0
2821

Стихотворни преводи на Боян Пенев

Георги Богданов, Портрет на Боян Пенев

Непознати до този момент преводи на Боян Пенев допълват неговите предпочитания и характера на превежданите автори, както и вътрешния портрет на изтъкнатия критик.

Че едно от най-важните литературни занимания на Боян Пенев е преводната литература, е видно както от многото му преводи, така и от статиите и рецензиите му за преведени на български език творби, а също и от обширната му кореспонденция, в която коментира възгледите си за превода. Редица негови преводи обаче са все още непознати. С тях регистърът от имена не само се разширява, но чрез предпочитанията и характера на превежданите автори се допълва в голяма степен и вътрешният портрет на изтъкнатия критик.

Цитираните по-долу стихотворения са сред завършените изцяло или почти завършените негови преводи. Може да се предположи, макар и не категорично, че не е имал намерение да ги подрежда и публикува, а ги е правил за обогатяване на собствената си преводаческа култура или под влияние на своите настроения. В тези преводи преобладават стиховете на Стефан Георге, част от които са превеждани на чернова и са очевидно недовършени. Всички преводи обаче впечатляват с нагласите на Боян Пенев към високите импресивни настроения, които включват символизма на Ленау и Стефан Георге, религиозно-романтичната чувственост на Новалис и сантименталните нюанси на любовта в Песните. Стихотворението на Ленау е преведено на чисто, без каквито и да било редакции и допълнения, като не е посочен източникът. Доколкото може да се определи приблизително времето на превода, би следвало да се допусне, че той е направен около 1907 г., но не по-късно. Според цитираната бележка, направена от Ив. Сарандев в книгата „Боян Пенев. Дневник. Спомени“ (1973 г., с. 204), изтъкнатият критик обвързва работата си върху Ленау със своите наблюдения върху поезията на Яворов, по-специално стихотворението „Среднощен вихър“, както и със статията си „Лирическите песни на Пенча Славейков“ („Мисъл“, 7-8/1907), където прави сравнение между Славейков и Ленау. Има основание и другото стихотворение на Ленау, преведено от Боян Пенев и публикувано в цитираната книга на Ив. Сарандев, да се отнесе също към 1907 г. От тази гледна точка обаче самата записка на Боян Пенев не може да се датира по-рано от 1908 г., когато Яворов за пръв път печата „Среднощен вихър“ в „Демократически преглед“ (4/1908), тъй като има споменен характер, визирайки както поезията на Славейков, така и Яворовото стихотворение.

За съжаление, от получените данни не могат да се направят подобни приблизителни предположения нито за „откъслека“ на Новалис, нито за „Езеро на спомена“ и „Подражание“. „Езеро на спомена“ е оставено без автор, а едното „Подражание“ е маркирано само като „Lieder“ („Песен“). В книгата си Ив. Сарандев пък публикува като „Lieder“ още едно „Подражание“, но единственото, което ги обединява, е общата тема за любовта – съдържанията и структурата на всички „подражания“ са иначе напълно различни. Що се отнася до стиховете на Стефан Георге, в петте превода на Боян Пенев стихотворението „Подражание“ изглежда необработено, като не е посочен и източникът му. На останалите четири стихотворения преводачът записва източниците. „Оглед“ и „Pente Pigadia“ са от стихосбирката на Георге „Der Siebente Ring“ („Седмият пръстен“), излязла през 1907 г. Стихотворението „Юлска меланхолия“ е от „Der Teppich des Lebens“ („Килимът на живота“)  от 1900 г., а „Със благослов пристъпвах …“ е от „Das Yahr der Seele“ („Годината на душата“), без упомената година, но по всяка вероятност от самото начало на ХХ в. В заключение ще допълним, че стихотворението „Оглед“ също не изглежда довършено, а преводачът е записал в скоби поетичните варианти на изразите.

СПОМЕН
Н. Ленау                                   

Вървяхме двама низ планинските лъки,          
И пиехме дъхат там на цветята,                           
Мълвеше в ромон тих потокът бистър             
За райски блянове незабравими.                              
                                                                           
Вечерната заря обля в миг върхът,                
Алпийски блясъци безброй трептяха –           
Кога извърнах поглед към лице ти,                          
Безсмъртна обич грееш връз него.                 
                                                                    
Изчезна пламъкът на планините,                   
      Той нивга може би не ще огрее. –    
Изчезна и лъчът от твоя поглед.           
Отново веч над мен той не възпламна.

В чаровния те/б/ взор, на слънчев огрев        
Не ме ли ослепи лъчът угасващ            
На любовта, що нивга не умира?
Желал бих нивга да не бе огрявал.

ХИМНА
Новалис

Малцина знаят
Тайната на любовта,     
Чувстват ненаситност
      И вечна жажда.
На Тайната вечеря
Смисълът божествен
Загадка е за земний дух.
      Но който нявга
От обич знойни устни
Дъхът на любовта е пил,
Чието сърце се е топило
В трептещите вълни на жар свещен,
Комуто погледът се е възйемал
Да измери
Безмерната небесна глъбина,
Той ще яде от свойта плът
И ще пие от своята кръв навеки.

ЕЗЕРОТО НА СПОМЕНА
Без автор

По замечтаното езеро на белия спомен,
По сънните води боязливо и трепетно
Плувам аз самотен в часа на въздишките,
Във ладията на тъмноокия спомен.

Плувам тихо и лебедите на чувствата
Потъват далеч във тъмнината,
Плувам – като в някоя старинна балада –
Облян от лунния светлик на мойта размисъл.

Плувам мълчалив – изведнъж из скръбните води
Се възйема девата на разкаянието ѝ в приказен здрач
И ридае, и извива своите лилени ръце
Като самотен поток на смълчана мъка.

По знойното езеро на белия спомен,
По сънните води боязливо и трепетно
Плувам аз самотен в надвисващия здрач
Във ладията на тъмноокия спомен.

ЮЛСКА МЕЛАНХОЛИЯ
Стефан Георге

Цветя на лятото, макар богато да благоухаете,
Полски ветре, с аромата на узрели посеви,
Ти ме увличаш към повехнали страни.
Чужди ми стават пищните цветя на гордите градини.

Из забравата зовеш ти сънища: детето,
Отдъхващо върху девствената земя на изкласилите ниви,
На жетвата във зноя, сред загорели жътвяри,
При бляскавия сърп и изпразнената стомна.

Сънно се люлеят очи в песента на пладнята, –
А върху руменото му чело там капеха,
През слабата закрила от сянката на класовете
Листата на мака: едри капки кръв.

Преходността не грабва, което някога беше мое.
Изнемогващ тогаз лежа пак в изнемогващи поля,
И смътен шепот шепна: как съм
Уморен от цветята, от хубавите цветя уморен!

Х  Х  Х

Със Благослов пристъпвах аз към тебе
По здрач, там зарад теб свещи горяха,
Поднасях ти връз бархатни подноси
Елмаз – най-скъпия от свойте дари.

Но ти не знаеш за жертвоприноса,
За свещниците, със ръце възйети,
За кандилата, що със аромати
На храма строг и царствен мрака стоплят.

За ангелите, що се сбират тихо,
В кристалните лампади се оглеждат,
Ни за горещите молитви плахи
С полувъздишки, чезнещи във здрача. –

За блянове, що явствено ридаят
Връз стъпала на празнични олтари –
Поемаш нямо, хладно, колебливо
Елмаза с блясък на горещи сълзи.

ОГЛЕД

Със мисъл цял в теб виждам /гледам/ като други
Стая и град, и сребриста алея,
На себе си самия чужд, изпълнен съм от теб и бродя
Унесен в нощите по синия сняг.

Що нявга обещаха огнени /пламнали/ хоризонти
На пищни лета – изпълнено ли е изцяло?…
Тъй застава и стиска /притиска/ ръката си отдавна отлъченият,
Когато родината поздравява и който живее още в
съмнение /все още не вярва/.

Опиянението /шеметът/ ромони в нежна нега за чакащия.
Комуто всеки сън тъче светла одежда.
И най-малкото отдалечение от теб му носи сладка мъка
И начало на неизпитани радости.

Ти отстъпваше в почуда и в охотна изнемога
В стонове пред внезапното изобилие.
Ти въставаше в едно чисто сияние,
Ти бе шемет от бездиханна целувка.

И дойде час: отдъхваха прегърнатите
Още плещи в безумния полет на устните.
И настана в простора, през който гледаха кротките звезди,
Един здрач от злато и рози.

PENTE PIGADIA
На Климента, паднал на 29 април 1897 г.

Когато турският куршум го свали в борбата
В епирската елеонска гора, нам само остана
Скръбта за бързото повяхване на тая изобилна
С цветя пролет… Него, любимеца, щадеше
Съдбата от най-люта мъка: да бъде захвърлен
Към предели и пустини преди края.
Неговото прощаване доземаше сладка печал
За незнайни земи, за още прибулено щастие.

Той лежеше тихо, не мислейки вече за връщане,
Опиянението му даде тъй дивно планината
На Атика и велелепието на морски острови,
Както никога не би ги видял – шумящо
Му се открои възславата на хероите
От Пиндаревата Песен на песните, и се възйема
Съединена
Със собствената песен… и улучва ранения,
Който не може да се удържи, един куршум в сърцето.

Около неговата люлка бе безгрижен блясък,
Зреяха му почест и слава, но суетен
Му бе всеки устрем без набожен подвиг
Да възблагодари за нивга неизчерпани наслади,
Що Елада му дари; той помогна в боя
На нейните морни наследници.
И досега още неговите рани и лаври
Срамят нашите синове, които тъпеят
В празни желания за бъдни служби.

Ний го славим радостни, че студената земя
Все още ражда обзети от Бога.
Които умират за словото и образа
И че блика благородно вино
Във жилите ни при звука на тяхно име,
И че ни се обещават дни, когато ще се пробудим
Възродени: когато нас, освободените от всяка връзка,
Ще ни примамват далечни тъмнини
И ще ни приветстват радостите на странстването.

ПОДРАЖАНИЕ

Остави ме да притисна устните си на гърдите ти,
Там дето е твоето сърце.
Изсмукал бих мъката ти,
Както лечебния камък изсмуква отровата на раната,
Аз държа ръката ти във своята ръка
И долавям трепета на тялото ти.
Не се оплаквай, че черни мъгли от гнетителни сънища
Те изгарят в пламъка на тая любов.

ПОДРАЖАНИЕ /LIEDER/

Безсмъртна, вечна песен на вечно млада обич
Таинствено се носи през леса на вековете
Със мелодичните криле на чезнеща печал.

Като мимози устните затворили се биха,
Кат нежни рози – кога в тих час вечерня бие –
Кат кринове, кога изгрява тъжната луна.

Със мелодичните криле на чезнеща печал
Отлита през цветя, през блянове далеко
Безсмъртната вечна песен на вечно млада обич.      

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.