Начало Идеи Актуално Стената и след нея
Актуално

Стената и след нея

Лазар Копринаров
08.11.2014
1883

лазар9

Берлинската стена беше демонтирана преди четвърт век. Но очевидно са нужни още много усилия за разчистване на остатъците от нея, както и за блокиране на възможността от появата на нейни близнаци.

Държавната граница се гради и поддържа, както за да възпира и отбранява от чуждестранна враждебност, така и за да придава вътрешна цялост на обществото. В притчата „При строежа на Китайската стена”, написана през 1917 г., Кафка описва тъкмо тази двойствена природа на границата. Той търси обяснение, защо Великата китайска стена е строена на фрагменти, като често между тях преднамерено са оставяли празноти. На една работна група възлагали да изгради някакъв отрязък от стената, на друга – да издигне друга част така, че след завършването им двата отрязъка да се срещнат. Но когато работните групи приключвали поръчания фрагмент, вместо да продължат да удължават стената до сливането на отрязъците, били изпращани от императора другаде. На новото място всичко започвало отначало. Така между отделните фрагменти оставали празни места, стената била като „надупчена” от проломи. Но нали я строяли, за да служи като защитен вал срещу нападенията от северните номади, защо градежът й е бил противоположен на намерението? Строейки в продължение на години, хората загубвали търпение, обземала ги безнадеждност. Затова, като приключвали определен фрагмент от стената, ги отпращали далеч. По пътя към новото място, те се заразявали с ентусиазъм, като се убеждавали колко огромна, богата, красива и достойна за любовта им е тяхната страна. Обобщавайки, Кафка фиксира целта на тази имперска строителна политика: „Единство! Единство! Всички са рамо до рамо, … кръвта вече не тече по кръвоносните съдове на отделния човек, тя тече сладостно през целия безкраен Китай и се възвръща при себе си.” Стената защитава, но заедно с това възпроизвежда властта. Държавната граница пази навън, но при определена властова структура може да се окаже, че съсредоточава функциите си в друга защита –  да пази държавната власт от обществото.

Берлинската стена беше символът на такъв вид граници. Построена в една августовска нощ на 1961 г., тя просъществува само 28 години, но навярно още много десетилетия ще бъде знакът на границите от изолационистки и патерналистки тип, на анти-свободата.

В римското социално въображение, което по думите на Умберто Еко е било с „обсесия по границите”, съществуват два модела на граници. Единият е въплътен в мита за смъртта на Рем. Неговият брат Ромул, основателят на Рим, убил брат си Рем, защото той пресякъл определената от него граница. Но заедно с това в римското съзнание присъства и друг образ на границите. Обладани от страхопочитанието към необходимостта от ред в социалния хаос, римляните „изобретяват” бог Терминус – бога на граничния камък. Той се грижел да не бъде отместен камъка, маркиращ границите на земята, когато отсъства собственикът й. Бог Терминус гарантирал неписаните договори между римските граждани, като ги предпазвал от конфликти и изграждал доверие между съседите. Той давал израз на римското разбиране, че респектът към границите поддържа доверието между разделените от тях хора. Празникът на Терминус се отбелязвал, като разделените от граничния камък съседи се събирали заедно около него, украсявали го с цветя, правели жертвоприношения и пирували заедно. По този начин те се освобождавали символично от разграниченията, прехождайки между разделените пространства. Териториалните граници в тълкуването на древните римляни едновременно разделяли и свързвали.

Смисълът на Берлинската стена по-скоро съответства на мита за убийството на Рем, отколкото на мита за Терминус. Както отбелязва немският психолог Ханс Йоахим Маас, Стената беше „носещата конструкция”, която поддържаше източногерманските репресивно-авторитарни институции, превръщащи гражданите в отчуждени, емоционално неустойчиви, стерилни, затормозени невротици. Тя отне живота на стотици източногерманци и обезсмисли битието на милиони хора.

В хода на историята са били издигани множество стени – както в далечен Китай и Римската империя, така и в днешен Израел или по границата между САЩ и Мексико. Но целта на тези прегради е принципно различна от целта на Берлинската стена. „Онези” са предназначени да не допускат нахлуване на варварите или на големи човешки маси, в които се привижда източник на опасност. Издигането на Берлинската стена е разпоредено с противоположното намерение – да възпира със сила не влизането, а излизането. Тъкмо в това е уникалността на тази стена –  Берлинската стена е трябвало да блокира изхода, а не входа. Френският публицист Марек Халтер, който е преживял младостта си във Варшавското гето, пише, че предназначението на стената около гетото не е било да не бягат, а да остават скрити – не е имало къде да бягат, но е било опасно хората извън тях да знаят какво става зад тези стени. Берлинската стена и символизираните от нея изолационистки, патерналистки граници са с друга цел. Бетонната ограда в Берлин е прокарване на граница, която блокира движението отвътре навън. Тя е една абсурдна крепост – крепост, охранявана отвътре, от потенциални вътрешни „врагове“, от свободно мислещи хора, от граждани, желаещи да изживеят живота си другояче. Над 400 са убитите източногерманци, които са се опитали да излязат на свобода от тази крепост. Но колко още животи са били обезсмислени от тази преграда пред свободата! Берлинската стена е не просто междудържавна граница – тя е може би най-зримият символ на едно фундаментално качество на комунистическото строителство: на сегрегирането на политическото и човешкото пространство, на опита за изолиране на гражданите от външния свят като условие за съществуването и възпроизвеждането на комунистическата система.

Берлинската стена е натоварена с много значения. Освен на комунистическия изолационизъм, тя беше символ и на „Студената война”. Стената удостоверяваше не само подялбата на немския народ, но и конфронтацията на два геополитически блока и на две философии за бъдещето на света.  В този смисъл, макар и по-къса от 200 км, Стената беше своеобразна мега-граница и символ на тогавашния двуполюсен свят. Затова рухването й беше събитие, което не принадлежи само на немската история. Демонтажът на Берлинската стена е събитие с глобални последици.

През изминалия четвърт век след рухването на Стената се оформиха две контрастни насоки в осмислянето и поддържането на границите. Чрез т.н. пост-националнодържавни граници е налице своеобразен залез на традиционните граници. Но от друга страна има бум на нови „предишни” граници, съпроводен с кръвопролития и войни. Типична проява на първата тенденция е процесът „Шенген”, а на втората – промените на границите в бивша Югославия, Сомалия, Етиопия, Судан и пр. Сегашните кръвопролития в Украйна, провокирани и материално подхранвани от амбициите на Путин за преразглеждане на границите в пост-съветското пространство, са очевиден пример за неизтощеността на тази втора тенденция.

Зоната на Шенгенското споразумение демонстрира края на традиционните междудържавни граници. Доколкото съществуват, границите в шенгенското пространство имат задачата да поддържат националната държавност, но заедно с това те не пречат на свободното движение и на оформящата се наднационална идентичност на европейското гражданство. Краят на Студената война създаде обаче условия не само за оформянето на пост-национални граници. Отпадането на блоковата конфронтация освободи една сковавана преди това политическа енергия, която подхрани ре-национализацията и ре-етнизацията на обществените отношения в множество държави. Това от своя страна предизвика кипеж за преразглеждане на границите, особено на онези граници, които са начертавани най-вече за да се съблюдава някакъв паритет между зоните на влияние на Изтока и Запада. Освободени от дисциплината на блоковата конфронтация и от опеката на САЩ и СССР, някои държави поставиха под въпрос наложените им преди това изкуствени териториални очертания и пристъпиха към тяхното насилствено реорганизиране.

Краят на Студената война произведе не само страст към преначертаване на териториалните граници, но и към тяхната фортификация. В продължение на дълги периоди от европейската история границите са били военно укрепени, но същевременно са били почти незабележими при преминаването на хора през тях. Началото на ХХ век е време на свободното прехождане от една в друга държава. Британският историк А. Дж. Тейлър пише в „Английската история 1914-1945 г.”: „До август 1914 г. благоразумният, почтен англичанин е можел да изживее живота си, без да забележи наличието на държавата, освен понякога в лицето на полицая и на пощенските служители. Той е можел да живее, както си пожелае. Не е имал официален регистрационен номер, нито документ за самоличност. Можел е да пътува зад граница или да замине завинаги от страната без паспорт, без каквото и да е официално разрешение. Също така чужденецът е можел да изкара целия си живот в Англия, без да иска разрешение и без да уведомява полицията”. Днес такава свобода на пресичането на границите не е възможна дори за т.н. „шенгенски граждани”. Те пътуват само с личната си карта, но са също толкова унижавани от контрола на летищата, колкото и всеки друг гражданин на държава извън шенгенското пространство. Основният фактор, предизвикал процеса на рязко засиления граничен контрол, е международният тероризъм, оформил се и придобил глобална сила в десетилетието след разпадането на биполярния свят. Произвеждайки масов страх и жажда за сигурност, международният тероризъм уязви фундамента на либералните политики – гарантирането на свободата. В този контекст се оформи тенденцията към „секюритизация” на обществените отношения, която засегна особено силно начина на осъществяване на граничния контрол. Секюритизацията създаде условията за нарастваща дистанция между искането за сигурност и изискванията за свобода на съвременния човек.

Заедно с това процесите след Берлинската стена, наситени с глобализация и изключителна по мащабите си териториална мобилност, откроиха рационалното зърно в иначе твърде полемичната и трудно смилаема в режима на политическата коректност теза на Самюъл Хънтингтън – тезата, че интензивните конфликти няма да се разполагат по междудържавните граници, а по „линията на разломите” на цивилизациите. Както и че Западът ще трябва да се помири с невъзможността да наложи насила своята цивилизация над останалите, ако тя продължава с претенциите си за универсалност. Наистина, глобалните или „големи” войни са с намаляваща вероятност след края на Студената война. Светът все повече се превръща в мрежа от икономически взаимозависимости между отделните държави и региони и това го прави неуязвим от глобална война. След демонтажа на Стената се оформи ситуация, която задава нови измерения на опасностите за мира. Ситуацията на Студената война, за която бяха характерни висока конфронтация между двата блока и ниско ниво на нестабилността, се преоформи – сега е налице ниска конфронтация и висока нестабилност. Вероятността от глобален сблъсък е сведена до минимум, но непрекъснато се произвеждат условията за регионални, локални и вътрешно-държавни въоръжени конфликти. В основата на голяма част от тях стоят най-вече такива причини, които имат пряко отношение към ценностите, които Хънтингтън описва като „цивилизационни” – религиозния радикализъм, етническата дискриминация, крайния национализъм, неоимперските амбиции. Глобализацията създаде онова, което някои политолози нарекоха „синхронизация на световното време”, т.е. необходимост от съжителството на големи маси от хора, които са с твърде съществени различия в своята история, в своята култура. Съжителството на хора, живеещи в различни епохи, но битуващи в едно и също пространство. Глобализацията, придавайки огромна мобилност на големи човешки маси, отстрани едни граници, но създаде други, вътрешни граници.

Берлинската стена, този мрачен, зловещ символ на отминалата Студена война, беше демонтирана преди четвърт век. Но очевидно са нужни още много усилия за разчистване на остатъците от нея, както и за блокиране на възможността от появата на нейни близнаци.

Лазар Копринаров е учен и дипломат, бил е посланик във Венецуела от 2001 до 2006. Завършил е философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, а след това Московския държавен университет. Темата на дисертационния му труд е „Културата срещу крушението. Идеите на Ортега-и-Гасет за културата”. Днес ръководи катедрата по „Философски и политически науки” при Философския факултет на Югозападния университет.

Лазар Копринаров
08.11.2014

Свързани статии

Още от автора