„Писмо до моя диктатор“, Йожен Мелц, превод Тодорка Минева, издателство „СОНМ“, 2025 г.
В Швейцария петнайсетгодишен колоездач с пълна скорост се спуска по надолнището, блъска малко дете, не му се притичва на помощ, а избира да избяга. В Румъния един диктатор също се спуска скоростно по надолнището на политиката, блъска хиляди хора и ударите му са маскирани като притичване на помощ. Велосипедистът е писателят Йожен Мелц, а диктаторът е Николае Чаушеску. Двамата са участници в задочен разговор на страниците на автобиографичния роман „Писмо до моя диктатор“. Интересното е, че отговорът на писмото е готов, преди да бъде изпратено писмото. Защото отговорът на писмото е историята на Румъния от близкото минало, но също така и тълкувателното решение как да бъде положена тя в паметта: като спускане в гроб или като музеен експонат.
През 2018 г. театър „Рефле“ кани Йожен Мелц в проекта си за особена кореспонденция между тийнейджъри и писатели. Целта на проекта е децата да споделят и да получават ангажиращи отговори. Очакванията на Мелц били, че ще получи писмо, чието съдържание ще разказва за влюбване, разочарования, филмови кумири. Вместо това Мелц получава семейната тайна на тринадесетгодишната Л., но в тази тайна той разпознава тайната на собствената си майка. В тайната на собствената си майка разпознава Румъния и така, докато пише отговора си до момичето, той се вдъхновява за голямото писмо до Чаушеску.
Винаги съм харесвала този похват в литературата, когато частните истории разказват световните събития и в тези разкази всеки ред е категориален разговор. Такъв ли е залогът на Йожен Мелц обаче – да ни покаже тоталитарната история на Румъния чрез своето пътешествие през детството и съзряването? Не, залогът е много по-голям, защото романът „Писмо до моя диктатор“ улавя и превръща трудно поддаващи се на вербализация субстрати на румънското в културен код за легитимиране на идентичност. Самият Мелц извървява трансформация по оста румънче – дете на бежанци – човек без гражданство – гражданин на Швейцария – швейцарски писател от румънски произход – световен автор. Съответно Румъния в романа се движи по оста тоталитарна държава – държава в преход към демокрация – съвременна европейска страна. Единствено Николае Чаушеску като че ли не може да се превърне от действащ в мъртъв диктатор, защото години след изпълнението на смъртната му присъда последиците от неговото управление са като минни полета. Затова си мисля, че голямата метафора в този роман е именно стаята с неудобните истини и родината като такава стая. Писмото е адресирано до „моя“ (до неговия – на Йожен Мелц), а не до „нашия“ (техния, на румънците) диктатор и в това няма нищо случайно, защото персонализирането на колективните преживявания е онова красиво колебание на езика между мит и литература, между история и метаистория, което превръща автора в заподозрян, а читателя – в извършител.
Босненската писателка Лейла Каламуич пише романа си „Hurry Up and Invent a Town“, в който разказва за изнасилванията по време на войната в Югославия и за децата, които се раждат след тези изнасилвания. Йожен Мелц разказва за всички румънски деца, които се раждат заради забраната на Чаушеску за абортите. Самият Мелц се появява на този свят благодарение на тази забрана.
(Ти знаеше това, нали, Николае? Още от самото начало. Роден съм благодарение на теб. Благодарение на твоя декрет. А си мислех, че нищо не ти дължа! Дългът ми към теб е тегнел на раменете ми от първия ми ден.)
В Румъния пейоративно наричат тези деца decreteii. Инвентара на стаята/родината с неудобни истини е пълен с деца на декрета, с техните истории, съдби, езици, гласове, случени и неслучени пътища. В тази стая диктаторът е физически жив, но мъртъв за хората и физически мъртъв, но героизиран след смъртта си. В тази стая Румъния е епическа, но и фрагментарна, наративна и асоциативна, интимночовешка и националносъдбовна. Стаята е пълна с почерци на ненаписани текстове, мълчаливи диалози и смълчани гласове – за всеки случай, да не би от Секуритате да подслушват.
Роман за голямото подслушване и за всичко, което не може да излезе извън стаята с неудобните истини. Особено благодарността към диктатора.
