Двамата се хващаха под ръка и излизаха на разходка. Мъжът вече ходеше трудно, трябваше често да спира. Жената също спираше и го изчакваше. Разходката им беше кратичка. Отиваха до онова хубаво кафене срещу църквата, радваха се, когато времето беше хубаво, защото тогава сядаха на някоя от масичките отвън. Горе-долу по това време започваше да бие камбаната на църквата. Ясният звън се носеше надалеч и дори те успяваха да го чуват. С времето и двамата оглушаха и последната разтуха, да разговарят помежду си, им беше отнета. Но камбаната я чуваха и се поглеждаха радостно. Ако им се налагаше все пак нещо да си кажат, трябваше единият да се наведе към другия и силно да вика в ухото му. Затова предпочитаха да си мълчат, да се поглеждат от време на време, с поглед също успяваха да си кажат много неща и след час се надигаха и пак така бавно, като спираха често, се отправяха към дома си.

Когато времето беше лошо, ако имаше вятър или валеше дъжд, си оставаха вкъщи. Тогава жената се захващаше да разглежда своите гоблени, дълги години тя шиеше гоблени и беше натрупала завидно количество, искаше да им сложи рамки и да окачи някои от тях по стените и беше молила нееднократно сина им да се захване с тази работа, той уж все обещаваше, но все не намираше време и накрая тя престана да го моли, но редовно раздипляше гоблените и им се радваше. Бяха обичайните сюжети, еленчета, къща в планината, снежна зима, „Тайната вечеря“, „Императрица Сиси“… И досега щеше да шие гоблени, но очите я предадоха, не можеше да следи сложните цветови комбинации на схемата и се отказа. Като се порадваше на гоблените си, ги прибираше в чекмеджето на скрина и започваше да подрежда сервизите в бюфета. По някое време мръкваше, сядаха да вечерят, после пускаха телевизията и усилваха звука до край.

През това време мъжът полягваше, сетне се захващаше с книгите в библиотеката, разместваше ги, отваряше една, отваряше друга, нещо прочиташе. Допреди година-две мъжът доста четеше, дъщеря им работеше в книжарница в центъра на града и редовно снабдяваше баща си с най-новите книги. Но после и неговите очи започнаха много да се уморяват и да сълзят и той ясно си даде сметка, че четенето вече му е отнето. Можеше да прочете някое стихотворение, някой пасаж, но пак обичаше да държи книгите в ръцете си, да ги разлиства, да си припомня нещо от прочетеното. Веднъж синът му каза: „Тате, какво ще ги правим всички тези книги?“ Да, наистина, какво щяха да ги правят?

Ето, сега попадна на стихосбирката на млада поетеса, разлисти я. Натъкна се на стихотворение със заглавие „Старецът“, стана му интересно и го прочете:

Старецът

Стоеше закован за парапета на балкона си,
с по бебешки учудена уста,
оставен да мъжди като кандило под икона
и да опрощава суетата ни. 

Едни го вземаха за свещ, едни – за болна птица,
едни – за изкуфял стар лук.
Потоп подир потоп, душата му изтичаше
през спуканата вена на улука. 

Извръщахме лица от почернелите му рани,
от кривите пробити кости,
когато той със сключени очи и длани
разказваше за нас на Господа. 

И чак когато се разкова, и чак когато си отиде
от отредения му век,
едни го взеха за човек,
едни го взеха за светия.[1]

Сети се, че беше срещнал един къс текст със сходна тематика в някакъв сборник с разкази. Започна да рови, да размества книгите, и накрая, като по чудо, книгата изскочи. Откри текста, прочете и него.

Цитаделата

Пенсионерският клуб беше едноетажно помещение, като тото пункт, но по-обширен. Клубът бе облицован с лъскава никелирана ламарина и приличаше на бункер. На прозорците имаше здрави решетки, долната част бе здраво бетонирана. Изглежда старците ежедневно го укрепваха и като че ли се готвеха за обсада. На фасадата, до входа, имаше корково табло и там периодично се появяваше некролог. Останалите продължаваха да играят табла, шах или карти, сякаш нищо не бе се случило. За мъртвия рядко се казваше нещо. Крепостта им бе уязвима и те го знаеха. Оставаше им само да чакат.[2]

Стана и се запъти към кухнята. Жена му режеше домати за салатата. Искаше да ѝ разкаже за прочетеното, но се отказа. Само я докосна по лакътя. Тя го настани на стола и му даде солницата, да посоли доматите. Той започна да соли, но си мислеше за прочетеното и продължаваше да соли, та се наложи тя да бутне ръката му.

––––

[1] Сибила Алексова, „Място за крила”, „Жанет 45“, 2025.
[2] Иван Сухиванов, „Късни влакове, дъждовни…”, „Либра Скорп“, 2025.