0
6785

Стига ми тая награда

Мария Бакалова в сцена с Рудолф Джулиани

Да използваш за заглавие строфа от стихотворение на Христо Ботев е опасно и дори кощунствено посегателство, но нека е простено, защото темата вълнува целия български народ, макар и да е дребнава на фона на саможертвата.

Става въпрос за наградите, които българи получават вкъщи и особено в чужбина. Важни ли са, защо и за кого? Когато някой вземе, че се прочуе, започва обсъждане, в което се оглеждат много черти на народопсихологията.

Преди дни бяха обявени номинациите за Златен глобус и за първи път между тях попадна българско име – младата актриса Мария Бакалова се нареди до най-големите кинозвезди в света. Това стана повод за широк обществен дебат.

Заслужено ли е признанието, или не? Да го броим ли за изключително постижение, или не? Да се гордеем ли всички с успеха, или да се съгласим, че той е личен и не засяга никой друг освен Мария. А филмът хубав ли е?

Както винаги, и сега бързо се очертаха две основни групи: тази – на комплексираните чуждопоклонници, които уж са станали причастни на световната слава, и онази – на завистливите черногледи комплексари.

Разбира се, квалифицирането и на едните, и на другите по този начин не може да бъде сериозно. То отразява пристрастното повърхностно впечатление, което първата група оставя у втората и обратно. А може ли да не се караме?

За да се успокоят страстите, трябва да се намери по-различна перспектива за изследване на случая. И то с уговорката, че не търсим доказателства за преднамерената си позиция, а искаме спокойно да разберем как стоят нещата.

Нека помислим какво е наградата.

Ако потърсим корените на английските думи prize и award (нали за Golden Globes говорим), ще стигнем до израз на одобрение, възхищение, уважение, благодарност, висока оценка… след внимателно оглеждане на качествата.

На български пък думата подсказва връзки с град, градеж, надграждам. У нас се загатва, че наградата включва в семантичното си поле и идеята за съзидателно поощрение, тя самата гради върху вече изграденото.

С други думи излиза, че изказаната похвала е не просто медал за този, който я получава, а върху отличения пример започва да се строи здание, което да се превърне в дом на сродни търсения и амбиции. 

Затова някои хора са съпричастни с чуждия успех – струва им се, че той подкрепя и самите тях, отваря им вратата и ги кани да влязат. Други пък се дразнят – смятат, че има успехи, върху които се градят само въздушни кули.

Казусът с номинацията за Златен глобус е особен. От една страна, форумът се ползва с огромен престиж и да бъдеш сред избраните, е изключителна рядкост, от друга – ако си попаднал там случайно, толкова по-зле и за теб, и за форума.

Момент, как така случайно? Никой не може да попадне в подобна селекция случайно. Нали оттам идва престижът, защото са допуснати само най-добрите.

  Чудесно. И все пак кой казва кои са най-добрите? Hollywood Foreign Press Association ли е висшата инстанция?

Да, това са нейните награди, но често дори академията, даваща безценния Оскар, се влияе от Глобусите, те задават тона.

А нима целият този гигантски рекламен отдел към фабриката за илюзии може действително да открие и подкрепи истинската художествена ценност?

Може, през годините точно така е ставало, многократно – няма пропуснато значимо име в киното.

Не е вярно. Има смайващи кинотворци, за които подобни форуми са останали слепи и глухи. И в Америка, и по целия свят.

Ако е така, то нещо все пак не им е достигнало – затова да си там, е велико, защото си направил и последната крачка към върха.

Тази крачка няма нищо общо със същинското творчество и твореца, тя е направена от друг, който работи сръчно с конюнктурата.

Добре, но такава е играта, голямата игра на големите звезди. Те чертаят пътя, те остават в историята.

Точно това е най-страшното. Ужасно е, че някаква си награда може да определя съдържанието на паметта и да насочва в бъдещето.

Първо, не е някаква си, и второ – ти помни каквото си искаш, но в официалните статистики влизат имената със златни букви.

Хубава работа, доживяхме най-високата чест, оказана на българска актриса, да не е за титаничния талант на Катя Паскалева, примерно, а за случайно…

Разбрахме се, че не е случайно. „Борат 2” е различен от „Козият рог”, но не е за подценяване. Даже е смешно да се говори с пренебрежение за световен хит.

Все едно, то се е видяло, че PR компаниите ще диктуват вкуса. И интернет окончателно съсипа всичко. В Instagram знаменитости са някакви самодейци. 

Светът се променя, но новото не е непременно долнопробно. Има много глупости, обаче точно затова постижението на една млада актриса…

Ама каква актриса е Мария Бакалова, какво е направила? „Борат 2” е поредица от скечове, да дадем на „Комиците” награда за цялостно творчество.

Не, не, тя си върши идеално работата, а пародийният жанр също изисква можене. Освен това се хвърля много сърцато – като американска актриса.

Чакай, не казвам, че е лоша, сигурно се е преборила за ролята с хиляда кандидатки. Но цялото е една халтура. Тя си върши работата в една халтура.

Халтурата засяга много важни теми и е номинирана за най-добра комедия, сигурно ще влезе и при Оскарите. А както казахме, да влезеш там е чудо.

Ето, пак попадаме в омагьосания кръг – филмът е хубав, защото е номиниран, или е номиниран, защото е хубав. Кое е вярно?

Разговорът, който прекъсна хода на нашите мисли, може да е безкраен. И – вижда се – е доста напрегнат. А ние търсихме начин да не се караме. Нека се върнем към същината на въпроса за наградите.

Дълбоката причина да пораждат тревожни дебати се състои в това, че те задават критерий. А в общество, което сякаш страда от историческа обреченост да се лута между авторитетите, е много трудно да се стигне до съгласие.

И все пак може да се приеме, че постижение като това на Мария Бакалова и на други като нея заслужава адмирации. Може да се приеме и че то трябва да се разглежда в конкретен контекст, засега без претенции за повече.

А какво значи повече? Повече е това, което обвързва таланта с посвещение, състрадание и саможертва. Тогава, отново с извинение за намесата на светинята, между получени и неполучени награди остава една истинска:

да каже нявга народът…

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияИзричане на естеството
Следваща статияЧовешката и „голата“ вещ