Начало Книги Библиосвят Стефан Иванов и влиянието да си млад
Библиосвят

Стефан Иванов и влиянието да си млад

Митко Новков
11.03.2015
3014
stefan ivanov 5 fotograf alexander alexandrov
Снимка: Александър Александров

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

stefan ivanov 1 fotograf yana lozeva1
Снимка Яна Лозева

Стефан Иванов е роден на 13 май 1986 г. Той е сред най-популярните и обичани български поети, вече с няколко стихосбирки, последната от които се нарича „Навътре” (изд. „ДА”). Поетичният му стил е вглъбен, малко интровертен, макар нещата, за които пише, да са тези, които ни заобикалят и които обикновено не забелязваме. Поет на града, поет на самотата в града, поет на срещата на самотности в града, от няколко години той работи и в театъра. Съвместно с Иван Добчев пишат текста „Медея, майка ми”, представлението по който спечели Икар за 2013 г. Маргарита Младенова е режисьор на пиесата му „Между празниците”, която се играе в „Сфумато”. Завършил е Френската езикова гимназия в София, учи философия в СУ „Св. Климент Охридски”, в момента е докторант по естетика към Философския факултет на СУ. С него Митко Новков искаше да разговаря отдавна и излизането на стихосбирката „Навътре” му даде повод за това. Естествено, точно с въпрос за нея двамата започнаха това интервю:

Колко навътре искаш да стигнеш със стихосбирката „Навътре”?

Доколкото може да реагира човек, доколкото боли.

А кого трябва да го заболи – теб или читателя?

Любимият ми художник от ХХ век Франсис Бейкън казва, че желанието му, идеалната му цел е със своята живопис да предизвика реакция на нервната система у гледащия картината. Много бих се радвал, колкото и жестоко да звучи „радвал”, да предизвиквам някакви подобни силни реакции. Ако аз искрено съм реагирал на нещо, се надявам по пътя на това, че хората реално не са чак толкова различни – могат да водят диалог, да комуникират помежду си и да си предават настроения, послания, смисъл, това да не е чак толкова непостижима цел. Да влияеш. Да можеш да повлияеш поне мъничко, поне малко на някой друг с това, което правиш – било текст, било музика, било филм, живопис, фотография…

Имало ли е случаи, когато си разбирал, че си повлиял?

Има едно определено смълчаване, когато четеш на живо или дори актьор да чете. Има едно такова прибиране. Прилича все едно публиката си е вдигнала гарда, но точно тогава е разоръжена. Не когато ръкопляска най-много, не когато се смее, а когато мълчи, когато видимо не реагира. Естествено, това може да е проява на скука (усмихва се), липсата на реакция, но мисля, че тя би се усетила. Бих искал да е друго, да не е скука.

Това ли е единствената важна реакция – да заболи?

Не, не, не, естествено! Както човек плаче от тъга, така може и да се смее от тъга. Най-силната реакция, която е извиквала у мен литературата и въобще изкуството, е да бъда изненадан, шокиран, стреснат, вцепенен, но след това да мога да продължа да правя това, което правя, с всекидневието си. Да ми даде някаква опора. Не просто да ме разтърси и да ме фрустрира за постоянно, кара ме не да се клатушкам, а да крача. Дава опора изкуството… Утешение.

А на теб кой/кои или какво са ти давали опора през годините?

Много неща. Музика например, изключително много музика. Класическа – Пярт, Бах, Шуберт напоследък неговите импромптюта. Андантината, която много се използва във всякакви филми – на Бресон, на Ханеке, на Джейлан, много въртяно парче. Преходната българска музика между соца и непреходния преход – „Нова генерация”. Изключително много „Нова генерация” и Димитър Воев. От Димитър Воев и „Нова генерация” – видяно от субективна гледна точка, от моята си камбанария, съм научил толкова много, колкото и от Георги Рупчев и Константин Павлов например. И като поезия, и като етическа или поетическа позиция. Тарковски в киното, Даян Арбъс във фотографията, Франческа Удман пак във фотографията, „Рейдиохед” много са ме вцепенявали… Важни са ми. Неща, които ти озвучават всекидневието или ти го осмислят.

Като каза озвучават – ти свириш ли на нещо?

Опитвал съм се, на бас китара. Имахме група в гимназията, подгрявали сме „Остава” няколко пъти даже в „О!Шипка”, но, слава Богу (усмихва се), се отказах от…

Защо „слава Богу”?

Човек трябва да има някаква представа какво умее и какво не. Аз не мога да пея, не мога да свиря, но обожавам да слушам. Човек трябва да може и да си мълчи за някои неща, да не се тика.

А кое най-много умееш?

Тепърва ще видя дали умея някакви неща. Това, което ми е най-приятно да правя, е с думи да боравя, да пиша, да чета. Повече обичам все още да чета, отколкото да пиша (смее се).

Добре, а кое най искаш да умееш?

Най-много да пиша – стихотворения, разкази. Все още съм абсолютно неуверен в прозата, но бих искал да пиша разкази, имам амбиция, колкото и голямо да звучи, да пиша романи. Искам да се занимавам много с театър, с пиеси, моноспектакли. Да адаптирам неща, които може би не са чак толкова много за театър, но биха могли да бъдат трансформирани – като романите на Мишел Уелбек например. Което във Франция и Германия се прави – постановки по негови романи. С писане бих искал да се занимавам.

Спомена, че искаш да влияеш, но какво е влиянието на писането в днешно време?

Влиянието на писането върху някой четящ автор, който пише, или върху хората?

По-скоро второто…

За първото има позицията на Елиът, който в „Традиция и индивидуален талант” казва, че човек се влияе, редно е да се влияе и това тежи върху него, но със силата и волята на индивидуалния талант човек трансформира традицията, влива се в потока й и по този начин не става клише или частна сантиментална боза. Другата позиция, донякъде обратна, е на Харолд Блум – страхът от влияние. Аз мисля, че човек трябва да е някъде по средата и да си изработи собствен път и позиция, поетика, писане, почерк. А колкото до влиянието върху хората, то ако въобще литературата и изкуствата с всичките си шедьоври, грандиозни постижения (защото те са грандиозни) влияеха, с целия си хуманен патос… Има един случай с Бекет на някаква конференция, хората не знаят, че той е там, и един от лекторите в края на доклада си казва: „В крайна сметка Самюел Бекет не се вълнува от човечеството, не му пука за него”, на което Бекет от последния ред се надига и казва: „Не! Пука ми! Наистина ми пука!” Следователно даже в такива жестоки неща, изличаващи човека, каквито са тези на Бекет и на Уелбек, аз си мисля, че в тяхната сърцевина стои една голяма загриженост за човека. Желание за промяна на тези неща, които писателите, творците виждат в света, и те буквално ги обиждат и нараняват, и катализират процеси да се прави изкуство. Аз мисля всъщност, че те искат да влияят, обаче – пак казвам, въпреки наличието на всички шедьоври, изкуството не влияе чак толкова много, защото… Това го четох в един разговор с Ева Липска, че наистина Бухенвалд и Ваймар са просто ей-така, на съвсем близко разстояние. Ходил съм до Бухенвалд, слизаш от гарата (вече ги няма онези другите релси, бухенвалдските), взимаш си буса и действително от едно подредено, красиво място на цивилизация и изкуство, каквото е Ваймар, стигаш до едно друго изключително подредено място, до спомена (и това трябва да се помни) за същинска индустрията на смъртта, където все още мирише лошо, между другото. Но трябва да има някаква амбиция, която, без да прави изкуството идеология или директно социално („инженери на човешките души”), да му даде някаква отвореност, да не е то напълно изкуство за самото изкуство. Трябва да има някаква грижа в това, което се прави, иначе според мен не е за човеци, а за пазар, за продажба. Не е за комуникация между човеците.

Каква е публиката, с която най-много ти се иска да комуникираш?

С хората, с които мога да разговарям…

Но това не е ли като да разговаряш със себе си, един вид монолог?

Не, не, не! Имам предвид хора, които имат съмнения в себе си, които не са сигурни абсолютно какво са, кое е правилно, кое е неправилно. Не са им стегнати гледните точки така, че да не помръдват от тях.

Не са им завинтени гайките, така да се каже…

Именно. С такива хора не бих искал, пък то и не може да се разговаря с тях, на които са им затегнати гайките.

Но те не са никак малко, за жалост. Какво правиш, когато ги срещнеш?

Опитвам се просто да разбера защо така. Нещата принципно си имат причини и в повечето случаи не е от злонамереност на хората, ами от липса на достатъчно култивирано любопитство. Да може да се погледне и от ляво, и от дясно, и че нещата не са само на повърхността и каквото има на корицата! Според мен наистина трябва да отделим много повече внимание и ресурси за образование и за отношение към музеи, читалища, библиотеки. Изкуството не трябва да е нещо елитарно, запазено за малцина и затворено в себе си. Защото то не е такова. То принципно не е такова. Е, не говоря за някаква масовизация. Примерно Ларш Собю Кристенсен може да продава стотици хиляди от романите си, но както той каза при гостуването си в България, продава не повече от 600-700 екземпляра от стихосбирките си. Някои неща по природа не са за много хора, но не е нужно допълнително да се затварят, още повече да се капсулират. Според мен на това, което правиш – ако по някакъв начин е отворено по идеята си към диалог, към разговор – може и да има някой, който да реагира. Да се вслуша в това, което казваш.

Какво, културата ще спаси света ли?

(Усмихва се.) Не знам дали ще спаси света, но може да се опита да го утеши. И да се опита да разбере какво се случва. Надявам се поне да даде съзнание на повече хора, че политиката и икономиката не са единствените неща на света. И че принудата – защото човек е агресивно принуждаван да бъде щастлив по много натрапчив и смаляващ самия човек начин, това не е нужно. Има и други неща в живота, които не са чак толкова лесни и леки, но понякога, когато ти се изпречи някаква стена и ти си човек, който е живял само в някаква ситуация на лекота и лежерност, на лесно щастие, се чудиш как да се справиш с тази стена. Затова има такава индустрия на книгите за самопомощ, които обаче също предлагат лесни решения. Това са взаимно захапващи си опашките змии, порочен кръг се получава. Изкуството може да покаже, че светът не е само черен, бял, лесен, труден, лош, зъл или какъвто и да е, ами е много сложен и има нюанси в него. Това имам предвид аз под разговор: разговорът е аз да видя твоята боя, твоята палитра, твоя биографичен, различен, странен опит и да си кажа: „Това е интересно!” Това заслужава уважение, просто защото го има. Липса на разговор е, когато един човек види който и да е друг човек и примерно каже: „Този човек не трябва да съществува!” Това имам предвид, когато говоря за наличие на разговор и за липса на разговор.

Каза преди малко утешение. Теб какво те утешава?

Това, че мога да обичам, че имам право да се разхождам свободно все още (смее се), да разговарям с приятели, да чета спокойно някакви неща, да си слушам музика, да протестирам, да казвам, че са странни хората, които са на власт в момента, и тези преди тях, и тези по-преди тях и така до 89-а…

Е, и преди 89-а, и преди, и преди, и преди…

Да, да, и преди, разбира се! Това е някакво утешение. Има едно прословуто изказване на Теодор Адорно, че след Аушвиц е варварство да се пише поезия, но то е извадено от контекста. Защото има продължение това изказване, той ревизира, редактира позицията си и допълва, че постоянното страдание има право на изразяване, колкото и измъчваният човек да крещи. Ужасеният, изплашеният човек има право да крещи за това, че е изплашен и ужасен. Тоест, ако светът ни плаши и ужасява, това е някаква форма на реакция. Имаме право на нея и тя може да бъде и поетична.

Това анархизъм ли е или меланхолия, тази не-вяра в политическото?

Аз политически съм твърде наивен, нито ляв, нито десен, нито какъвто и да е. Но ще го кажа така: ако отида в дом за изоставени деца някъде край София, да речем, а такива деца в цялата страна са около 3500-4000 – тоест един малък град, и когато там видя, че държавата не може да се погрижи за тези деца и не го прави, и ги поставя в някакво много лошо положение, значи има проблем. Когато виждам, че образованието и културата са неглижирани (защото те са неглижирани), това е проблем. Когато просто бездарно се води политика и бездарно се прави политика в тази държава, има проблем. А ако е по-малко бездарно, би имало по-малък проблем.

Не си ли се изкушавал да идеш да живееш на места, където бездарността е по-малко?

Учил съм във Франция, в Париж. Там обществото има друга йерархия, стратифицирано е, както биха казали социолозите. Има различни слоеве и човек се сблъсква с това много директно. Тук не е така, тук човек може спокойно да е на ръба на социално слабите и едновременно с това да може да се обади на министър и да говори с него. Тук просто могат да се прескачат грандиозни слоеве. И тук много стандартни и конвенционални политически положения не влияят. По някакъв начин наистина има анархия, но тя не е извън подредбата, тя е вътре в подредбата, вътре в нея. Анархистична подреденост, парадоксално казано.

Неформална формална структура?

Да, абсолютно! И когато си израсъл в такова общество, понякога адаптацията към различно общество (каквото в случая е френското) е лесна, понякога не е чак толкова лесна.

При теб как беше? 

Аз съм си мислил, казвал съм си, че поне до 30-годишната си възраст ще остана в България, защото тук мога да правя някакви неща, които да са ми по-смислени. Това, което ми е в обхвата, най-общо казано, в полето на действие, мога по-лесно да направя някакви неща, за които там ще ми бъдат нужни цяла кариера и цял живот. И за лично удовлетворение включително. Там например не бих могъл да работя на тази възраст, в която съм в момента, с режисьорите, които работят в Театър „Одеон” или в „Ла Колин”, или в Театъра на Бастилията. А тук мога да разговарям и да работя с режисьорите от „Сфумато” Маргарита Младенова и Иван Добчев. И се надявам да продължим да работим.

medea
„Медея, майка ми”, снимка Симон Варсано

Това те държи, така ли?

По някакъв начин и това. Също приятелите, семейството… Езикът.

Езикът?

Езикът. Защото много малко са случаите, когато човек може да емигрира в чужд език. Има ги: Бекет, който пише на френски, Конрад, който пише на английски, Набоков – също на английски, Чоран на френски, но те се броят на пръстите на едната ръка. Естествено, Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, но това са изключения. И това са големи скъсвания. Големи раздели. Не знам, не знам дали бих могъл…

Но оставаш тук, в малкия език на малкото европейско ъгълче, ненаясно само със себе си…

Аз се учудвам, когато чета стари дневници или кореспонденции на писатели. Примерно Стендал пише: „Да, да, аз познавам читателите си, те са към 50-60 човека”. Това се преповтаря адски много. И това го има пак като самопринуда на обществото, в което живеем, и на западната цивилизация въобще – да си успешен, да си значим, продаван, награждаван, популярен, харесван, аплодиран и т.н. Но аз не зная дали това е важното. И в страната ти, и извън страната ти. Аз мисля всъщност, че това, което правиш, то е важното. Не друго. Следващите стъпки на личната или обща амбиция – хубаво е да ги има, човек да гони кариера, цели, но е хубаво и просто да си правим нещата.

За себе си?

Не само за себе си, а и заради този, който евентуално би ги прочел. Уважение към читателя и към собствения ти занаят, какъвто и да е той. И след това другите неща. Защото те или ще дойдат, или няма да дойдат, винаги има грандиозна доза случайност в който и да е успех или неуспех. Няма нищо гарантирано. А иначе човек може да бъде успешен или неуспешен, но първо, преди да има грандиозни амбиции за – ей, какво ми влязоха тия грандиозни неща! (смее се), – за собствената си работа, без значение дали са обосновани амбициите, или не, няма смисъл да емигрира. Принципно нещата си се отнасят от там, където си, наляво или надясно, нанякъде. Ние живеем, малко или много, в глобализиран свят. И няма значение къде ще бъде човек. Ние омаловажаваме много лесно самото всекидневие. Примерно, на мен като чета съвременна българска литература, ми прави впечатление, че улиците нямат имена, че не се знае кое къде се случва. Нямам предвид да е просто натрапчиво съвременно, но така все едно не признаваме правата на собствената ни реалност. Че ни е срам от нея. Абстрактна ни е реалността. Не я намираме за смислена, за пълноценна, все едно не си тежи на мястото. Отваряш обаче чужда книга – без значение дали е на Джулиан Барнс, или на Хулио Кортасар, или на Борхес, и виждаш изведнъж конкретност, която има плът, и ти е интересно. Макар че никога не си бил в Буенос Айрес, може да не си ходил по уличките на Париж, за които пише Кортасар в „Игра на дама”, но е интересно! Защото авторът втъкава плът в тези думи. Докато ние изтласкваме много неща – не си ги споделяме, не си ги разказваме, а измисляме, прекалено много измисляме. Всъщност в разговор сме далеч по-интересни, а сядаме да пишем някакви неща и изведнъж те олекват. Много бих искал всичко това да не е така. И примерно това, което прави Милен Русков по отношение на Възраждането, и това, което прави със своите археологии и списъци Георги Господинов – това за мен е окуражаващо. Трябва да се ровим в нашата си конкретика. Имаме такива неща. Имаме ценни истории. Да ги отстояваме. Не да не ги правим, ами да ги правим.

Правиш интересно преминаване от първо лице единствено лице в първо лице множествено число – казваш „изтласкваме”, след това „за мен е окуражаващо”. Това ли е по някакъв начин целта на твоето писане, да престанем да изтласкваме конкретното?

Може би, може би… Човек не може да излъже сам себе си, единствен той знае какви са му мотивациите, какво наистина го е грижа, какво наистина го вълнува. Дали е човешка грижа, дали е някакво странно любопитство… Затова аз много внимавам да не казвам кое какво е, защото аз всъщност не знам кое какво е. Ако човек счупи захарница, мога да кажа, че е счупил захарницата. Но защо? Това си е тайна работа. Аз вярвам в това, че има човеци, че има нюанси и че човеците имат право на уважение, достойнство и разбиране. Не мога да кажа: „Това трябва да бъде зачеркнато, това е ужасно, това е безумно, това е тъпо, това е еди какво си!” Не мисля, че е редно това да се прави.

За кое те е най-много грижа, спомена тази дума?

Човек може да го е грижа и да прегърне, общо взето, само един човек. За близките ми хора най-много ме е грижа. Да са живи и да са здрави.

Понеже ги постави редом, ако ти дадат да избираш между това да си „българският Бекет” и „българският Уелбек”, кого щеше да искаш да бъдеш повече?

О-о-о, да съм си себе си, какъвто – такъв, колкото – толкова! Не искам да съм някой друг. Но да, искал съм, искал съм! Искал съм например да бъда Димитър Воев, всичките мои герои съм искал да бъда, но това е нормално, това си е някакво фенско желание. Фантазия, копнеж и желание. И Пол Остър съм искал да бъда, и Брет Истън Елис, и Буковски, и кой ли още не! (смее се) Но изведнъж се оказва, че човек си има един живот – тук и сега, в момента, и трябва да си носи лицето. И каквото е – такова…

Изреди много имена, но все пак – кой ти е любимият автор? Група и художник разбрах…

За Франсис Бейкън и дисертация пиша. Да, „Нова генерация” и „Рейдиохед” са групите. За автор обаче вече е много трудно и бих отговорил както Борхес: „Ако четем достатъчно внимателно, ще разберем, че цялата литература е една книга, писана от един автор”.

Добро измъкване…

Да, но това бих казал. Защото ще ми стане криво, че не съм казал нещо друго, тъпо ще ми стане. Аз просто обичам литературата, много я обичам.

От колко годишен я обичаш?

Може би откакто разбрах защо непрекъснато виждам майка ми, баща ми, брат ми и дядо ми в Котел с книги в ръцете. Спомням си как дядо ми ме заведе в библиотеката в Котел… Смятам, че литературата е много сериозно нещо. Може да се чете леко, да се пише леко, но аз взимам литературата много на сериозно. За мен не би могло да бъде другояче.

А театърът, сериозен ли е? Слушаш ли режисьорите – променяш ли текста, сменяш ли?

Това е много дълъг разговор и много интересен. Зависи, разбира се, кой е театралният режисьор. Примерно има режисьори, които като четат, чуват дали това ще може да звучи. Дали е достатъчно остро, дали самият текст прави определени преходи и трансформации спрямо гестуса на представлението, параболата на представлението. В театъра, за добро или за лошо, има определена йерархия и когато става въпрос за режисьорски театър, актьорите, драматургът, респ. осветители, сценографи и т.н. трябва да работят отборно…

За да изпъкне режисьорът…

Не, не, за да изпъкне режисьорът, а за да се получи споено цялото представление. Тогава се правят корекции, водят се разговори, пише се, оправя се… Така стоят нещата.

mezhdu
„Между празниците”, снимка Яна Лозева

Направи ми силно впечатление в спектакъла по твой текст „Между празниците”, че актьорите през цялото време на представлението не се срещнаха. Текстът вървеше някак успоредно, репликите им така и не се докоснаха…

Е, накрая все пак се погледнаха, защото и погледът е среща.

Да, да, но текстът си остана успореден, незасрещнат…

Понякога аз имам усещането, когато пътувам из града или съм в метро, или в трамвай – там това е много осезаемо, виждам го дори при хора, които са заедно, че те всъщност не са особено заедно, че те са си паралелни линии, не се пресичат. Някаква илюзия е, че са заедно. Ние понякога пребиваваме много дълго в едно такова чистилище на несподеленост. Ситуации, в които не се случва разговор, не се случва среща, не пасват нещата, пъзелът не се нарежда. Това за мен е факт по някакъв начин. За това е текстът.

Констатираш, че пъзелът е ненареден. Твоята констатация ще му помогне ли да се нареди?

Не знам. То и в самия текст на представлението го има като хоризонт нареждането, има го изречено. Даже различни хоризонти. Дали ще бъде лайфсталният хоризонт, дали ще бъде утопично-идиличният, дали ще бъде апокалиптичен, дали просто те ще се погледнат и ще спрат да говорят, и ще си останат в този поглед?… Защото и това е хоризонт. Аз наистина не знам дали изкуството може да помогне, но то може да предизвика афекти. Може да метне някакъв камък било в езеро, да прави кръгове, било в блато. Присъствал съм на посредствени, според мен, представления и в България, и в чужбина и съм виждал до мен как хора плачат! Понякога не се знае какво ще предизвика афект. Няма универсални критерии.

Но нямаш ли усещането, че през ХХ век, който безспорно е ужасен век, изкуството сякаш прекалено акцентира на тази ненареденост, дори на невъзможността пъзелът да се нареди. На провала на човешкото, ако щеш. Не е ли вече време изкуството през XXI век да стане някак по-ведро, да показва, че все пак пъзелът може да се нареди и човешкото да се състои? 

Има една такава естетика в западната цивилизация, особено в постхристиянската – за вината, за падението, за изкупването, за жертвоприношението, за жертвата. Тези неща са ни в културния код. Белязани сме от тях. Но има и други традиции, даже и в рамките на тази западна традиция. Има жестоко хумористична традиция, която обаче е не по-малко ангажирана с реалността и не по-малко сериозно ангажирана с реалността. Дори и за Тери Пратчет да става въпрос, дори и за Хашек. Или за Рабле. Има и такива традиции…

Ти защо избра другата?

Аз не знам дали съм избрал все още и дали това въобще е съзнателен избор. Както човек казва спонтанно: „Това ми харесва, това не ми харесва!”, макар зад това спонтанно да има натрупвания, да има личен опит, автобиография… Някои неща са просто такива, каквито са, те се случват, те са даденост. Ако човек тръгне да лавира, каже си, че много дълго време е било черно, песимистично и сега съзнателно ще избере другото, аз не знам дали това е редно. Едно е човек да изпълнява някакви работни действия – в офис, банка, кафене, но когато ти може би не си чак толкова принуден да правиш някакви неща, или не искаш да се вписваш в определена културна индустрия (дори в собствената ти страна тя да отсъства и от това ти да не можеш да извлечеш монетарна, икономическа полза), имаш вече определена свобода на действие и избор, можеш да реагираш спрямо вътрешните си импулси. Аз мисля, че това е честно. Естествено, може и иначе. Всеки е в правото си да действа иначе – да развлича, да забавлява, да въвлича хората в позитивна среща, в олекотяваща среща… Всеки има право да прави каквото изкуство иска.

Добре, този избор е даденост, вътрешен импулс. Кое обаче не приемаш за даденост?

Тази година се навършиха 70 години и беше отбелязана годишнината от освобождаването на концентрационните лагери. Гледах на живо пред Аушвиц, Биркенау, имаше много изказвания на оцелели. И почти всички казваха, че ако има 11-а Божия заповед, тя трябва да бъде: „Да не седиш отстрани!” И аз това си мисля: не би трябвало толкова лесно да свикваш да бъдеш отстрани. Да те подминават нещата. Било за гласуване, било за чистене на сняг пред блока, било за това, че можеш да вдигнеш някакъв боклук в трамвая, за да не лъкатуши наляво и надясно, било да не прекъсваш майка си, когато иска да ти каже нещо, било, че ти може и да не си направил нищо грешно, но когато нараняваш друг човек и той е уязвен и обиден, може би има причина да се вгледаш в себе си… Да не си наблюдател само от собствената си гледна точка и какъвто и да е диапазонът на действие на ръцете, краката, устата ти, винаги можеш да кажеш и направиш нещо. Това – казано и в широк политически и социален план, и в тесен житейски, в напълно всекидневен. Структурите на всекидневието не са някакъв недостижим кафкиански замък или лабиринт без изход. Можем да влияем на това всекидневие, можем да го направим малко по-иначе да бъде. Мъничко…

 

стоп

натискаш надолу копчето което прегръща

прибира навътре

филиите в тостера

и се усещаш че вкъщи няма хляб

устата няма спомен как вчера лакомо погълна краешника

отопен в сос от готова салата

купена от прекалено скъпия магазин на спирката

от момичето на касата което все няма дребни

защо ли не ще да върне съвсем точно

влизаш под душа с очила на носа

търчиш по ескалатора в метрото

блъскаш се във въртящата се преграда

не не си активирал сензора за отваряне с билет или карта

нямаш монета за автомата

касата не работи

телефонът е с умряла батерия

закъсняваш за срещата

закъсваш

на запалката й се ще цигара

която да подпали като плевня със стърчаща/подаваща се слама

но кутията разбира се е празна

тръгваш пеша и завалява дъжд

прегърмява небето свети

мирише на озон

без чадър си и обувката пропуска

усилва се и камъчета

разместени от пръстите от ловките ръце на капките

попиват под палеца

до мазол

днес е такъв ден

да спреш да легнеш непланувано

на матрака от кал и свежа трева

да измие водата

туморите на бързането

с мудно удоволствие капе усмивката

от устните до краката

до вкъщи

под земята

 

задачи за деня

да бутна гардероба до стената

да простра прането

да отворя прозореца

да се разнесат изпаренията на лак и боя

че не се трае замайването

да включа фурната –

скумрия с орехи и доматен сос

да пусна музика за компания

или по-добре телевизора за събеседник

спирам фурната

и сипвам порция на призраците

което ме подсеща

да изхвърля боклука

четките за зъби в банята

бяха четири

стават три

две

за последната

няма да има

кой да скърби

 

7 януари 2015 в париж

четири отрязани ръце мълчат

по-близо до бледи звезди

и черна поляна с черна роса

отколкото до оглушително тиха редакция

с недокоснати моливи

заспали лаптопи

и кафе замръзнало от ледения въздух

превзел с взлом стая по стая

безжизненото пространство

влязъл през дупки в стъклата

преминал през липсващи прозорци

учудил се въздухът

как косъмчета на човешка ръка

могат да настръхват

след като от устата не излиза дъх

четири отрязани ръце

се отърсват от червеното по ноктите

вдигат се от леглото на мълчанието

създават присъствие в пустото небе

замесват от усмивка и цвят

нещо остро ужасно смешно

букет от смях избуява

цъфтят роза лале карамфил

върху позналите целувки усти

на бог на аллах

и другите приятели от компанията

тръни бодат пръстите на ръцете

средният пръст не прекланя глава

 

седмица

и да береш шипки

и да брулиш орех

и да кихаш от слънце в неделен следобед

иде понеделникът

и те слага в джоба си

 

крайно удоволствие

вавилонската библиотека има сестра

не е толкова близо до бог

по-малка е

и много стеснителна

не е самодоволна като каката

не се дуе с безкрайни достойнства

съвършени стаи и лавици

свенливата библиотека не знае колко е красива

в нея няма място за всеки том

тя е лична

подобно нощна маса

върху която лежи само една книга

задържа се дълго

препрочита се

при прелистване се случва

читателят знае

хартията е плът

настръхва

 

празникът не предстои

светлината се отдели от тъмнината

валя сняг

меланхолията побеля

бездната се запълни с тържество

кръвта се раздвижи

усмивката танцува

смях и сън

и песен и поглед

и всичко друго

намери мястото си

точно за момент

Митко Новков
11.03.2015

Свързани статии

Още от автора