След една тежка и лично за мен изпълнена със сериозни трудове седмица в този текст ще се позабавлявам (предварително признавам това чистосърдечно) с двама публицисти, които привлякоха вниманието ми напоследък. Общото между тях е, че и двамата са „русофили“ (от описания в предишния ми текст в „Портала“ тип), и двамата са усърдни клеймители на „гей-ропския“ неолиберализъм и по-специално на „евроатлантическите bg-интелектуалци“ („соросоиди“, „грантови интелигенти“ и т. н.). Казвам, че ще се позабавлявам с тях, защото ни най-малко не възнамерявам да споря с тезите им, а ще се съсредоточа само върху нещо, което неволно ги „обедини“ в съзнанието ми: неимоверната претенция за стил и (различното у двамата) крушение на тази претенция. С нахвърляните по-долу бележки бих искал следователно да обърна внимание на техните работодатели в попрището на аналитичната публицистика (ако имат такива) да се заемат сериозно с допълнителната им школовка, за да не се стига до конфуза, техни случайни читатели от противоположния „лагер“ – като мен например – когато се срещнат с техните текстове, вместо да се почувстват предизвикани или уязвени от тезите и аргументите им, да се изкушат да посегнат (като дидактични „стареи“) към червения молив, за да им поправят грешките.
1.
Ще започна забавлението с левия публицист г-н Александър Симов и от този пламенен следовник на Георги Кирков-Майстора ще взема като репрезентативен един не тъй скорошен негов текст, озаглавен „Постапокалиптична трагедия: bg-интелектуалецът срещу „путинизма““, с който той на 16.10.2015 г. „удостои“ моя колега в Портал Култура Тони Николов.
Веднага прави впечатление, че следовникът на митичния тесносоциалистически трибун изглежда е убеден, че словото му става особено красноречиво и разобличително, ако го насити до предел със (саркастични) метафори. Прави го обаче дотам неумерено, че редица пасажи в посоченото му съчинение са се превърнали в непреглъщаемо гъст метафоричен бульон, а това (нека му доверя) не прави словото „остро като бръснач“, както сигурно си въобразява. Напротив, прави го комично.
За сведение на г-н Симов изкуството на метафората е тънка работа. Една метафора се запомня, „удря“ по съзнанието на читателя, ако присъства веднъж или най-много два пъти в един пасаж, а най-добре е, ако го завършва. Тогава има ефекта на афористичен финал и дава „цвят“ на предшестващия текст. Ако обаче е „сгъчкана“ между още две-три пред нея и след нея, всичките губят стиловото си въздействие и – почти физически – това кара читателя да си представя усилията на автора да ги изсмуква от пръстите си.
Още по-тънка е работата по конструирането на метафорите. Ще доверя на г-н днешния Георги Кирков, че особено разгърнатата метафора би трябвало да черпи от едно асоциативно гнездо, за да бъде въздействаща. Ако го прави от няколко такива, тутакси става от въздействаща – смешна.
Ето нагледен урок в тази връзка за г-н Симов от собствения му текст. „Интелектуалните им спазми (на „евроатлантическите bg-интелектуалци“ – б. м.), неотличими от повиците за повръщане – пише Симов – раждат бисер след бисер… в България поради класическия лакейски провинциализъм, който е като венерическо заболяване на ума, можем много по-ясно да наблюдаваме този процес и ако имаме черно чувство за хумор да се заредим с пакетче пуканки и да наблюдаваме как нашите интелектуалци се опитват да се измъкнат от примката, която се стяга около техния имидж, за да го изпепели веднъж завинаги, а след това да го разпилее с есенния вятър…“
Страхотно саркастично – сигурно си мисли г-н Симов. Нека му кажа обаче – ако си асоциирал в началото мисловно-текстовите интенции на противника си със „спазми, неотличими от повиците за повръщане“ – т.е., ако метафорично си ги асоциирал с процеси от стомашно-чревния тракт, трябва да удържиш асоциативното гнездо, от което градиш саркастичната метафора, а не да продължиш с нелепото в случая „раждат бисер след бисер“. Защото спазмите може и да са асоциативно свързани с раждането на бисери, но с повръщането не са. Бисерите „се раждат“ в мидите, а не се „повръщат“.
Както и да е. Ако метафоричното упражнение бе завършило дотук, щеше да се търпи. Само че то продължава и залепва за първата метафора – втора, заета сега от съвсем друго асоциативно гнездо. Имайки спазми, „неотличими от повиците за повръщане“, които „раждат бисер след бисер“, противниците на г-н Симов са обладани и от „лакейски провинциализъм“, който – вече – бил „като венерическо заболяване“, при това „на ума“. Чакай, г-н Симов, трупането на оскърбителни квалификации с такава гъстота вече създава впечатление не за олимпийско презрение, каквото се опитваш да демонстрираш, а запенена от гняв злост (а това те поставя – нека ти доверя – в неизгодното положение на слаб – на твърде засегнат от „bg-интелектуалците“). Та какви в края на краищата са противниците ти: хора, чиито мисловни усилия са като спазми за повръщане (т.е. нещо измъчено по логиката на асоциацията), или са такива на провинциални лакеи? И защо „лакейският провинциализъм“ се сравнява не с нещо присъщо на лакея или провинциалиста (както го изисква стилът на една стилна, дори да е злостна метафора), а с… „венерическо заболяване“, при това „на ума“? Нима не забелязваш, г-н Симов, че става твърде голяма „многотия“, за да е остро, пронизващо, запомнящо се? Започва да прилича на дълга псувня, а тя никога не е „блестяща“.
По-нататък: след като усилията на „евроатлантическите bg-интелектуалци“ са сравнени веднъж с позиви за повръщане, втори път с провинциално лакейство, трети път с венерическо заболяване (само в две изречения), в същото, второ изречение, те са сравнени и с поведението на герой от екшън-филм, което се наблюдавало с „черно чувство за хумор и зареденост с пакетче пуканки“. И какво се наблюдава с „пакетчето пуканки“? Спазмите на повръщането или развитие на венерическото заболяване? Не, наблюдава се „примката, която се стяга около техния имидж“ – както виждаме, вече е налице четвърто метафоризиране на един и същи обект в две изречения, отново взето от друго, различно от предишните, асоциативно гнездо. За да се завърши с вече наистина монструозното: „примката, която се стяга около техния имидж, за да го изпепели веднъж завинаги (кой да го „изпепели“, бе г-н Симов – „примката“ ли?), а след това да го разпилее с есенния вятър“. Признавам, този „есенен вятър“ накрая, както казват подрастващите генерации, направо „изби рибата“. Препрочетете отново целия цитиран пасаж, започващ с „повръщането“ на bg-интелектуалците, преминаващ през ражданите от тях „бисери“, които са „венерическо заболяване на ума“, и завършващ с „примката“, която ги „изпепелява“, за да ги разпилее с „есенния вятър“, за да си дадете сметка как не се работи с метафори.
Но и с иронии не се работи, както го прави г-н Симов.
В същия текст аз например никак не разбрах иронията по отношение на „българския интелектуалец“, гласяща следното: „Аналогията с Брежнев ще позволи на нашия герой (Тони Николов – б.м.) след това доста банално и предвидимо да направи и аналогията между Сирия и Афганистан, любим интелектуален лупинг на българският интелектуалец, който е приключил кариерата си на читател с „Майстора и Маргарита“.“ За да е успешна една ирония, г-н следовнико на Георги Кирков, тя трябва да е адекватна и разбираема. Аз обаче въобще не виждам какво общо има между аналогиите на Брежнев с Путин, на Афганистан със Сирия (които прави bg-интелектуалецът) и онзи, който е „приключил читателската си кариера с „Майстора и Маргарита“. Може би иронията тук е, че е приключил читателската си кариера (а защо за да не е банален политически анализатор, трябва да е и начетен читател?) твърде рано и с твърде елементарна книга. Но тогава щеше да е по-адекватно да се каже: „приключил читателската си кариера с „Робинзон Крузо“ или с „Млада гвардия“ – „Майсторът и Маргарита“ все пак не може да бъде пример за елементарен или юношески роман. С две думи, не е остроумно, г-н Симов. А когато едно „остроумие“ не е остроумно, то дори не може да маскира липсващия аргумент (в случая аргумента срещу аналогизирането на военната авантюра на Путин в Сирия с тази на Брежнев в Афганистан, която прави Тони Николов и когото е решил да „иронизира“ г-н Симов).
Но стига толкова с левия „гръмовержец“. Да преминем сега към следващия публицист, предмет на тези шеговити бележки.
На пръв поглед случаят е съвсем друг. Авторката – Дарина Григорова – подписва грижливо почти всичките си материали с „доцент“ и ги препоръчва като дълбинни сондажи в психо-историческото битие на днешната българска русофобия и днешната западна, „либерална“ перверзност. Освен това метафориката и стилистиката й е от съвсем друг тип, който ще си позволя да нарека културологично-психоаналитичен шаманизъм.
Ще се спра най-вече на текста й „Русофобия от 3 март“.
2.
И тъй, текстът на доцентката започва ударно. Толкова ударно и задъхано, че забравя, че между отделните изречения следва да се поставя точка. „Много лично е и отношението на руснаците към нас, ако бяха безразлични, нямаше да ни напомнят постоянно, че като „братушки” сме ги „предали” по време на двете световни войни…“ Всеки грамотен човек вижда, че тук имаме две, а не едно изречение, и че първото гласи „Много лично е и отношението на руснаците към нас“, а второто (разбира се, след точка, а не след запетая) „Ако бяха безразлични,…“ и т. н.
От по-нататъшното разгръщане на текста разбирам, че авторката му, изглежда, въобще не познава други препинателни знаци освен запетаята и поради това гради изречения-монструми практически във всеки пасаж от съчинението си. Ето например: „Ирационалната русофобия у нас се дължи и на нашите известни резерви и даже ревност към афинитета на руснаците към сърбите, (както виждаме – пак запетая, а от последващото се разбира, че е точка) има даже едно понятие на тази руска слабост (тук трябва да следва дълго тире) „историческо сербианство”, (пак трябва да има точка) има също и друг термин: „сърбите са балканските руснаци” (много погрешно всъщност, защото сърбите никога не са се жертвали за друг народ или свещена месианска кауза, както руснаците с Великата отечествена война, но образът си е образ и е част от славянското приказно мислене, пробвай (пак – преди „пробвай“ следва да има дълго тире) да ги разубедиш рационално – става само с друг образ)“. Както се вижда, това монструозно изречение се състои от поне три изречения, но доцент Дарина Григорова очевидно не усеща това (може би грабната от потока на мощната си народопсихологическа мисъл). Да не говорим, че няма ясна представа за значенията на някои думи. Имало, казва ни тя, и друг „термин“ (за сърбите) – „балканските руснаци“. „Балканските руснаци“ може да се нарече „метафора“, може да се нарече и „израз“ (най-точно би било „метафоричен израз“), но „термин“ никак не може да се нарече.
Друго изречение-монструм от текста й гласи: „Ние не сме законопослушни, упорстваме с балкански бунтовен инат, породен и от суровите места, които обитаваме, почти винаги обект на нечии интереси отвън, сблъсък на империи или постимперии, няма как при такъв исторически ландшафт да има солиден културен и духовен пласт, имаме отделни островчета в личности-гиганти насред остърганото/остриганото общество, неуспяло да си поеме дъх след поредния преход, защото „преходът” е политически кръстопът, който съвпада с географския“. Освен, че тук също имаме поне три самостоятелни изречения, ще обърна внимание на невероятната мисловна парабола, която прави този пасаж. Започва се с народопсихологическа констатация („ние не сме законопослушни“), минава се към „обосноваването“ й от физикогеографските дадености на територията ни („суровите места, които обитаваме“ – интересно как „суровите места“ пораждали незаконопослушност и защо не са „незаконопослушни“ например норвежците или датчаните, обитаващи не по-малко „сурови места“, или чехите – също живеещи на територия на „сблъсък на империи“), за да се стигне до фаталистичното заключение, че „няма как при такъв исторически ландшафт да има солиден културен и духовен пласт“. „Монструмът“ обаче не свършва дори тук и „завива“ към „островчетата на личности-гиганти“, които стърчали сред „остърганото общество“, неуспяло след поредния „преход“ (този пък „преход“ какво общо има? Или защото думата „преход“ е травматична за русофилската пулбицистика).
Изобщо и доц. Дарина Григорова има слабостта да прекалява с метафорите. Не съм сигурен откъде е решила, че многото метафори (буквално качени една върху друга) правят стила особено впечатляващ и „неотразим“. Като капак на всичко обаче, след цитирания „монструм“, следващото изречение (благодарим, че все пак започва на нов ред) начева с… „Оттук обаче имаме повече сетива за руското…“. „Оттук“, уважаеми читатели – т.е. от по-горния монструм. Защото „оттук“ е връзка за следване. А това значи, че „имаме повече сетива за руското“ тъкмо на базата на казаното за нас непосредствено преди „оттук“. Е, предоставям на съобразителността на читателите да познаят „откъде“ по-точно „имаме повече сетива за руското“ – дали защото не сме законопослушни и „упорстваме с балкански бунтовен инат“, дали защото обитаваме „сурови места, почти винаги обект на нечии интереси отвън“ (несъмнено основание да ни „покарат“ сетива за руснаци), или пък защото нямаме „солиден културен и духовен пласт“, ами „отделни островчета“ в личности-гиганти насред остърганото ни общество. Защото именно от всички тези неща (поотделно или взети заедно), ние, според авторката, „имаме повече сетива за руското“.
Но освен пълното неглижиране на разнообразието от препинателни знаци (което, нямайки „солиден културен пласт“, българската граматика все пак ни предлага) доц. Дарина Григорова е майсторка на елементарни реторически трикове, с които си въобразява, че може да уплътни произволните си тези или отсъстващата си аргументация.
Ето например как се опитва да обясни неразбирането на руската душа от страна на „ирационалните русофоби“: „Идеологическото „филско” или „фобско” етикизиране (може би „етикетизиране“) идва и от неразбирането на есхатологичния месианизъм на руснаците, (с извинение – тук също трябва да се постави точка, предвид следващото) времето, в което „мисли” Русия е битката на абсолютното зло с абсолютното добро. Русия в този смисъл е христоцентрична, не антропоцентрична, ориентирът е навътре в човека и няма външна прецизност, подреденост, ред, законност, тази аптекарска прилежност на централния и северния Запад (южният е по-друг). Русия е непредсказуема и стряска донякъде с основание западноевропейския законопослушен ум, свикнал на статичната сигурност на скучно планиран детайлизиран бит срещу руския динамичен хаос, в който всичко е „коль любить, так без рассудку, коль грозит, так не на шутку… коль простить, так всей душой” (Алексей Толстой).“
Какъв е реторическият „фокус“ тук? „Русофобията“, видиш ли – предварително и без аргументи обявена за „идеологическа“ и „ирационална“ (т.е. непочиваща на никакви обективни фактори – напр. чудовищния геноцид на Ленин и Сталин, извършен в съветските десетилетия над собствения им народ, превръщането на безумния идеократски проект на „комунизма“ в държавна политика, експортирана в половин Европа, рецидивите на империализма днес – аншлуса на Крим, създаването на различни „Донецки“ и „Лугански“ републики на чужди държавни територии и т.н.) се обяснява с „неразбирането“ на начина, по който „мисли“ Русия. А той, видите ли, бил „христоцентричен“, а не „антропоцентричен“. Разбира се обаче, че ако цялата „фобия“ от Русия идва от неприемането на „христоцентричното“ й мислене, това вече предварително стилизира „русофобията“ като метафизически и религиозно непълноценно чувство (та нали „христоцентризмът“ безспорно е по-висша установка от „антропоцентризма“). Така обаче „щедро на едро“, както се казва, като „христоцентрично“ мотивирани и обосновани се стилизират всички исторически безобразия на тази държава: тя убива масово, защото „мисли“ времето като „битка на абсолютното зло с абсолютното добро“, тя е империалистична пак затова. А пък ние – ако сме християни – трябва да се съгласим с това нейно „мислене“ и поведение. Бидейки „христоцентрична“, Русия не е склонна на „външна подреденост, ред, законност, тази аптекарска (забележете унизяващата конотация на думата – б.м.) прилежност на централния и северния Запад“. Тя (Русия) стряскала донякъде с основание (дълбока благодарност за това „донякъде“) „западноевропейския законопослушен ум, свикнал на статична сигурност и скучно планиран, детайлизиран бит“. Стряска го, тъкмо защото е „христоцентрична“, и е „динамичен хаос“, в който всичко е, както чухме „коль любить, так без рассудку, коль грозит, так не на шутку… коль простить, так всей душой”.
Цялата тази тирада аз бих нарекъл реторическа квазисакрализация на обществената мърлящина или, ако го кажа по-меко, инфантилно оправдаване на безмерността, което превръща безспорни добродетели (законопослушност, ред, прилежност, сигурност) в почти недостатъци (прилежността е „аптекарска“, подреденият бит е „скучен“ и т.н.) и придава на съмнителни емоционализми ореола на „не-антропоцентрично“ добро.
В друг свой текст доцентката извършва подобен реторически фокус, за да „апокалиптизира“ и демонизира Запада. В статията си „Либералната кула на Кремъл“, кахърейки се по повод на нападенията над жените в Кьолн, тя стилизира „колективния Запад“ по следния начин: „Мъжете в Холандия сложиха минижуп в знак на солидарност с жените, Долче и Габана рекламираха хиджаб в новата си колекция (добре дошли „нови европейци”), жените си слагат бради в знак на солидарност с третия пол – отклонението се налага като норма през „забавното”, смей обаче да не го приемеш сериозно, тутакси ще те заклеймят като асоциален и опасен“.
Много, много елементарно, г-жо Григорова. Даже почти се досещам за учителя по реторика (който редовно практикува точно този трик). „Мъже-те в Холандия сложиха минижуп“. Така казано, се внушава, че едва ли не всички мъже в Холандия са направили тази (да, наистина инфантилна) демонстрация. А е трябвало (подразбира се) да вземат да се изсипят в Кьолн и да пребият де що срещнат мароканец, сириец, турчин и т.н. мюсюлманин (както несъмнено би направил руснакът, който „грозить не на шутку“). „Жени-те“ пък (т.е. въобще жените – от Запада, отвсякъде, от „Гей-ропа“ като такава) си слагат бради в знак на солидарност с третия пол. Навсякъде си слагат бради. Постоянно си слагат бради, всички си слагат бради. И цялата тази ненормалност: на мъже-те в Холандия, на жени-те в Европа като цяло са проява на един задкулисен заговор (разбира се, движен от „неолибералните централи“) „отклонението да се наложи като норма чрез забавното“. Значи не само че мъже-те (в Холандия) и жени-те (в „Гей-ропа“) са обхванати от смахната перверзност, но и го правят по задкулисен сценарий, перверзността да се наложи като норма.
След елементарната реторическа хватка на (уж) метафоричното обобщителство авторката е произвела вече успешно картината на един „либерален апокалипсис“ и може – привидно успокоително – да ни каже, че тази „режисирана навигация на полет над кукувиче гнездо на колективния Запад“ (още една безумно претенциозна метафора – защо да е „навигация“ и защото точно над „кукувиче гнездо“ не е ясно, но пък звучи „а-абсолютно“) все още е далеч от нас. Далеч, далеч, ама поради фаталния ни „цивилизационен избор“ да влезем в ЕС и НАТО току виж и ние утре сме сложили „минижуп“ и сме започнали да звъним на полицията за помощ, „когато пред очите ни се гаврят с жените ни“…
В заключение бих препоръчал на доц. Дарина Григорова две неща: първо, да не ни има за толкова лесно внушаеми („пациенти“), та да подхожда към нас, читателите й, с елементарни реторически трикове, подобни на двата горецитирани и… да си преговори правилата на пунктуацията в българския език. Ако не за друго, поне за да може да задържи вниманието на хора като мен, които, докато се борят с „мислите“ й, както казах в началото, непрекъснато имат позива да вземат червения молив.
