Операторът Виторио Стораро работи половин век с режисьора Бернардо Бертолучи (1941–2018). Заедно двамата осъществяват заглавия като „Преди революцията (1964), „Стратегията на паяка“, „Конформистът“ (1970), „Последно танго в Париж“, (1972), „Двадесети век“ (1976), „Луна“ (1979), „Последният император“ (1987), „Чай в пустинята“ (1990), „Малкият Буда“ (1993).
Последните три години, след смъртта на Бертолучи, Виторио Стораро посвещава на книгата, която пише за най-скъпия си приятел: „Начин да направя липсата по-малко болезнена, искам да хвърля светлина върху нещо безвъзвратно угаснало“. Книгата за Бертолучи, реставрацията на девет важни филма, заснети от двамата, международна изложба, която ще се открие през тази година в Милано и Ню Йорк – това включва проектът „Стораро във филмите на Бертолучи“ под патронажа на Министерството на културата на Италия. Със знаменития оператор разговаря Антонио Ньоли от в. „Република“.
Защо книга за Бертолучи?
В. Ст.: За първи път изпитах усещането, че говорейки за него, мога да говоря и за себе си, за моята история. Бернардо беше спътник в работата ми, маестро и брат. Взех много от него още в началото на моята авантюра. Онова начало го дължа и на моя баща. Той беше прожекционист в една кинокомпания, създадена през 30-те години.
Влизате в киното чрез мечтата?
Мечта, основана на реалност. Учих пет години в професионално училище в Рим и на 16 имах диплома по фотография. Баща ми говори с оператор от компанията „Лукс“ дали мога да му бъда асистент. Той отговори, че ако искам да работя с него, трябва да бъда кинооператор, а не фотограф и ме препрати към Експерименталния център за кино. Нямах още 18 години, после увеличиха възрастта за прием на 20 години, но аз убедих комисията, че трябва да опитам. Излязох на първо място.
Кой беше начело на Експерименталния център?
Мисля, че Луиджи Киарини[1], говоря за 1958–60 г. Стажуването ми от техническа гледна точка беше отлично. Ако се върнем към моята история, запознах се с Бертолучи през 1963 г., когато ме покани за „Преди революцията“. Трябва да кажа, че ме впечатли начинът, по който създава пространство за изображението.
Имате предвид кадрите?
Да, спомням си, че имаше малък визьор, за да изгради кадрите. Като че ли пишеше с камера. Обикновено режисьорът се грижи за сценария и за актьорите. Докато операторът решава къде да постави фарта. Бернардо обаче търсеше за всяка сцена точния кадър и обясняваше на фартмена как да го направи.
Какво стана после?
През 1968 г. Франко Роси ме покани за „Младост, младост“ и веднага получих наградата Сребърна лента за операторска работа. Не се чувствах вече фотограф, а човек, влязъл в киното, който се изправя пред два проблема – движението и светлината. И сторих нещо привидно банално, но всъщност изненадващо – отидох за пръв път да видя живописта на Караваджо.
Казвате го, сякаш е необикновено преживяване.
За мен, с моето техническо образование беше такова. Спомням си как за първи път влязох в църквата „Сан Луиджи деи Франчези“ и застанах омагьосан пред „Св. Матей и ангелът“.
Кое беше омагьосващото?
Композицията – фигурите и лъчът, който идва отвън и за момент ги осветява. Замислих се за пътуването на човека отдолу нагоре, от мрака към светлината, от земното към духовното. В онзи момент разбрах, че бих могъл да „пиша“ чрез светлината.
Да използвате светлината вместо думите?
Да, с еднаква символична и въздействаща сила.
Работили сте с някои от най-големите режисьори. Какво ги обединява?
Талантът, професионализмът, всеотдайността. Освен това всеки изразява своя свят по неповторим начин. Онова, което ме интересува винаги, е какво бих могъл да дам или да допълня към филма, независимо дали режисьорът е голям, или не. Помня, че когато Франсис Форд Копола ми предложи да работим върху „Апокалипсис сега“, в първия момент отказах.
Защо?
От това, което той ми описа, заключих, че става дума за военен филм, което не ме интересуваше. Тогава той ми обясни смисъла и ценността на онова, което имаше предвид. Вече беше направил „Кръстникът“. И убедено ми каза: „Виторио, не ти предлагам филм за войната. Вземи и прочети „Сърцето на мрака“. Там е всичко. Ще разбереш какво означава насилие на една страна върху друга.
Защо Копола потърси вас?
Беше гледал „Конформистът“ и беше очарован от начина, по който използвах светлината. Съгласих се. В търсенето на светлинни ефекти разбрах, че онзи филм бих могъл да го заснема, противопоставяйки естествените и изкуствените цветове и светлини. Търсех особен визуален спектакъл, от който да възникне конфликтът между САЩ и Виетнам.
За „Апокалипсис сега“ получихте първия си Оскар, последван от други два. Тези толкова важни отличия какво значение имат за вашия живот?
Другите два са за „Червените“ на Уорън Бийти (1982) и „Последният император“ (1988) на Бертолучи. Трите Оскара са върхът сред 195 международни отличия, от които 75 за цялостно творчество. Всяко признание – от най-голямото до най-малкото, е тласък, за да повярваш още повече в онова, което правиш.
Дали сте мислили някога, че светлината ще ви отведе там, докъдето стигнахте?
Произхождам от скромно семейство и вероятно, ако баща ми нямаше занаята, за който стана дума, нямаше да съм тук и да говоря за кино. Освен това обаче имах и срещи, които ме доведоха дотук. Смятам, както вече казах, че личността на Бернардо е била основополагащата.
Какво ви липсва от Бертолучи?
С Бернардо бяхме почти връстници, той е с година по-малък от мен. Беше по-зрял, благодарение и на културната и образована семейна среда, от която идва. Поколенческото разбирателство беше пълно. Не поемах ангажименти към никакъв друг филм, преди да бъда сигурен, че Бернардо няма готов проект. Какво ми липсва от него? Липсват ми всекидневието, някои жестове, увереността, че мога да разчитам на неговата личност. Символичното му присъствие ме утешава. В крайна сметка книгата, която написах, беше възможна, защото ми даде усещането, че мога да запълня тази празнота.
Превод от италиански, със съкращения Соня Александрова
[1] Луиджи Киарини (1900–1975) е италиански теоретик, есеист, сценарист и режисьор, б.р.
