Начало Идеи Гледна точка Стоплящ студ
Гледна точка

Стоплящ студ

1637

„По-студено от тук“ от Лора Уейд (превод Харалампи Аничкин). Театър „Българска армия“, камерна зала „Миракъл“. Режисьор Владимир Люцканов, сценограф Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Милен Кукошаров. В ролите: Стефка Янорова, Веселин Ранков, Гергана Данданова, Елена Нацариду. Представление на 18.ХІІ.2023 г.

Англичаните са царе на театъра. Което значи, че са царе и на драматургията. Ето, Лора Уейд е блестящ пример: първата ѝ пиеса „По-студено от тук“ („Colder Than Here“) има премиера през 2005 г. в „Soho Theatre“ (режисьорка е Абигейл Морис), когато е само на 28 години (родена е през 1977-а), и веднага се настанява устойчиво на световните сцени. Съвсем разбираемо: семейна драма, конфликт между живота и смъртта, великолепни диалози и солидно изградени образи – между другото, на база на хуморите: холеричен, сангвиничен, меланхоличен, флегматичен, което предполага изчистена актьорска игра – произведението задава огромни перспективи на всеки, който знае как да ги използва. Слава Богу, Владимир Люцканов в Театъра на армията е знаел и в резултат се е получил елегантен спектакъл, в който всичко е на мястото си: никакъв недостиг няма, нито някакъв излишък стърчи. Пипната работа…

Особено пипната е играта на актьорите. За такава постановка, която черпи материал от типичната драматургия на характерите/хуморите, това е от извънредна важност. Всеки нюанс, всеки детайл, всяка най-малка мимика и жест влизат в изграждането на образа и когато не са на място, могат да го разрушат безвъзвратно. В „По-студено от тук“ обаче няма разрушения, всичко е градеж, един виртуозен градеж.

Семейство, в което всеки кара по своя пътека; всяка коза на свой крак, дето се вика. Свикнали са, не си пречат. Но: внезапно криза! – майката Майра (Стефка Янорова) – типичен сангвиник, енергична и целеустремена, се разболява от рак на костите. Болестта е безпощадна, остават ѝ месеци. Семейството трябва да се справи с нещастието, обаче се лута и суети – дотогава всички са се осланяли на нея, тя е била невидимия хоросан, скрепващ елементите и недаващ им да се разпилеят. Сега елементите трябва да поемат ролята на хоросана… Но не знаят как…

Майра е наясно с тяхната безпомощност и се опитва да ги въвлече в общо начинание – търсене на място, където да я погребат. Първоначално е мислела да бъде кремирана, но това би било твърде лесно и семейството не би могло да бъде ангажирано плътно и оздравително в едно общо за всички дело. Затова се обръща към т.нар. „екологично погребение“ – намира се място сред природата, тялото се поставя там, а над него се засажда дърво, което то ще захранва, разлагайки се на органичните си части. Така и започва пиесата: Майра и Джена (Елена Нацариду) обглеждат някакво местност и веднага ни светва коя каква е: Джена е пърхаща, излишно ентусиазирана, лекомислена и объркана. Меланхоличка, но повърхностна, епидермална. Показва ни тази своя лекомисленост с чуруликащ глас и с хаотични движения, на моменти чак трудни за проследяване. Майра е пълен контраст: сдържана, обрана, стабилна. Сякаш не ѝ остават само няколко месеца живот – толкова е спокойна и овладяна. Мястото се оглежда с едва видимо движение на главата, все едно кралица оглежда поданиците си. Стефка Янорова е идеалният избор за такава роля: играта ѝ винаги се е характеризирала с лаконичност, с минимализъм; тя е актриса на нюанса, на финия жест и пестеливата емоция, не на бурното и изплискващо ръкомахане и демонстриране на чувства. Актриса-сфумато: едва доловимо наслагване на отсенки, които неусетно за зрителя изграждат убедителен и въздействащ образ. Особено се откроява талантът ѝ при сцената със съпруга ѝ Алек (Веселин Ранков) в ковчега: приютява го като безпомощно бебе, което не знае нищо за света, освен да суче от майчината гръд, та дано се успокои… Умиращият приласкава неумиращия – странна история…

Алек и Джена са двамата контрастни на Майра индивиди в спектакъла. Алек – завършен флегматик, в сравнение със съпругата си е нервен и не на себе си всеки път, когато му се налага да свърши нещо – предпочита да не го закачат, да го оставят на мира; да си бленува в отстранен унес. То затова и Майра е толкова щастлива, когато успява да оправи отоплението. Вярно, на прага на лятото, но все пак… Веселин Ранков по превъзходен начин изявява тази битова некадърност на героя си, особено в разговора по телефона с представителя на ТЕЦ-компанията: суети се, крещи, умолява, хленчи – дано събуди някакво съчувствие или поне да сплаши невидимия Ричард. Нищо не постига, но пред нас израства човек, който се чувства уютно или само в креслото си, четейки вестник, или когато слуша класическа музика на грамофона. Дори на концерти излиза от равновесие: един почти аутичен мъж със забавени движения, който при всеки жив сблъсък изпада в криза. Оставил е всичко на жена си и когато тя се оказва смъртно болна, той е архи дезориентиран. Направо е трогателен, когато пробва да оправи щепсела на печката – ръчка, бърка, върти, усуква, докато накрая отпуска безсилно ръце. Две леви ръце, скършени и заврени… Безсилието, тъкмо безсилието е главното му „качество“ и Веселин Ранков успява да го изиграе убедително и достоверно; един ленив сноб, въобразяващ си, че е интелектуалец (защото го мързи) и тъкмо поради това е така видимо неуместен и несъобразителен в живота…

Другият контрастен образ е Джена. За разлика от баща си, който се свира в ъгъла, копнеещ да не бъде обезпокояван, тя е по-скоро обсебваща, натрапваща се, изискваща по един уж безхитростен, но всъщност стратегически добре промислен начин вниманието на другите. Тя е най-слисана от болестта на майка си – няма с кого да споделя, няма на кого да се опре при хаотичния ѝ и неподреден живот. Опитва с баща си, но удря на камък или по-скоро на неговата отчужденост: „Не искам да чувам това!“, казва ѝ, когато се опитва да му опише проблемите с приятеля ѝ, с когото дори и „секс спряхме да правим“. Докато майка ѝ – познавайки я безпогрешно, все това я пита, за да отпуши изповедта ѝ, да ѝ покаже, че винаги може да разчита на нейното „добро слушане“. И тъкмо в това нейно сблъскване с този и онзи от близките – сестра ѝ Хариет (Гергана Дарданова) или баща ѝ Алек, виждаме как умело Елена Нацариду изпълнява тази житейска податливост и ненаходчивост на героинята си: тя е най-разлюляната и ошашавената, изобщо не знае „какво ще правим сега“, но тъкмо поради това сякаш се оказва и най-прозорливата – усеща, че без Майра, майка ѝ, са загубени…

Най-сложната актьорска задача обаче като че ли се е паднала на Гергана Дарданова. Нейната героиня – холерична и неврастенична, но държаща да изглежда стабилна, в известна степен най-прилича на майка си, най я доближава поведенчески. В същото време трябва да релефира различен образ, инакъв: на, от една страна, праволинейна дъщеря, музикантка (свири на чело, вероятно за да изпълни мерака на баща си), но, от друга, на също толкова безпомощна млада жена като сестра си. И да се старае пред другите това да не проличи. Затова на фона на Стефка Янорова жестовете ѝ са не толкова плавни, а отсечени, сприхави – вижда се усилието, което полага героинята ѝ, да не се срине, да не изпадне в амок. Иска да бъде силна, иска да бъде Майра – не става, кауза пердута!… Търси подкрепа, очаква я от приятеля си, но той е безучастен – и тогава е единственото ѝ избухване, единствената проява на бурна холерична емоция. Иначе е стегната, скована, вдървена чак – не ѝ се пада да бъде втора Майра, колкото и да се старае. То не че някой от другите кой знае колко ѝ помага, оставили са я сама да се оправя – всяка коза на свой крак, както казахме…

Така описана пиесата „По-студено от тук“ може да извика у читателя впечатление, че е текст, след който остава горчив вкус в устата от всички тези „напразни усилия“ на обичта и взаимността. Не е така: зрителят става свидетел как постепенно всеки от героите израства, пронизан от мисълта, че спойката на семейството ще си отиде съвсем скоро от белия свят, и кой по-умело, кой по-несръчно, но ще трябва без Майра да се приближават и сближават един с друг. Финалният вопъл на Джена: „Не искам да умираш!“, е израз тъкмо на тези положени усилия – намерила е тя сили и способност в себе си да бъде искрена, да бъде истинска, да бъде неподправена. Човек да бъде. И затова макар „По-студено от тук“ да е спектакъл, в чийто център е смъртта, и макар героите му да мръзнат непрекъснато с наметнати одеяла върху раменете си, и макар в окото на зрителя да се набива нелепо изрисуваният ковчег с облаци и звездички, това е сърдечен спектакъл. Сърдечен с човешкото си звучене, с посланието си и разбира се, с играта на актьорите. Без чиято перфектна игра той не би могъл да се случи толкова сгряващ, толкова въодушевяващ, толкова чист…

Да, студ е, така е, но не смразяващ, а стоплящ; насред обезсветления декември стоплящ студ…                  

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора