„Carpe diem. Фоторазкази от Рим“, Леда Паташева, София, 2024 г.
На Валтер Бенямин дължим формулата, че „фотографията разширява живота“, което няма как да не я превърне в основно предизвикателство пред живописта. Замислих се над това още когато Леда Паташева ми изпрати първите си „фоторазкази от Рим“, по необичаен начин надграждащи последната ѝ изложба – „Ангели на Благовещение“.
В предишния проект имахме работи върху платно и „ангелология в багри“, където само лъх на криле бе знак за посоката на времената; както известният Angelus Novus на Паул Клее (също в интерпретацията на Бенямин), бидейки Ангелът на историята, неминуемо обръща лице към миналото, стъпвайки по линеещите отломки на настоящето.
Възможно ли е обаче да се предприеме обратен ход? Да се улови чисто „прустовски“ изтляващото време и да се запечата то „фотографски“ (сиреч светлописно) във вековечността; да се улови мигът, за да се използва времето (Carpe diem), както настоява в прочутата си първа Ода Хораций?
Не е ли тъкмо тук обяснението за обръщането към фотографията, това изкуство на времето? Нали то, както знаем от Бодлер, „печели всеки удар, и то без хитрини“?
Ето как художникът в лицето на Леда Паташева се превръща във фотограф, в изследовател на един тайнствен свят на форми и структури. И най-вече – „на града на градовете“, какъвто е Вечният град Рим.
Градът на Вечността в тази „фотокнига“ е едновременно град на паметта и град на мечтите. В него египетският обелиск, докаран по римско време на днешния площад „Свети Петър“, не просто се врязва в полукръглата колонада на Бернини, а както би казал Итало Калвино, е среща на обстоятелства и събития. Вечният град не издава тайните си и съвместява не само хора и вещи, но и дори разпятие с мотоциклети или пътни знаци със знак на обич.
Градът попива омаята от спомени, за да я (пре)върне във вълна от образи. На четене на много и най-необичайни места, на моления или вглъбявания по още по-неочакван начин. Много от детайлите в този град са набраздени от ръката на времето; има мъх дори по Римската вълчица, кърмилницата на Ромул и Рем.
Вечният град винаги ни изглежда като едно цяло, но стопкадрите на Леда Паташева го застопоряват, за да ни покажат частици от онова, което той притежава: медальони на времето, обкови или маски във всекидневието. Стъпала към нищото, графити и спонтанно уловени портрети на хора, които вече не са там, а в същото време са тук и пред нас.
Погледът преминава пред двойките фотографии като през изписани страници. Разкази за предизвикателството или за леността, барокови релефи, напомнящи, че сме смъртни, или графити за това, че „всичко ще бъде добре“. Всяка следваща фотография от тези „стопкадри на вечността“ привнася и повтаря своя си разказ. Интериорите се смаляват и разширяват, загадките изобилстват, някои от персонажите в „Carpe diem“ с любопитство са вперили поглед в нас, други изобщо не ни забелязват и отминават, подобно на изтляващи сенки.
Вечният град е град под пъстрата обвивка на безброй знаци и на безброй лица, някои от които Леда Паташева е уловила и подредила в един „фото-пъзел“.
Къде е загадката? Във ветрилото от ситуации, дори в уловената игра на два ангела, в която няма и не може да има победител. Тайната на Вечния град Рим е в образите на неговата Memoria, в онова реално-въображаемо пространство, позволяващо на всеки от нас да привнесе нещо от себе си и на свой ред да удържи нещо от онова, което е почувствал или видял там. В един миг, както настоява Итало Калвино, паметта обаче прелива, знаците се разпиляват и невидимият град престава да съществува.
Затова и „стопкадрите от вечността“, подобно на малката червена точка в края, са от такова значение.
––––
Текстът е послеслов към книгата Carpe diem, чиято премиера беше на 25 септември в Клуба на архитектите в София.
