Жена му и дъщеря му се върнаха сега през лятото в България. И тази година се върнаха. Всяко лято се връщат за месец и половина-два. Той пак си остана там, в Щатите, в Портланд. От дванайсет години живеят там. И той нито веднъж не се е връщал.
Но те двете, майката и дъщерята, се връщат задължително. Всяка година. Майката, за да види техните две майки, нейната и на мъжа й. И двете вече са много възрастни, но кретат някак, оправят се сами. Когато я видят, и двете плачат дълго, беззвучно. Странен е плачът на възрастните жени, на стариците. Без хлипове, беззвучен. Сякаш някой е изключил звука на някакъв вселенски телевизор…
Дъщеричката пък, която сега ще е студентка първа година в Портланд, бърза да се види с приятелите си от блока, колкото са останали, по цели нощи седят навън, на пейките под дървото, това дърво беше голямо, когато тя, дъщеричката, ходеше още на детска градина тук в България, и после, когато учеше в училище, и после, когато заминаха, то пак беше голямо, и сега е голямо. По кората му младежите от пейките изрязват с ножче имената си, кората му прилича на татуирана от толкова много имена, имената на момичетата и момчетата, преминали през двете пейки под него. Това дърво с тези толкова много изрязани върху кората му имена на момчета и на момичета, които изчезват едно след друго, които отлитат нанякъде, това сиво като скала дърво, натежало от толкова много имена, издялкани с ножче върху кората, това дърво вече прилича на същински стенопис. Младите се сменят, но имената върху кората на дървото стоят и стават все повече. Дъщеричката седи до среднощ с приятелите, майка й се надвесва в черната нощ от балкона и се опитва да зърне младежите на пейките, дали са там. Хем не иска да безпокои дъщеря си, хем се притеснява.
Но при майките е така, винаги е така.
От последния етаж на недовършения строеж отсреща се чува гласът на кукумявка. Куку-мяу, куку-мяу.
Мъжът й не си е идвал от дванайсет години. Седи в далечния Портланд, работи по цял ден в малкото ателие за картички, правени ръчно, понякога има доста работа, та се налага да работи и в събота, това е добре, защото му се плаща на час, пари постоянно им трябват.
Различни картички. За различни поводи. Странно, хората вече не пишат писма, не пишат и не изпращат, всичко става по електронен път, но картички още обичат да подаряват. За рождени дни, за годишнини, за професионални празници, за деня на майката, на бащата, на детето, за националните празници, за Коледа. Него ако питаш, него, художника, който завърши стенопис в Художествената академия в София навремето, който изографиса два манастира и нарисува стотици икони, преди да заминат, той ще прави всяка от картичките различна, една с една да не се повтарят, всяка ще носи различно послание. Но собственикът и негов шеф, дебелият китаец Ку Мин не е съгласен. Той се е спрял на десетина модела картички и произвеждат само тях. По цял ден едни и същи картички.
Грапавата хартия. Пресата с щампите. Храс-храс.
Него, художника, ако питаш, ще прави всяка картичка различна.
Когато се прибере вечер, особено сега, в средата на лятото, докато е сам, слуша музика. Отваря си бутилка червено вино, слуша музика, влиза в интернет и чете новините от България.
В магазина на аржентинеца на ъгъла продават хубаво и евтино червено вино. По една бутилка вечер. Без това не може.
Аржентинското вино му прилича на българското.
Пресата с щампите. Храс-храс. Храс-храс.
Когато затвори очи, под клепачите му изскачат само тези десетина вида картички. Вече не е сигурен дали може да направи друга картичка, различна от тези.
Например с онзи образ, който понякога сънува призори, когато мозъкът му вече е отпочинал. Не знае откъде се появява този образ. Но често го сънува.
Сънува някакво дърво с татуирани върху кората му имена. Имена на момчета и момичета.
Когато се събуди, той често мисли върху този сън. Това дърво с тези татуирани имена. То не става всъщност за картичка, защото е огромно. Би могло да се превърне в иконостас, ако имаше такъв голям храм. И ако той самият беше дърворезбар. Но той е стенописец. И затова ще го превърне в стенопис. И това ще свърши работа. Едно огромно пано, да се вижда отвсякъде – някъде, върху някоя скала, или върху калкана на някой блок.
Някои от тези блокове, които се виждат по пътя за летището в София. Отдавна не си е идвал в България, от дванайсет години и вече е забравил гледката от пътя за летището, но все му се струва, че имаше такива високи блокове с калкани като празни страници, върху които той, стенописецът, който прави сега картички в Портланд, би могъл да нарисува това огромно дърво. С татуираните върху кората му имена на момчета и момичета, които изчезнаха, които се разпиляха по четирите посоки на света…
Вече е шест. Трябва да става. Храс-храс. Храс-храс.