Откъс от романа на Е.М.Форстър, който излиза за пръв път на български благодарение на изд. „Изток-Запад“, и думи на преводачката на книгата Аглика Маркова.
Класикът на ХХ век Е.М.Форстър е познат у нас с романите си „Хауардс енд“, „На гости в Индия“, „И ангелите не смеят да пристъпят“, но „Стая с изглед“ излиза на български език за пръв път.
Едуард Морган Форстър (1879–1970) е роден в Лондон, в семейството на Едуард Форстър и Алис Уичело. Учи в училище „Тонбридж“ в Кент и в Кралския колеж в Кеймбридж от 1897 до 1901 г. В колежа се присъединява към интелектуалното дискусионно общество известно като „Кръг Блумсбъри“. След дипломирането си пътува с майка си из Европа, а през 1914 г. посещава Египет, Германия и Индия. През това време написва всичките си произведения, макар някои от тях да са публикувани значително по-късно.
Първият му роман „И ангелите не смеят да пристъпят“ е публикуван през 1905 г. Следват още няколко – „Стая с изглед“ и „Хауардс Енд. По време на Първата световна война е доброволец към Международния червен кръст и служи в Александрия, Египет. През 1920 г. отново посещава Индия като частен секретар на махарджата на Девас. След завръщането си в Англия завършва последния си роман „На гости в Индия“, публикуван през 1924 г. В романа разглежда връзката между Изтока и Запада, видян през призмата на Индия в по-късните дни на британския Радж. С него постига най-големия си успех и е удостоен с мемориалната литературна награда „Джеймс Тейт Блек“. През 30-те и 40-те години е успешен водещ на радио Би Би Си. По време на Втората световна война прави седмична рецензия на книги по поръчка на Джордж Оруел. В този период от творческата си кариера се насочва главно към документалната литература, биографичната литература и мемоаристиката.
Бележка от преводача
Mоже би, за да донесе този роман истинска наслада, читателят трябва да има на ум няколко щрихи от канавата, върху която е бродирано повествованието.
◆ Авторовият възторг от „осезаемите елементи“ в творбите на Джото. „Осезаеми“: този термин за произведения, които създават илюзията, че можем да ги докоснем и заставят човешките сетива да реагират на температура, движение, текстура, е изкован от философа Бернард Беренсон (1865–1959). В романа внушението на неговия труд за флорентинските художници от епохата на Ренесанса (1896) играе самостоятелна роля.
◆ Художествената подплата на авторовия разказ: теорията на кумира на английските естети от Викторианската епоха Джон Ръскин (1819–1900). Този изтъкнат художествен критик, покровител на изкуствата, рисувач, акварелист и изявен социален философ оформя художествените вкусове в Англия в продължение на цял век. Силно повлияни от неговата теория са групата на прерафаелитите, чийто покровител е.
◆ Символиката в отношенията на героите, заимстваща богато от митологията. Персефона, дъщерята на Зевс и Деметра, е отвлечена и обладана от Хадес върху легло от теменужки. От тук постоянните авторови препратки към това цветенце в решителните моменти от живота на героите.
◆ Литературните препратки като част от разказа: дори една от топките за пинг-понг носи името на героинята на Елизабетинската драма „Белият дявол“ от Джон Уебстър (1578– 1634) и на нейния исторически прототип Витория Коромбона (Vittoria Accoramboni).
◆ Пулсиращият живот по улиците на Флоренция като естествена сцена на действието. Авторът насочва вниманието ни към значението на прошката, символизирано от знаменитото Разпятие в черквата „Сан Миниато“. Разпятието изобразява Христос, свел глава към Джовани Гуалберто (по-късно – канонизиран), който на Разпети петък простил на убиеца на брат си. Кара ни да видим сценката с белите бичета, които минават под древната арка, заличавайки нейното архитектурно и художествено значение. Помага ни живо да си представим флорентинските хлапаци от края на ХІХ в., яхнали задната релса на градския трамвай точно както в детството ми в ХХ в. правеха софийските гаменчета. Някои неща са константа и във времето, и в пространството…
◆ И не на последно, а на главно място: романът е сладка хумореска, той почти непрекъснато ни кара да се смеем от сърце, защото Форстър, писател с извънредно деликатно светоусещане, анализира реакциите на героите си, постъпките им и чрез тях – психиката на цяло едно съсловие, което социологията определя като зараждаща се средна буржоазия. Но това, което придава на романа топлото човешко измерение е Форстъровият смях над порядките, самозаблудите, неосъзнатите претенции на това съсловие. Смях без присмех, с проникновено разбиране, а и с обич и с благословия. И така, със смях, Форстър извежда на преден план главната поука: върви към любовта си, Луси, каквото и да ти струва това.
Аглика Маркова
Едуард Морган Форстър, „Стая с изглед“, изд. „Изток-Запад“, 2018 г., превод от английски Аглика Маркова.
Втора глава
В „Санта Кроче“ без пътеводител
Приятно е да се събудиш във Флоренция, да отвориш очи в светла, пестеливо мебелирана стая с под от червени плочки, които изглеждат чисти, въпреки че не са; с изрисуван таван, на който розови грифони и сини амурчета лудуват сред гъмжило от жълти цигулки и фаготи. Приятно е също да можеш широко да разтвориш прозорците, прищипвайки пръсти в непривичните черчевета, да се наведеш в потока слънчева светлина и да съзерцаваш красивите възвишения, дърветата, мраморните черкви насреща и Арно, бълбукаща долу между двете оградили я улици.
По пясъчния бряг отвъд реката се трудеха мъже, хванали лопати и сита, по реката плаваше лодка, прилежно насочила се към някаква тайнствена цел. Точно под прозореца ѝ пробягна електрически трамвай. Във вагона седеше един самотен турист, но платформите бяха претъпкани с италианци, предпочели да пътуват прави. Деца се опитаха да се повозят, като се хванаха за задната ос и кондукторът, без да им се гневи, ги наплю, за да ги накара да се пуснат. След това се появиха войници – дребнички красавци, всеки – с раница, импрегнирана с проскубана козина и с шинел, скроен за някой по-едър военен. Редом крачеха офицери, на вид – глуповати и разярени, а пред тях хлапета се премятаха в такт с музиката на оркестъра. Трамваят затъна сред тълпата, напредвайки мъчително, подобно на гъсеница в мравуняк. Едно от хлапетата падна; изпод една улична арка се заточиха няколко бели бичета. Ако не беше мъдрият съвет на стареца, който продаваше закопчалки за ботуши, улицата щеше да си остане задръстена.
Подобни дреболии изяждат ценно време; пътешественикът, пристигнал в Италия, за да проучва осезаемите Джотови фрески или корупцията в папската институция, може да се завърне у дома си, без да е запомнил друго, освен сините небеса и мъжете и жените, съществуващи под тях. Добре, че госпожица Бартлет почука и влезе, и след като направи забележка на Луси, че си е оставила вратата незаключена и се е подала от прозореца, без да е напълно облечена, я подкани да побърза, иначе ще изтърват най-приятната част от деня. Докато Луси се приготвяше, братовчедка ѝ приключи със закуската и над трохите по масата гледаше и слушаше умната госпожа. Разговорът, който последва, беше предсказуем. В края на краищата госпожица Барлет се чувства поуморена и смята, че е най-добре да използват сутринта, за да си подредят багажа; освен, разбира се, ако Луси предпочита да излезе? Луси предпочита да излезе, тъй като тече първият ѝ ден във Флоренция, и, разбира се, може да излезе сама. Не, госпожица Бартлет не би могла да позволи такова нещо. Разбира се, че ще придружи Луси навсякъде. В никакъв случай; Луси ще остане в пансиона с братовчедка си. О, не, такова нещо не може да се приеме! О, да, разбира се, че може!
В този момент умната госпожа се намеси:
– Уверявам ви, не е нужно да се притеснявате дали ще е прилично госпожица Хъничърч да излезе сама. Тъй като е англичанка, госпожица Хъничърч ще е в пълна безопасност. В това отношение италианците са много разбрани. Една моя много добра приятелка, контеса Барончели, има две дъщери и когато не може да изпрати някоя от прислужниците да ги съпроводи до училище, им слага матроски шапчици. Всички ги смятат за англичанки, нали разбирате – особено ако косите им са стегнато сплетени.
Това, че дъщерите на контеса Барончели не са застрашени от нищо, не е довод за госпожица Бартлет. Тя е решена лично да изведе Луси, главата не я боли чак толкова силно.
Тогава умната госпожа спомена, че възнамерява да прекара почти цялата сутрин в черквата „Санта Kроче“ и много ще се радва, ако Луси също реши да дойде.
– Ще ви заведа дотам по една сладка непавирана задна уличка, госпожице Хъничърч, и ако ми донесете късмет, ще преживеем някое приключение.
Луси отговори, че госпожата е изключително мила и незабавно отвори пътеводителя, за да разбере къде се намира черквата.
– Хайде, хайде, госпожице Луси! Надявам се да ви помогнем скоро да се освободите от пътеводителя. Той предлага само бегли описания. Що се отнася до същинската Италия, пътеводителят дори не я споменава. Същинската Италия може да се открие единствено чрез търпеливо наблюдение.
Това звучеше интригуващо. Луси побърза да приключи със закуската си и потегли с новата си приятелка в приповдигнато настроение. Най-сетне ще види Италия. Синьората с уличния английски и делата ѝ бяха изчезнали като лош сън.
Госпожица Лавиш – защото това беше името на умната госпожа – зави надясно по слънчевия бряг на Арно. Толкова приятно топло е! Но надолу по страничните улички вятърът реже като с нож, нали? Понте але Грацие – особено интересен, Данте го споменава. Сан Миниато – красива, не само интересна, нали госпожица Хъничърч знае легендата за Разпятието, целунало убиеца?
Мъжете отсреща ловят риба (това не беше вярно, но и повечето от останалите сведения не бяха верни)… След това госпожица Лавиш се втурна да мине под арката на белите бичета, спря там и се провикна:
– Тази миризма! Дъхът на Флоренция! Всеки град има собствена миризма, от мен да го знаете!
– А приятна ли е? – попита Луси, която беше наследила от майка си отвращение към всякаква мръсотия.
– Човек не идва в Италия, за да търси приятни неща – последва резкият отговор. – Идва, за да усети живота! Всеки те поздравява, чуваш Buon giorno! Buon giorno! Добър ден! Добър ден! отляво и отдясно… – Погледнете тая възхитителна каручка с вино! Само как ни зяпа каруцарят, милата, проста душица!
И госпожица Лавиш продължи през улиците на Флоренция: мъничка, неспокойна, игрива като котенце, макар и без котешката грация. Какъв късмет извади Луси, че е в компанията на личност тъй умна и енегична; синият тренчкот, напомнящ италианска офицерска униформа, само подсилваше усещането ѝ за празник.
– Buon giorno! Вярвайте на мен, старата, госпожица Луси: никога няма да съжалите, че сте засвидетелствали малко любезност на хората от по-долните класи. Това е истинската демокрация. Макар че аз истински вярвам в радикализма. Ето, видяхте ли, шокирах ви.
– Нищо подобно! – възкликна Луси. – И ние сме радикали от главата до петите. Баща ми гласуваше за господин Гладстон, докато той не постъпи толкова отвратително с Ирландия!
– Разбирам, разбирам. А сега сте преминали в лагера на противника.
– О, моля ви!…Ако баща ми беше жив, убедена съм, че отново би гласувал за радикалите, защото Ирландия вече се успокои! Ако става въпрос, при последните избори ни счупиха стъклото на входната врата и Фреди беше убеден, че торите са го счупили, но мама каза – глупости, бил е някой скитник.
– Безобразие! В някой работнически район?
– Не… в графство Съри, при възвишенията, на около пет мили от Доркинг, с изглед към Уийлд…
Госпожица Лавиш се заинтересува и престана да припка.
– Очарователно кътче, известно ми е. Жителите са до един извънредно мили. Познавате ли сър Хари Отуей, ако някой някога е бил радикал, това е той.
– Много добре го познавам.
– А старата госпожа Бътъруърт, благодетелката?
– Ами че тя наема една от нашите ниви! Колко интересно!
Госпожица Лавиш се взря в тънката лентичка синьо небе и каза като на себе си:
– О, вие притежавате имоти в Съри?
– Нещо малко – отвърна Луси, която се изплаши да не я помислят за снобка. – Някакви си трийсет акра, само градината, земята от възвишенията надолу и няколко ниви.
Госпожица Лавиш не се отврати, а каза, че точно толкова голямо било и имението на леля ѝ в графство Съфък. Малко по малко забравиха Италия. Опитаха се да си спомнят фамилното име на лейди Луиза Еди-коя си, която предишната година наела къща близо до „Слънчева поляна“, но – много странно – не останала доволна. И точно когато си припомни името, госпожица Лавиш прекъсна изречението си и възкликна:
– Господ да чува и да брани! Загубили сме се!
И наистина, доста време вече вървяха към „Санта Кроче“, черквата на Светия Кръст Христов, чиято камбанария твърде ясно се виждаше от пансиона. Но госпожица Лавиш я беше уверила, че познава Флоренция като петте си пръста, и Луси я беше следвала без колебание.
– Загубили сме се! Драга ми госпожица Луси, увлечени в разговори за политика, не сме забелязали накъде завиваме! Как ли биха ни се подигравали ужасните консерватори! И какво ще правим сега? Две самотни жени в непознат град. Е, на това му викам аз приключение.
Луси, която държеше да разгледа „Санта Кроче“, предложи като възможно решение да помолят някого да ги упъти.
– Но така ще се признаем за победени! И не, не, направо ви забранявам!!! да търсите в пътеводителя. Дайте ми го. Няма да ви разреша да го носите. Просто ще търсим напосоки.
Търсиха напосоки, пресичайки една след друга сивкавокафявите улици, нито уютни, нито живописни, с които изобилства източната част на Флоренция. Луси загуби интерес към недоволството на лейди Луиза и сама започна да изпитва недоволство. И в този момент Италия ѝ се яви в блясък, който я зашемети: Луси се беше изправила на Площада на Благовещението. На фона на топлата теракота божествените детски изображения, недосегаеми дори за най-бездарното възпроизвеждане, оживяваха пред очите ѝ, крачета – щръкнали изпод подарените одежди, здрави бели ръчички – вдигнати към небето. Луси почувства, че никога не е виждала нещо по-красиво, но госпожица Лавиш изписка притеснено и я повлече напред, обяснявайки, че са се отклонили от целта си с най-малко миля.
Наближаваше часът, в който в Европа закусват или дори вече приключват със закуската; двете си купиха от някакво магазинче горещо кестеново пюре, защото им се стори тъй типично. Пюрето имаше вкус отчасти на хартията, в която беше увито, отчасти на мазило за коса, отчасти на незнайно какво. Въпреки това подкрепи силите им и им помогна да се довлекат до друг площад, огромен и прашен, на чиято отсрещна страна се издигаше черно-бяла, невъобразимо грозна фасада. Госпожица Лавиш драматично оповести, че са стигнали до „Санта Кроче“. Приключението им беше свършило.
– Нека поспрем и оставим тези двамата да ни отминат, иначе ще ми се наложи да разговарям с тях. Искрено ненавиждам конвенционалното общуване. Ужас! И те отиват в черквата. Това е то – британци в чужбина!
– Снощи по време на вечерята седяхме срещу тях. Те ни отстъпиха своите стаи. Толкова мили бяха!
– Само им погледнете фигурите – изсмя се госпожица Лавиш. – Тъпчат из моята Италия като двойка крави. Знам, че не е красиво от моя страна, но бих желала в Дувър на всички британци да се връчва изпитна листовка и който турист не отговори на въпросите, да бъде връщан.
– И какво бихте ни питали?
Госпожица Лавиш гальовно постави длан върху ръката на Луси, сякаш за да ѝ внуши, че ако не друг, поне тя би изкарала отлични оценки. В такова приповдигнато настроение двете стигнаха до стълбите на известната черква и тъкмо се готвеха да влязат, когато госпожица Лавиш спря, изписка, вдигна ръце и извика:
– Отсреща минава човекът, който ме посвещава в тайните на местния живот! На всяка цена трябва да поговоря с него.
И след секунда беше вече на отсрещния край на площада. Тренчкотът ѝ плющеше на вятъра; без да се бави, тя настигна някакъв старец с бели бакенбарди и игриво щипна ръката му.
Луси я чака близо десет минути. След това започна да усеща умора. Просяците не я оставяха на мира, в очите ѝ влизаше прах, тя си спомни, че не е редно младо момиче да се шляе на обществено място, непридружено от никого. Слезе бавно по стълбите към площада с намерение да се присъедини към госпожица Лавиш, която беше наистина голям оригинал. В този момент обаче госпожица Лавиш и нейният водач в дебрите на местния колорит също потеглиха и изчезнаха в някаква странична уличка, жестикулирайки усилено. Очите на Луси се напълниха със сълзи на възмущение отчасти защото госпожица Лавиш я беше зарязала и отчасти защото беше отнесла със себе си нейния пътеводител. Сега как ще намери обратния път? Как ще се ориентира в „Санта Кроче“? Първата ѝ сутрин провалена, а може никога вече да не се върне във Флоренция! Само преди няколко минути беше в превъзходно настроение, разговаряше като ерудитка и почти беше повярвала, че и тя е крайно оригинална личност. Сега влезе в черквата потисната и унизена, без да може поне да си припомни дали е била построена от францисканците или от доминиканците. Разбира се, сградата е несъмнено великолепна. Обаче е същински хамбар! И колко е студена! Разбира се, тук се съхраняват фрески от Джото, които изглеждат така, сякаш можеш да ги пипнеш; все едно са осезаеми и поради това ѝ помагат да преценява нещата правилно. Но кой сега ще ѝ каже кои са тези фрески? Луси обикаляше неохотно, без желание да се възторгва от изкуство с неустановено авторство или периодика. Нямаше как да разбере дори кое от всички изображения на херувимчета по гирляндите, украсили черковните кораби и притвора, е наистина красиво и кое е било оценено толкова високо от господин Ръскин.
Но постепенно отровният чар на Италия проникна в кръвта ѝ и вместо да се опитва да събере информация, тя започна да се чувства щастлива. Дивеше се на италианските надписи, забраняващи на посетителите да водят в черквата кучета, умоляващи хората да не плюят по пода в интерес на здравето си и в знак на почит към свещената сграда, в която се намират. Наблюдаваше туристите, чиито носове се бяха зачервили като кориците на пътеводителите им, толкова студено беше в „Санта Кроче“. Стана свидетелка на ужасяващата съдба, сполетяла три невръстни католичета – две момченца и едно момиченце, които наченаха житейския си път, плискайки се едно друго със светена вода и продължиха към паметника на Макиавели, мокри до кости, но вече благословени. Като стигнаха до паметника, изминавайки огромното за тях разстояние извънредно бавно, те докоснаха мрамора с пръстчетата си, с носните си кърпички, с главичките си, след което се оттеглиха. Какво ли означаваше това? Те повториха и потретиха. Едва тогава Луси проумя, че са взели Макиавели за някой светец и очакват добродетелта да ги осени… Възмездието последва незабавно. По-малкото момченце се препъна в едно от изображенията на херувими, възпети от господин Ръскин, и заплете крачетата си в легналата фигура на един епископ. Независимо от протестантската си закваска, Луси се втурна напред. Късно – детето падна тежко върху вирнатите към тавана пръсти на прелатските крака.
– Попска им работа! – избумтя гласът на стария господин Емерсън, който също се беше втурнал напред. – Нямат прошка тия ни в живота, ни в смъртта! Излез навън на слънчице, момченце, прати въздушна целувка на слънчицето – там ти е мястото, навън! Непоносими попове!
Детето се разпищя неистово при тези думи и в ръцете на тези ужасни хора, които го вдигнаха, отупаха праха от дрешките му, потъркаха натъртените му меса и му наредиха да не се поддава на предразсъдъци.
– Само го погледнете! – обърна се господин Емерсън към Луси. – Каква каша: невръстно дете наранено, простудено, ужасено… но какво друго да очакваме от черква?
Крачетата на детето се подгъваха. Всеки път, когато старият господин Емерсън и Луси се опитваха да го изправят, то се сриваше с рев. За щастие, на помощ се притече една италианка, която в момента би трябвало да си чете молитвите. По силата на някаква тайнствена дарба, притежавана единствено от майките, тя стегна гръбчето на малкия и вля сила в коленцата му. Момченцето се изправи и, като продължаваше да бръщолеви превъзбудено, се отдалечи.
– Вие сте умна жена – каза господин Емерсън. – Направихте повече от всички светици. Не споделям вярата ви, но вярвам в онези, които ощастливяват събратята си човеци. Няма план на вселената…
Той спря, като търсеше подходяща фраза.
– Niente, нищо – отговори италианката и се върна към молитвите си.
– Не съм сигурна, че разбира английски – дръзна Луси.
В смирението си тя беше престанала да презира Емерсънови. Беше решена да е милостива спрямо тях, поведение по-скоро похвално, отколкото съчувствено, и – ако е възможно – да заличи учтивостта на госпожица Бартлет чрез похвални думи за приятните стаи.
– Разбра всичко – възрази ѝ господин Емерсън. – Но вие какво правите тук? Черквата ли разглеждате? Разгледахте ли я вече?
– Не – извика Луси, като си припомни неприятностите си. – Дойдох тук с госпожица Лавиш, която беше обещала да ми обясни всичко; но точно на входа – толкова ми е криво! – тя просто избяга и след като почаках известно време, ми се наложи да вляза сама.
– Е, че защо не? – попита господин Емерсън.
– Разбира се, защо да не влезете сама? – додаде синът, който за пръв път заговори на девойката.
– Но госпожица Лавиш отнесе със себе си дори моя пътеводител.
– Какво, пътеводителя? – попита господин Емерсън. – Радвам се, че именно той ви липсва. Виж, за него си заслужава да се ядосвате.
Луси се обърка. Отново осъзна, че се е сблъскала с нещо ново и не знае накъде ще я отведе то.
– Но ако нямате пътеводител – предложи синът, – най-добре е да дойдете с нас.
Към тях ли я водеше това ново нещо? Луси потърси закрила в гордостта си.
– Много ви благодаря, но изобщо не би ми дошло да ум да искам това от вас. Дано не смятате, че имам намерение да ви се натрапя. Исках единствено да помогна на детето и да ви благодаря, че така любезно ни отстъпихте стаите си снощи. Надявам се, че не сме ви причинили голямо неудобство.
– Мила моя – каза старецът меко. – Мисля, че се държите, както са ви внушили по-възрастните. Стараете се да се покажете докачлива; но в действителност не сте. Зарежете това досадно поведение; по-добре ми кажете коя част от черквата желаете да разгледате. Веднага ще ви заведа, ще ми достави истинско удоволствие.
Думите му бяха отблъскващо нагли и би трябвало да вбесят Луси. Но понякога е толкова трудно да се вбесиш, колкото в други случаи – да запазиш спокойствие. Луси не успя да се разсърди. Господин Емерсън е стар; една млада девойка несъмнено би трябвало да се опита да му угоди. От друга страна обаче, синът му е млад мъж; Луси беше убедена, че въпросната млада девойка е длъжна да се почувства обидена, или поне да се покаже обидена от него. Именно сина погледна тя, преди да отговори.
– Не съм докачлива, надявам се. Искам да разгледам фреските на Джото, стига да сте така любезен да ми ги покажете.
Синът кимна и я поведе към параклиса Перуци с израз на трезво задоволство. С нещо ѝ напомни учител и Луси се почувства като учениче, отговорило правилно на въпроса му.
Параклисът вече беше пълен с жадни за познания посетители и над групата им се носеше гласът на един лектор, който ги поучаваше как да се възхищават на Джото – не според това дали образите му изглеждат наистина осезаеми, а според духовните ценности.
– Запомнете – редеше гласът – фактите за „Санта Кроче“: как вярата е вдъхновила построяването ѝ в годините на върховенството на Средновековието, преди да се усети отровният дъх на Ренесанса. Отбележете как Джото в тези свои фрески – сега, за съжаление, унищожени чрез реставрация – не се интересува от клопките на анатомията и перспективата. Може ли да има нещо по-величествено, завладяващо, красиво, истинско? Даваме си сметка колко са безсилни познанието и техническите умения срещу истинската вяра!
– Не! – eкна с неподозирана сила гласът на господин Емерсън. – Нищо подобно не бива да запомняте! Построена чрез вяра, как не! Това просто означава, че трудът на работниците не е бил подобаващо заплатен. Що се отнася до фреските, не съзирам истина в тях. Погледнете оня шишко в синьо. Сигурно тежи колкото мен, а го виждате как се е устремил към небесата като въздушен балон!
Имаше предвид фреската „Възнесението на свети Йоан“. Думите му, естествено, накараха лектора да заекне. Слушателите се размърдаха притеснено. И Луси се притесни. Знаеше, че не е редно да стои с тези мъже, но те я бяха омагьосали. Бяха тъй сериозни и тъй странни, че тя не беше в състояние да си припомни как трябва да се държи.
– Добре, но това наистина се е случило, нали? Или не? Да или не?
Джордж отвърна:
– Ако изобщо се е случило, така се е случило. Лично аз предпочитам сам да се възнеса на небето, вместо да ме тикат нагоре херувимчета, както е изобразено тук.
– Никога няма да се възнесеш – отряза баща му. – Ние с теб, момчето ми, ще си почиваме в мир в пръстта, от която сме произлезли, а имената ни ще бъдат забравени, ще се помнят само плодовете на труда ни. Някои хора са способни единствено да съзерцават празния гроб, а не светеца, който и да бил той, докато се възнася. Така че ако изобщо се е случило, точно така се е случило.
– Извинете – прекъсна ги леден глас. – Параклисът е твърде малък за две групи. Няма да ви притесняваме повече.
Лекторът се оказа капелан; аудиторията му сигурно се състоеше от негови енориаши, защото в ръцете си всички държаха молитвеници и пътеводители. Те мълчаливо се заточиха навън от параклиса. Между тях бяха двете дребнички старици от пансиона Бертолини – госпожица Тереза и госпожица Катерин Алан.
– Спрете! – викна господин Емерсън. – Предостатъчно място има за всички. Спрете!
Процесията се източи безмълвно. Почти веднага след това от съседния параклис се дочу отново гласът на лектора, който описваше живота на свети Франциск.
– Джордж, мисля, че това беше капеланът от Брикстън.
Джордж надникна в съседния параклис и се върна с думите:
– Може и да е, не помня.
– Ако е така, най-добре е да поговоря с него и да му припомня кой съм. Трябва да е господин Ийгър. И защо си излезе? Да не би да говорехме много високо? Лоша работа. Ще отида да се извиня от името на всички ни. Нали така е най-добре? Може би ще реши да се върне.
– Няма да се върне – каза Джордж.
Но господин Емерсън, обзет от разкаяние и тревога, забърза към параклиса, за да се извини на Преподобния Кътбърт Ийгър. Луси, която се преструваше, че разглежда един люнет, чу как лекцията отново беше прекъсната, чу притеснения и настъпателен глас на стареца и острия обиден тон в отговорите на опонента му. Синът, който приемаше всеки незначителен случаен сблъсък като трагедия, също слушаше.
– Баща ми все се старае да бъде любезен и все с такъв резултат – осведоми я той.
– Всички да се опитваме да бъдем любезни – отвърна тя с неловка усмивка.
– Защото смятаме, че по този начин се издигаме. Но баща ми е любезен към хората, защото ги обича, а те не му вярват и се обиждат или се плашат.
– И постъпват глупаво – каза Луси, макар вътрешно да споделяше подобна реакция. – Според мен една любезност, поднесена тактично…
– Тактично ли!
Джордж вирна глава с отвращение. Явно Луси беше дала грешен отговор. Сега тя наблюдаваше как странното създание до нея крачи нагоре-надолу из параклиса. Макар и младо, лицето на Джордж беше набраздено и – преди върху него да падне сянка – грубовато. Но в сянката чертите му излъчваха нежност. Луси го видя отново в Рим, на тавана на Сикстинската капела, понесъл товар от жълъди. Макар як и мускулест, той създаваше у нея усещане за нереалност, за трагедия, която може да намери решение единствено в мрака. Това усещане премина бързо; дотогава Луси не се беше поддавала на чувство толкова необяснимо. Породено от мълчание и неизпитвана емоция, то изчезна с връщането на господин Емерсън и ѝ позволи отново да се озове в света на повърхностните разговори – единствения, който познаваше.
– Отрязаха ли те? – попита синът невъзмутимо.
– Но ние сме развалили удоволствието на не знам колко хора. Те не желаят да се върнат.
– …изпълнени с искрено съчувствие… бързо да съзрем доброто у другия… представата за човешкото братство… – през стената долитаха откъслечни фрази от лекцията за свети Франциск
– Поне вашето удоволствие да не разваляме – обърна се старецът към Луси. – Разгледахте ли тези светци?
– Да. Прекрасни са. А знаете ли кой е надгробният паметник, тъй възхваляван от Ръскин?
Той не знаеше и предложи да се опитат да го намерят. За нейно облекчение Джордж отказа да тръгне с тях и Луси направи със стареца една не неприятна обиколка на „Санта Кроче“. Черквата, точно като хамбар, беше приютила реколта от много красиви неща. Освен това им се налагаше да избягват просяците и да се крият между колоните от чичеронетата, от една старица с кученце, а понякога и от някое кюре, което смирено си пробиваше път сред тълпите туристи, бързайки да не закъснее за службата. Господин Емерсън обаче се интересуваше от видяното само отчасти. Той следеше лектора, на чиито успехи беше попречил, след това преместваше неспокоен поглед върху сина си.
– И какво толкова я гледа тая фреска? – попита той притеснено. – Не видях в нея нещо особено.
– Аз харесвам Джото – откликна тя. – Удивително е това, което пишат за стойността на неговите осезаеми фрески, макар че на мен повече ми харесват младенците на Дела Робия.
– Точно тъй трябва! Едно детенце е по-важно от купища светци. Моето детенце пък струва колкото Рая, а доколкото виждам, пребивава в Ада.
Луси отново изпита чувството, че навлиза в непознат свят.
– В Ада! – повтори той. – Нещастен е.
– О, Боже! – каза Луси.
– Как може да е нещастен, щом е силен и жив? Какво повече може да му даде човек? Като си помисля само как беше отгледан – освободен от всички ония предразсъдъци и невежество, които стават причина човеците да се мразят един друг в Божието име. С такова възпитание беше длъжен да израсне щастлив.
Луси не разбираше от богословие, но осъзна, че разговаря с твърде глупав старец, който отгоре на всичкото не притежава и капка вяра. Даде си сметка също, че майка ѝ не би одобрила общуването ѝ с подобна личност и че Шарлот би я упрекнала безжалостно.
– Какво да правим с него? – продължаваше да пита старецът. – Пристига на ваканция в Италия, а се държи… както се държи; като детенцето, което искаше да си поиграе, а се удари в надгробната плоча. А? Какво казахте?
Луси нищо не беше казала. Внезапно старецът се обърна към нея:
– Да не вземете сега да ме разберете погрешно. Не изисквам от вас да се влюбите в момчето ми, но съм убеден, че бихте могли да се опитате да го разберете. По-близка сте до него по възраст и ако го сторите, сигурен съм, че ще направите нещо разумно. С това бихте ми помогнали. Той общува с жени толкова рядко, а пък вие имате достатъчно време; доколкото разбирам, ще останете тук няколко седмици. Опитайте се! Лесно се обърквате, ако съдя по станалото снощи. Вярвайте си повече, измъкнете от дълбините онези мисли, които не разбирате и ги проснете на слънце, тогава ще ги разгадаете. Ако разберете Джордж, може би ще се научите да разбирате самата себе си. Ще бъде добре и за двама ви.
Луси не намери какво да отговори на тази странна реч.
– Знам само какво го измъчва, но не знам защо.
– А какво го измъчва? – попита Луси плахо, очаквайки някаква страшна истина.
– Вечната история: всичко е надолу с главата.
– Кое е надолу с главата?
– Вселената. Напълно вярно – нищо не е наред.
– О, господин Емерсън, какво, за Бога, искате да кажете?
С нормален глас, който не ѝ позволи веднага да осъзнае, че чува стихове, господин Емерсън издекламира:
От здрач, от утро светло
с дузина ветрове
животът плът изплете
и в себе си ме взе.[1]
И аз го съзнавам, не само Джордж, но защо той се срива от това съзнание? Наясно сме, че сме заченати от хаоса и ще се върнем в него; че животът е само брънка, бримка, бенка в гладката повърхност на вечността. Но защо да страдаме поради това? Нека се обичаме един друг, нека работим и се радваме. Не възприемам тая дума „скръб“.
Госпожица Хъничърч тържествено кимна в знак на съгласие.
– Тогава накарайте момчето ми да разсъждава като нас. Заставете го да осъзнае, че покрай вечното „Защо?“ съществува и „Да“, преходно „Да“, съгласен съм, но все пак – „Да“.
Внезапно Луси се разсмя; какво друго ѝ оставаше! Млад мъж тъгува, защото вселената е надолу с главата, защото животът е заплетен и хаотичен, или положителен, или нещо друго!
– Много извинявайте – възкликна тя. – Ще ме помислите за безчувствена, но… но… – След това додаде майчински: – Всъщност синът ви има нужда от някакво занимание. Не се ли интересува от нещо по-специално? Ами че и аз се притеснявам от разни неща, но общо взето ги забравям, когато седна на пианото; пък брат ми е най-доволен, когато се занимава с колекцията си от марки. Може би Италия е безинтересна на сина ви; защо не го заведете в Алпите, или в Езерната област…
На лицето на стареца се изписа печал; той я докосна леко. Това не я стресна – Луси реши, че съветът ѝ му е направил впечатление и той ѝ благодари по този начин. Старецът всъщност вече не я плашеше; тя го беше възприела като мил и любезен, но пълен глупак. Сега я обзе онзи подем – но вече духовен, не естетически – който беше изпитала преди час, преди да изчезне пътеводителят ѝ. Горкият Джордж, който в този момент крачеше към тях през надгробните плочи, ѝ се струваше явление едновременно нелепо и жалко.
Той я приближи – лицето му беше в сянка – с думите:
– Госпожица Бартлет.
– Олеле! – откликна Луси, като внезапно се срина и отново видя живота в напълно нова светлина. – Къде? Къде?
– В притвора.
– Ясно. Онези клюкарки госпожици Аланс сигурно са… – тя се застави да млъкне.
– Горкичката! – избухна господин Емерсън. – Горкичката!
Луси не можеше да отмине тази намеса точно, защото се чувстваше горкичка.
– „Горкичката“? Не успявам да разбера смисъла на забележката ви. Смятам се за голяма късметлийка, уверявам ви. Напълно щастлива съм и си прекарвам великолепно. Моля, не си губете времето да ме жалите. Достатъчно скръб има в света, нали, и без да се стараем да я търсим. Довиждане. Безкрайно съм благодарна и на двамата ви за любезността. А, ето я и братовчедка ми, иде към нас. Очарователна сутрин! „Санта Кроче“ е забележителна черква!
И тръгна към братовчедка си.
[1] Тук и по-нататък в романа стиховете са в превод на Кристин Димитрова. – Б.пр.
