Stanley Milgram: Obedience to Authority. An Experimental View. Harper & Row, 1974, както и Tavistock, 1974.
Откакто се появи емпиричната социология, интелигенцията започна да се отучва да си измисля “народа”. А от появата на емпиричната психология, все по-трудно е да си измисляме и “човека”. Стенли Милграм е автор на експеримента-шампион по разсейване на най-прекрасната интелигентска илюзия: присъщият на всеки човек свободен избор. “Човек се ражда свободен, но навсякъде е във вериги!” – прогласява просветителят Русо. Оттогава за несвободното поведение на огромното мнозинство от хората в огромното мнозинство от случаите, “прогресивната интелигенция” обвинява не хората, а веригите на обществения договор. “Само да ги строшим – и тръгна свободният живот!” Гласовете на по-обективните социални наблюдатели, че “трошенето на вериги” много рядко увеличава броя на действително свободните избори и в най-добрия случай зависимостта е сложна и трудно доказуема, оставаха масово нечути. След експеримента на Милграм от 60-те години на миналия век това нечуване стана невъзможно. Освен за онези, които и до днес просто не са чули!
Eто същината му: двама души са отишли доброволно, по обява, в психологическа лаборатория (в Йейлския университет), за да участват в научен експеримент. Експериментаторът им обяснява, че целта е да се изследва дали наказанието стимулира заучаването. С жребий определят кой ще играе Ученик и кой – Учител. Учителят прочита списък с двойки думи, които Ученикът трябва да запамети. След това Учителят го изпитва. Ако Ученикът сбърка отговора, Учителят го наказва – с електрошок.
Шокът се включва с бутонче, а бутончетата са 30 в редичка и волтажът им е обозначен: от 15 до 450 волта; има и надписи – на 375 волта “Опасно. Тежък шок”, а накрая – само ХХХ. Експериментаторът уточнява, че при първа грешка Учителят трябва да натисне първото бутонче, при втора – втория и така до края на редичката.
Истинската цел на експеримента, обаче, не е обучение и обект не е Ученикът, обектът е Учителят: да се докаже опитно до каква степен един “нормален среден” човек се подчинява на авторитета – в случая на авторитета на науката – поради което е готов да мъчи с ток друг човек, който нищо не му е направил.
Единият от доброволците е фалшив, той е актьор, и чрез нагласен жребий винаги му се пада да бъде Ученик. Другият, който става Учител, е действително доброволец, “човек от улицата”. Когато Учителят натиска копчетата, чува се жужене, но шок няма – актьорът само изиграва реакция на шок. При ниските волтажи потрепва, после почва да подвиква, крещи от болка, вика че отказва да участва в експеримента, иска да го пуснат, реве, че нарочно вече няма да отговаря, шепне, че има слабо сърце – а към края е проснат на стола, безмълвен, като труп. (Вързан е за стола; не може да откачи електродите.) Средно две трети от Учителите натискат бутоните до края, ХХХ.
Преди експериментите си Милграм ги обсъжда с различни аудитории – от професионални психиатри, студенти, “средна класа”. Всички групи предричат, че Учителите ще стигнат най-много до 150 волта (при първия вик на Ученика да го пуснат) и че мнозина ще откажат да започнат. Но никой никога на отказва да започне. Впоследствие експериментът е повтарян многократно в Щатите, Европа, Южна Америка и Австралия – и потвърждава данните на Милграм. Самият Милграм изследва над 1000 души от двата пола, от различни социални групи и степен на образование. Резултатът за всички е практически същият: две трети. Жените не са милосърдни, високообразованите не следват високия морал, работниците не проявяват солидарност с “потиснатия”. Падат и ред други социални илюзии.
В разговора с Учителите след експеримента, когато Милграм им разкрива всичко, почти всички се “оправдават”, че са натискали бутоните с нежелание; някои са подсказвали на Ученика; други припомнят, че изрично питали Експериментатора дали да продължават, след като Ученикът не иска или престава да реагира (на това Експериментаторът, по сценарий, отговаря, че липсата на отговор се приравнява до грешен отговор). Почти всички обясняват, че са продължили, защото отговорността била на Експериментатора, а не тяхна.
В теоретичната част на книгата, Милграм обяснява, че недоверчивия риторично-истеричен въпрос “Ама как може! Нормален човек, морален, пък да прави така?” е наивен. Човешкият род има два начина на съществуване: индивидуално и в група. Когато действа индивидуално, човек знае, че отговорността е лично негова. Но когато действа в група, той от малък, от семейството, е приучен да се отказва от самостоятелни преценки и да се подчинява на авторитета на йерархията. Има теоретици, които и до днес приказват, че проблемът бил агресията, “вродена” във всеки от нас. Милграм доказва експериментално: не личната агресията е проблемът, нея сме се научили да обуздаваме – а нещо “…много по-опасно: способността на човека да изостави човещината си, дори – неизбежността, с която той го прави, когато слива своята уникална личност с по-големи институционални структури. Това е фатален недостатък, вграден в нас от природата, който в перспектива дава на човешкия род доста скромен шанс за оцеляване.”
Разбира се, има я и групата “това не мое да бъде” – с наивни нападки към методиката (“няма истински експеримент”) до морални проклятия (“може и да е вярно, но е неетично да се подвежда Учителят, значи ще игнорираме резултатите”). Интелигенцията трудно приема, че емпирията е по-убедетелна от теорията. Ето двата главни извода от експеримента: (1) В социалния си живот повечето от нас се подчиняват не на съвестта си, а на външни авторитети и това подчинение е безгранично (затова, например, германци могат да направят Холокоста, а американци – Ми Лай). (2) Този факт – че сме на външно подчинение – ние “си го знаем”, но за повечето от нас той е табу – както, например, в СССР беше табу ГУЛАГ, а в целия “соцлагер” табу беше реалната власт и степента на подчинение.
А експериментът постоянно бива повтарян; има и филмчета: на английски: https://www.youtube.com/watch?v=BcvSNg0HZwk и на френски, но въввулгаризирания вариант на телевизионна игра: https://www.youtube.com/watch?v=6w_nlgekIzw. У нас преди 1989 Любен Сивилов занимаваше студентите си с Милграм, сега го прави Лиляна Деянова (и двамата в СУ), сигурно има и други. Но не се подквасва. Да не би пък и чулите да не искат да чуят?
Когато през 1976 година прочетох тази книга (в Народната библиотека, сигнатура 382547, на свободен достъп – доставена само година след издаването й, там е и сега), с ужас се видях как “стигам до края” (на бутончетата) – тогава толкова вярвах в Науката… А може би като почна да чувам виковете от болка, щях “да се разбунтувам” и да прекъсна. Може би. Не зная. Никой от нас не може да бъде сигурен.
Деян Кюранов е политолог. Доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Програмен директор в Центъра за либерални стратегии (ЦЛС).
