното, творчеството на Антониони и Фелини. И накрая – филмите на самия Сорентино. Българският зрител може да усети развитието на темите в „Последствията на любовта“, „Това трябва да е мястото“, „Великата красота“  и „Младост“. Героите в тях са обзети от меланхолия, празнота и безпътица, но всеки от тях намира основания да продължи да създава и обича.

Youth-2
„Сузана и старците“ по Сорентино

Фабулата

Сюжетът на „Младост“ се развива в изолиран луксозен хотел в швейцарските Алпи. Гостите са предимно богати звезди от света на изкуството, спорта и шоубизнеса. Централните персонажи са двама приятели – композиторът Фред Белинджър и сценаристът Мик Бойл. Фред е парализиран от факта, че през целия си живот е ощетявал съпругата и дъщеря си заради любовта към музиката и сладкия живот. Мик се стреми да създаде поредния шедьовър, но през последните години е в творчески застой.

Още с началото на филма си даваме сметка, че двамата приятели се опитват да се справят с преходността на своята телесност. Те ползват многообразни спа процедури, масажи и кални бани и въпреки че се шегуват с невъзможността да уринират, са ужасени от остаряването, пропуснатите шансове и липсата на спомени. И двамата се питат какво ще оставят след себе си и кое в живота им си е струвало.

Дъщерята на Фред е омъжена за сина на Мик, но бракът им се разпада заради поп икона, която е „по-добра в леглото“. Лина е неутешима и обвинява баща си, че не се е грижил за нея. Постепенно разбираме, че тя спи не само в една стая, но и в едно легло с него и има две професии – на дъщеря и лична асистентка. На този фон не сме изненадани да научим, че се страхува от височини. Тя обаче искрено обича баща си, а и той нея.

Работна хипотеза

По правило психоаналитичната интерпретация на филми следва плътно разказа, диалога и усещанията на зрителя. Ако използваме тази парадигма, можем да хипотезираме, че „Младост“ е филм за възрастта като състояние на духа. Диалогът, играта и характеристиките на героите подсказват, че всяка възраст е красива, стига да сме в контакт с вътрешните си пориви и истинското си Аз. От друга страна, въпреки красивата визия, природа и уникална игра, почти до самия край за зрителя е трудно да се свърже с героите. Това не е случайно, а целенасочено търсено изразно средство на автора, което цели да предаде идеята, че те са затворени в себе си и ограничени от рамки (изолирания свят на луксозния курорт и множеството визуални препратки).

Според мен тезата на Сорентино е, че този възглед е несъстоятелен. От една страна, преходността на телата ни е неотменна, но младостта и старостта са относителни. Внушава я чрез образа на Мик Бойл, който е стар на години, но е вътрешно млад. В същото време Джими Трий, холивудски актьор, е съвсем млад, но вътрешно зрял. Силно присъствие има и аристократичната двойка гости, които никога не разменят и дума помежду си, но по време на една от вечерите в хотела жената удря звучен шамар на съпруга си. Няколко дни по-късно Фред и Мик наблюдават страстния им секс в гората. Постепенно двамата приятели си дават сметка, че боравят с клишета – за старостта, за младостта, за другите и дори за себе си.

kinopoisk.ru
Разпадане на клишетата

Ограничеността на красивите жени също се оказва илюзия. В един неудобен за приятелите разговор Мис Вселена доказва, че никак не е глупава. Зрителят си припомня, че в началото на филма Фред е сънувал, че се сблъсква с нея и трябва да отстъпи. Тук го виждаме да признава, че тя не е заплаха за света му.

Youth-4
Разпадането на клишетата: физическата спрямо психичната реалност

Как можем да си обясним светогледа и поведението на героите? Едно от основните открития на психоанализата е, че когато се чувстваме застрашени, всички ние несъзнавано разделяме света на добър и лош и го „опростяваме“. Това е завръщане към форми на психичен живот, характерни за детството. Но отговорът на дилемата на Фред и Мик не е в регреса, а в емоционалната зрялост, която представлява способността да не проецираме в другите собствената си неадекватност. Такъв тип емоционална зрялост позволява да приемем миналото, да толерираме настоящето и да планираме бъдещето си.

Без да е психоаналитик, Паоло Сорентино интуитивно знае този постулат и рисува картината на един свят, в който старците са загубили мъдростта си. За разлика от сюжета на „Сузана и старците“, неговите герои не отдадени на похот, а се опитват да бъдат млади. Едно от двете деца във филма – момичето, поставя тяхната диагноза и подсказва лечението: „Гледах ви в един филм, играехте баща, който обясни на сина си, че го е изоставил от страх, че ще се провали. Тогава разбрах, че на този свят всеки се чувства неадекватен, така че няма причини да се тревожим“. Следователно за да сме жизнени, е нужна вътрешната свобода да отчитаме чувствата си и да прощаваме грешките.

Това послание е предадено чрез образа на младата масажистка, която не може да се изразява чрез думи. Тя обаче се докосва до емоциите чрез телесния допир с другите и това й позволява да бъде нужна и полезна. Макар и грозновата, ограничила творческите си импулси до имитация на виртуалната жена от екрана, тя е по своему красива и жизнена.

Пътят към себе си е трънлив и може да бъде трагичен. Мик не успява да надмогне факта, че въпреки успешната си кариера вече никой не се интересува него. Заглавието на неговия филм е The Last Day in Life, а последната му реплика: „Ти смяташ, че емоциите са надценени, но грешиш – емоциите са всичко, което имаме!“. Тоест въпросът е не само да чувстваш, но и да чувстваш по правилния начин.

Персонажът на младия актьор Джими Трий внася финалните щрихи на тази идея. В една незабравима сцена, облечен в черна униформа, той отказва да изиграе Хитлер с думите: „Трябва да избера какво действително си струва да бъде разказано – ужасът или желанието. Вие, всеки един от двама ви, ми помогна да разбера, че не трябва да си губя времето с безсмислието на ужаса. Искам да разкажа за желанието, твоето желание, моето желание. Желанията са така непредсказуеми, така неморални. Но това няма значение, защото те ни правят живи!“

Пример в това отношение е Фред, който за разлика от приятели си, приема загубите и намира причини да продължи живота си. Той обяснява на своята парализирана от деменцията съпруга Мелъни, но също и на себе си защо е приел Simple Songs да бъдат изпети от друга. Едва в тази сцена ние разбираме какво се е случвало в душата на Фред – до този момент той изглежда талантлив композитор, който е пренебрегвал семейството си заради кариерата и постепенно се е превърнал в недоволен старец. В този момент осъзнаваме, че въпреки десетките изневери Фред винаги е обичал съпругата и дъщеря си. Това е кулминацията на филма, след която следва финалът. Едва сега си даваме сметка, че в хода на цялата история Фред е преживявал вътрешна борба и е правил избори, които го довеждат до решението да не живее в миналото и да си позволи да има бъдеще. Решение, взето заради обичта към музиката, но и заради сълзите на дъщеря му, която плаче, когато той отказва ариите, изпълнявани от съпругата му. Спомняме си за съня му, в който Венеция е наводнена и той е принуден да стори път на Мис Вселена, след което площад Сан Марко пропада и той извиква името на жена си. И за кошмара му, в който се оказва част от сладникав клип на Палома Фейт. Сега обаче той знае, че музиката му няма да бъде изместена от комерсиалността на шоубизнеса, а остаряването все още не значи смърт.

Следва изпълнението на Simple Songs. Фред се бави при излизането на сцената и без да погледне сопраното Суми Джо, дава знак за начало. Тя пее:

Чувствам се завършена,
Отказах се да контролирам всичко,
Аз откликвам.

Фред я гледа с недоверие, а след това с нарастващо любопитство.

Музиката докосва всички в залата.

Този път младостта и старостта са се срещнали.

С благодарност към членовете на групата „Психоанализа и кино“ и „Препоръчай филм“ за дискусиите по повод на филма.

 

[1] Конфликтите между младостта и старостта и предизвиканите от тях чувства на красота и отвращение са една от централните теми в изкуството. Тя е интерпретирана многократно, а списъкът включва картините на Рембранд (1636), Веронезе (1580) и Батони Помпео (втората половина на XVIII век).

 

Светлозар Василев е преподавател в Нов български университет, където води курсове в областта на емоционалното развитие, човешките отношения и психопатологията. Завършва медицина и психиатрия, след което специализира психоанализа в Холандия и Великобритания. Съучредител е на първия български център за психоаналитична терапия и на инициативата „Психоанализа и кино“. Автор е на публикации в областта на психиатричната епидемиология, психоанализата, образованието, изкуството и културата.
Предишна статияКъсове 2
Следваща статияСпиралата на конфликта