След романа „Пътникът“ за първи път на български излиза и „Стела Марис“ – втората и финална част от шедьовъра, с който носителят на Пулицър Кормак Маккарти се сбогува със света
27 октомври 1972 г.. Двайсетгодишна жена прекрачва прага на психиатричната клиника „Стела Марис“ с 40 000 долара в дамската си чанта. Името ѝ е Алисия Уестърн – дъщеря на един от създателите на атомната бомба. В поредица от напрегнати разговори със своя психиатър тя разгръща историята си – обсебващата любов към брат си Боби (главен герой в „Пътникът“), страховитото наследство на баща им и халюцинациите, които я преследват цял живот.
Алисия неумолимо се приближава към ръба на собствената си вътрешна бездна, докато блестящият ѝ ум се занимава с тайните на математиката, физиката и философията. Между реалността и лудостта, между знанието и самоунищожението, тя търси отговор на въпроса дали човешкото съзнание изобщо е способно да понесе истината за самото себе си…
„Докато други писатели изследват ума и душата, Маккарти отива по-далеч и пита какво всъщност е душата – и дали изобщо съществува. Маккарти се опитва да зърне Бога…“, пише „Ескуайър“ за „Стела Марис“.
Романът е задълбочен размисъл върху паметта, вината, любовта и смъртта. Допълваща и едновременно с това преобръщаща „Пътникът“, новата книга разкрива другото лице на историята за Боби и Алисия Уестърн. „Стела Марис“ и „Пътникът“ Кормак Маккарти (1933–2023) създава в края на живота си. Наглед безкрайно различни, двете книги се вплитат в литературна загадка, написана с размах. Въпреки това те могат да се четат самостоятелно.
Кормак Маккарти (1933–2023) е един от най-значимите американски писатели, известен със суровия си стил и философска дълбочина. Роден в Роуд Айлънд и израснал в Тенеси, той утвърждава мрачния си, поетичен и безкомпромисен литературен глас още с първите си романи. Автор е на епическия роман „Кървав меридиан“, на „Няма място за старите кучета“, екранизиран от братята Коен и спечелил четири награди Оскар, на „Пътят“, удостоен с Пулицър, „Тези прекрасни коне“, спечелил и двете американски отличия – Националната награда за литература и Националната награда на критиците, и др.
„Стела Марис“, Кормак Маккарти, превод от английски Венцислав К. Венков, корица Милена Вълнарова, издателство „Кръг“, 2026 г.
Как я карате?
Прилично.
Липсвахте ми миналата седмица.
Ами какво да се прави. Как да ви кажа. Заета бях.
Заета.
Шегувам се.
Добре.
Добре.
Какви мисли ви занимават?
Де да знам. Кажете ми нещо за жена ви.
За жена ми.
Да.
Италианка. Как изглежда?
Да.
Привлекателна е. Обича Бах. Обича италианската кухня. Работи с глухи деца.
Умее ли да готви?
Да.
И не е еврейка.
Еврейка е.
И симпатична.
Много симпатична.
Премълчавате нещо.
Бяхме разведени. В продължение на три години. После се оженихме повторно.
Държали сте се лошо с нея.
Да. Вярно е.
Защо?
Защото бях идиот.
Така казва и Опенхаймер. На изслушванията.
Странен кандидат за идиотизъм ми се струва.
Според мен именно затова цитатът се помни лесно. Онези, които са го познавали, Айнщайн, Дирак[1], Фон Нойман, твърдят, че бил най-умният човек, когото са срещали.
Опенхаймер.
Да.
Предполагам, че и баща ви го е познавал.
Баща ми работеше при него.
Какво мнение имаше?
За Опенхаймер.
Да.
Казваше, че бил приятен, очарователен, ерудиран. Прекрасен организатор на домашни забави. Но и малко плашещ.
Плашещ?
Да.
В какъв смисъл?
Според него интелигентността на Опенхаймер не била напълно обуздана. И затова бил способен да взема лоши решения.
Така ли беше наистина?
Да.
Но не със сатанински характер.
Това би било преувеличение.
Предполагам, че Сатаната не е част от вашия мироглед. Дори когато сякаш отчитате нещо силно наподобяващо злото в живота като цяло. Споменахте мнението на Честъртън.
Ами никога не съм виждала Сатаната. Макар това да не изключва вероятността той да се появи. Онова, което Честъртън не коментира, са необичайно материалните интереси на Господ. Ако сте изцяло духовно същество, за какво ви е изобщо да се занимавате с материалното? В деня на Страшния съд всички тела се въздигали? Това пък за какво е? Духовете са безплътни, а не невъплътени? Христос се възнася на небето като предполагаемо физическо тяло. Божеството бива обременено с нещо, което дотогава не е било принудено да понася. Да се чуди човек как да разбира подобни бълнувания. Надявам се, че ви става ясно защо Честъртън гледа да стои настрана от тях.
И това ли беше част от духовната криза, за която споменахте?
Това е само коментар. Духовното естество на реалността е основна грижа на човечеството, откакто го има, и скоро няма да отпадне. Идеята, че всичко е просто материя, май не ни задоволява.
Вас задоволява ли ви?
Ха, тук е спънката! Нали?
Израсли сте в Лос Аламос.
Да. Там живяхме до смъртта на майка ми. Е, тя всъщност умря в Тенеси.
Помните ли Лос Аламос?
Да. Разбира се.
На колко бяхте, като се махнахте оттам?
Единайсет.
Единайсет.
Да.
Как изглеждаше?
Лос Аламос.
Да.
През войната трябва да е било доста примитивно място, струва ми се. Говори се, че разполагал с осем хиляди пожарогасителя и пет вани. И безкрайна кал. Онова, което ми е останало като спомен, е най-вече пълната ни къща с гости, които си приказваха до три сутринта.
И това ви държеше будна до три сутринта.
Да. Къщата вонеше на парфюми и цигарен дим. Чуваше се звънтенето на чаши. Лежах и слушах, докато си тръгнеше и последният гостенин.
Няма начин да сте разбирали за какво си говорят.
Онова, което разбрах, беше, че трябва да науча за какво точно си говорят.
Помните ли най-ранните си мисли?
Освен мисли друго нямах.
Не съм сигурен, че ви разбирам.
Разбирах, че ме чака дълъг престой там, където съм, и че съм длъжна да разбера що за място е. И че всичко зависи от това дали ще разбера къде се намирам. Не че смятах, че трябва да съм някъде другаде. Вече ми беше ясен светът като абсолютна величина. Но бях длъжна да разбера какво представлява той.
От страх ли?
Да.
Бърз отговор.
Децата са плашливи същества.
На каква възраст открихте математиката?
Вероятно отпреди най-ранните ми спомени. Първоначално бях музикална. И притежавах идеален слух. Още го притежавам. Предполагам, че след известно време започнах да възприемам света като, общо взето, противоречащ на всяко давано му описание. Но музиката продължаваше да е изключение във всяко едно отношение. Струваше ми се неприкосновена. Автономна. Напълно себепозоваваща се и последователна във всяка своя част. Ако желаете да я опишем като трансцендентна, можем да говорим и за трансцендентността, но надали ще стигнем много далеч. Самата аз проявявах дълбока синестезия и смятах, че щом музиката притежава присъща ù реалност – цвят и вкус – доловима само за малцина, може да се предположи, че има и други, все още неустановени свойства. Но субективността на тези неща в никакъв случай не ги маркираше като въображаеми. Май не успявам да се изразя много разбираемо, а?
Продължавам да ви слушам.
Разтеглите ли някой къс музика – фигуративно казано – с отдалечаването на тона избледнява и колоритът му. Нямам никаква идея къде да вместя това.
Откъде в такъв случай произхожда музиката?
Никой не знае. Една платоническа теория на музиката само размътва водата. Музиката не произхожда от нищо освен от няколко сравнително прости правила. Което не опровергава факта, че никой не ги е измислил. Правилата. Нотите сами по себе си не представляват почти нищо. Но защо някое конкретно съчетание от тези ноти е способно да окаже толкова мощно влияние върху нашите чувства, е загадка, за която няма дори минимална надежда да бъде разгадана. Музиката не е език. И не се съотнася с нищо друго освен със себе си. Дори ако решите да преименувате нотите с букви от азбуката, това няма да промени нищо. Странното е, че не става дума за абстракции. Можем ли да приемем за завършена музиката, която познаваме? В какъв смисъл? Има ли вероятност тепърва да открием категории от рода на мажор и минор? Вероятността е минимална, не мислите ли? Но пък и куп други неща са изглеждали невероятни до момента на появата им. И какво означават тези категории? Откъде са се появили? Как да разбираме това, че са две отсенки на синьото? Така, както аз ги виждам. И ако музиката е съществувала и преди нас, за кого е съществувала? Шопенхауер е писал някъде, че ако цялата Вселена изчезне, единственото, което ще остане след нея, е музиката.
Доста смело изказване. Самият той вярвал ли го е?
Вероятно не.
А вие?
Според мен той просто се е стараел да формулира нейното превъзходство. На музиката. Като трансцендентно явление? Като нещо, способно да съществува без външно участие?
Възможно ли е нещо да съществува без външно участие?
От гледна точка на логиката – не. Ако пространството съдържа само един обект, той няма да съществува. Защото няма за какво друго да съществува.
Не разбирам.
Не е толкова важно. Ние сме в класически свят все пак.
Откога ви занимава този проблем?
Не знам. И не съм убедена, че знам какво означава паметта. Наред с други неща. Един от проблемите е този, че всеки спомен е спомен за предишен спомен. Невъзможно е да си спомниш случая на възникването на спомена. Как би го постигнал? Помниш единствено, че си го запомнил. И то най-скорошния спомен.
Не съм убеден, че следя мисълта ви.
Когато ме приеха в гимназията, първото място, което посетих, беше библиотеката. Скромна стая само с едно бюро и около хиляда книги. Ако не и по-малко. Но сред тях имаше и едно томче на Бъркли[2]. Не мога да си обясня какво търсеше там. Вероятно заради това, че Бъркли е бил епископ. Добре. Да кажем, че най-вероятно заради това, че Бъркли е бил епископ. Но аз седнах на пода и прочетох Новата теория на визията. И тя промени живота ми. За пръв път осъзнах, че видимият свят е в главата ни. Целият свят всъщност. Теологичните му разсъждения не ми се сториха убедителни, но по въпросите на физиологията беше необорим. Дълго седях там. Оставих всичко да попие. Трудно ми беше да се отърся от усещането, че видимият свят е творение на индивидите, надарени с необходимите за целта очи. И че е сътворен не от нищото, а от нещо, чието действително съществуване е вечно непознаваемо. Кант. И че не става въпрос да потвърдим реалността на видимия свят, като протегнем ръка да го пипнем. Например. Как би могла да съществува някаква отричаща го реалност? Че нали ако притежаваме сетива, които си противоречат взаимно, ние не бихме изобщо могли да сме тук.
Май ще ми се наложи да пообмисля чутото. Междувременно държа да спомена, че вероятно и самата вие знаете, че други хора достигат до същото осъзнаване относно мястото, където видимият свят битува – в зрителния кортекс, а не в самия свят, – без да губят реалността на заобикалящия ги свят.
Изобщо не беше толкова просто. Онова, което нахлу през вратата, беше свят, който е чакал зад кулисите десет милиона години. Когато най-сетне се надигнах от пода на библиотеката, бях съвсем друг човек.
Имате ли чувството, че сте сама на света?
Да. Вие нямате ли го?
Не. Нямам го. Изпълнителите, които почнаха да ви посещават в стаята ви. И те ли бяха част от този свят?
Не знам. Една от теориите е, че целта им по-скоро беше да отклоняват този свят.
Една от теориите?
Точно така.
Какво друго?
Откъде да започна.
От началото.
В началото бе словото.
Но вие не вярвате в това.
Едно от нещата, които осъзнах, беше, че Вселената е еволюирала в продължение на безброй милиарди години в пълен мрак и пълна тишина и че това е ставало съвсем не по начина, по който си представяме, че е ставало. В началото винаги е било нищото. Всяка нова звезда е избухвала безшумно. Сред пълен мрак. Звездите, преминаващите комети. Всяко, в най-добрия случай, предполагаемо съществуване. Черни огньове. Като пламъците на ада. Пустота. Нощ. Черни слънца, водещи подире си планетите през една Вселена, в която концепцията за пространство е била безсмислена, поради това че то е било безкрайно. И поради липсата на друга концепция, с която да се сравни. И отново въпросът за естеството на тази действителност, за която е нямало свидетели. И така чак докато появилото се първо притежаващо зрение живо същество се съгласява да регистрира Вселената със своя примитивен и тръпнещ сензор и впоследствие да я надари с цвят и движение, и памет. За нула време се превърнах в солипсист и до известна степен си оставам такава.
На колко години бяхте?
Дванайсет.
Така и не получихте диплома за завършена гимназия.
Не получих. Защото получих стипендия от Чикагския университет, при което си грабнах багажа и заминах. Сега не мога да се начудя каква непукистка съм била. Баба ми ме закара до автогарата на Грейхаунд в Ноксвил. Плачеше, а след като автобусът тръгна, осъзнах, че тя смята раздялата ни за окончателна.
Казвате го с тъжно изражение.
Защото го казвам с тъга.
В гимназията имахте ли приятели?
Един-двама. Млади хора, на които никой друг не обръщаше внимание.
Искахте ли да имате приятели?
Да. Но нямах представа как да ги намеря. И реших, че като започна да следвам, там ще е моят прозорец.
Така ли се оказа?
Сприятелих се с неколцина. Но общо взето, социалният ми живот не беше нищо особено. Не ми вървеше някак си. Не си падах по купоните и не обичах да ме свалят.
Да ви свалят. Ще рече да ви се натискат?
Да.
Не се ли интересувахте от момчета?
Интересувах се от едно определено момче. Но не срещнах споделеност.
Защо? Да не би да е бил гей?
Не. Проблемът беше от съвсем друго естество.
Беше по-голям от вас на години ли?
Всички бяха по-големи на години. Не беше в това проблемът.
А в какво беше?
Нещо друго.
Добре. Какво стана с познатите ви, след като постъпихте в университета?
Появиха се след около две седмици. Дошли били с автобуса.
Вие наистина ли вярвате, че са дошли с автобуса?
Дали наистина вярвам, че са дошли с автобуса.
Добре. Разисквали ли сте някога с Малкия всички тези въпроси?
Да.
Доколкото схващам, без резултат.
Ъхъ.
Предполагам, че резултат не може и да има. Възприемате ли Малкия като свой приятел?
Накрая се оказа, че е май единственото ми приятелче. И ето че вече няма ни едно. И въпреки това изживях голям шок в деня, в който си дадох сметка, че Малкия ще ми липсва, ако не е част от моя живот. Какво си записвате?
Напомняне към себе си. Нали нямате нищо против?
Разбира се. Да купя мляко. Да се обадя на мама.
Искате ли да го видите?
Не.
Сигурна ли сте? Нямам нищо против.
Сигурна съм.
Вие понякога си мислите, че не ви слушам.
Мисля, че ме слушате. Но не съм сигурна какво точно чувате.
Тук имате приятели. В Стела Марис. За тях какво ще ми кажете?
Ами добре. Понякога си избирам някого във всекидневната и просто засядам на приказки с него.
И те какво ви казват?
Обикновено нищо. Но понякога започват да ми разправят какви мисли ги мъчат, докато в един момент посред речта си правят връзка с нещо, което аз съм била казала. Горе-долу по начина, по който някой нощен шум става част от онова, което сънувате. И държа да отбележа, че никак не ми става приятно да улавям мои мисли, включени в техния монолог. Бих искала да се впиша, но не се. И те го знаят. Една дузина психиатри наскоро бяха постъпили като пациенти в разни психиатрии. Под формата на експеримент. Достатъчно било да споменат, че чуват гласове, и на мига им била поставяна диагнозата, че са шизоидни. Другите болни обаче бързо ги изловили. Изгледали ги и им казали, че изобщо не са луди. Ами че са я репортери, я нещо друго от тоя сорт. И просто им обърнали гръб.Вие искате да се впишете?
Аз не съм тук в името на някакъв експеримент. Мога да му придам най-различни оправдания, но в крайна сметка съм тук, а не другаде.
Много странно ми звучи това ваше изказване.
Аз поначало съм странно момиче. Прослушайте отново записа. Ще го чуете по различен начин.
До каква степен си давате сметка, че сте изключително красива?
Да не би да се опитвате да ме наебете, докторе?
[1] Пол Ейдриън Морис Дирак (1902–1984) – английски физик, Нобелов лауреат по физика за 1933 г., един от създателите на квантовата механика. – Бел.прев.
[2] Джордж Бъркли (1685–1753) – британски философ емпирик и математик от ирландски произход, наричан „предшественик на Айнщайн и Мах“, защото два века преди появата на физическите теории на Айнщайн и Ернст Мах той опровергава теорията за абсолютното пространство и време. – Бел.прев.
