„Той бе поискал да разбере човека в драмата на времето, да сподели вълненията си, предизвикани от човешката участ в света на лъжата и насилието.“ На 23 април се навършват 100 години от рождението на Радой Ралин.

Всичко му говореше

В „Разбунтуваният човек“ Албер Камю казва, че „С това „всичко е позволено“ започва действително историята на съвременния нихилизъм“. А нихилизмът, пак според думите на Камю, е „предимно воля да отчайваш и отричаш“. Същностното в творчеството на Радой Ралин, онова, което му придава измеренията на едно запомнящо се и въздействащо изкуство, е изстраданото опълчване срещу нихилизма в страната ни, срещу извратеното в мисленето, според което „всичко е позволено“ в пътя ни към бъдещето. Поетът, почитал Далчев и през годините, когато го отхвърляха, не искаше да върви като един от примирилите си. Той бе поискал да разбере човека в драмата на времето, да сподели вълненията си, предизвикани от човешката участ в света на лъжата и насилието. Да направи на свой ред от поезията си едно „разширено“ битие, в което се откроява неизмисления образ на човека и живота. И Ралин го постигна. Всичко му говореше, както бе писал в едно от стихотворенията си. А каквото чуваше, той превръщаше в многостранните си внушения за светлата и тъмната страна на съществуващото, във „вселена заместител“, каквато, пак според Камю, са изкуството и човешкият бунт с тяхното „изискване за цялост“, с презрението им към споменатото „всичко е позволено“.

Навлязъл в литературата с връстниците си като Александър Геров и Александър Вутимски, преминал през заблуди и съмнения, за да намери себе си като поет на болката и порива за повече смисъл в обкръжаващото го безсмислие на действителността, Ралин ни завеща стиховете си, които и занапред ще ни говорят. И занапред ще ни приобщават към чувствителността и мисленото на една необикновена личност, която казваше, че:

Поезията не е никога късно да се напише!
Има какво!
В два реда побери
цялото си същество
и тогава умри!

(„Първа емблема“)

* * *

Стихотворения на Радой Ралин

ПОЕТЪТ

На Атанас Далчев

Поетът… Него от младеж боготворях
и не посмеях с него да се запозная.
По улиците отдалече го следях,
със завист съзерцавах бедната му стая.

И този ден, когато тръгнах на война,
на улицата срещнах го съвсем случайно.
И заболя в сърцето ми една вина,
че досега съм го обичал само тайно.

Той забеляза колко много ми тежи
сандъчето със моите войнишки вещи
и неочаквано до мене приближи,
взе дръжката. Усетих пръстите горещи.

Не само че товарът стана двойно лек.
Пред него можех цял да го издекламирам.
Но сепна ме поетът и като човек.
А тръгнал бях за свободата да умирам.

Внимателно запита имам ли баща,
защо не ме изпраща никое момиче?
И все на път ли ще прекараме нощта?
В частта си с близки ли съм, или съм самичък?

Узнал, че аз съм доброволец, изведнъж
от обич почна той да ме разубеждава,
че би било добре да стана първо мъж,
че смешно е човек в смъртта да търси слава.

Не слава – възразих му аз, – а свобода.
Той ме запита: нещо много ли ме мъчи,
че искам всичко в тази дума да сведа?…
Ний стигнахме. Той пусна моето сандъче.

Сбогувахме се като близки. Не разкрих
какво е бил за мен през толкова години.
Да тръгна на война не се разубедих,
но обновявах вече моите причини.

1945, 1969 г.

ВСИЧКО МИ ГОВОРИ

На Никола Фурнаджиев

Бях дете и моят свят бе малък:
аз общувах с чайника и шкафа,
с дюлите и абажура.
Те стояха зли и безразлични
като идоли огромни
в древен храм.

Първата си крачка аз направих:
дворът бе зелен, зашеметяващ.
Толкова цветя и пеперуди,
птиците, шуртящата чешма.
Нежни обръщения им казвах!
Как опитвах с тях да се сближа.
Те загадъчно мълчаха.

После се отдадох на звездите,
на морето, на леса и канарите
и на всички живи същества.
В тайната им исках да проникна.
Не можах.

Заживявах с хората,
стремях се
да ги разбера и да ги следвам.
С тях в окопите лежах
и в съседни болнични постели
сплитали сме стонове предсмъртни,
а останали сме чужди.

А сега какво ми предстои?

Остарявам ясно, осъзнато.
Остарявам властно, облекчително.
Лошо ли е да си весел, предизвикващ залез?

Сетивата стават ненаситни
и превръщат всяка багра в мисъл,
всеки жест и всяка реч в идея.
Всичко ми е толкова познато,
всичко с мен споделя свойте тайни.
Мога да осмислям вече всичко!

Всичко, всичко, всичко ми говори.
Ала аз не мога да говоря.

Вече се превръщам на природа.

1964 г.

ПЪРВА ЕМБЛЕМА

Поезията не е никога късно да се напише!
Има какво!
В два реда побери
цялото си същество
и тогава умри!

1984 г.

ПРИНОС

Поетът трябва да признава
безбройните си поражения,
да ги въздига в собствени ориентири.

Те са по-исторически
от всички щастия и празници.
Те са сигналите
на онзи безначален драматизъм,
споил човещината и природата.

Победата е преуспяване,
окапване и декаданс,
тя не предсказва окопитване,
прохождане, имунитет…

Сълзите са създали океаните
и са покръстили света да бъде свят.

ХИГИЕНА

Предпази си чувствата,
с които мразиш и прощаваш,
не ги свързвай със конкретни хора.
Време е за себе си да обобщаваш
и да търсиш вътрешна опора.

Ти не ставай зрелище за много,
а бъди си сам единствен зрител,
и си вярвай предано и строго
само в туй, което си изпитал.

ЕЛЕМЕНТАРНА ЕЛЕГИЯ

Правото да се разочароваш –
туй е най-присъщото ти право,
нещо като свойството да дишаш.

Трябва ли погълнатия въздух,
който е приключил свойта мисия
и е оплодил за миг кръвта ти,
та да цъфне в порив и движение,
трябва ли изчерпания въздух
от признателност да го задържаш
в своята дихателна система?

Би се задушил, ах, как го знаеш!
Нужно е да вдишваш и издишваш,
да се втурваш и да се запитваш…

Свойството да се разочароваш:
то е твоето освобождение,
вятър, който саждите изтласква.

Ти поддържай влюбено кръвта си,
възпитавай я за нови чувства.
Дано въздуха да ти достига.

1970 г.

САМОУЧИТЕЛ ПО СВОБОДА

Пълзящите са най-свободни!
Те могат драговолно да пълзят,
където си искат,
когато си искат
и колкото искат.

Под тях е твърдата
земя,
установената земя,
геологически изследвана
и потвърдена исторически
земя.
И те, пълзейки,
приятно те я гъделичкат.

Пълзящите са най-свободни.
Не им влияят на посоката
насрещни ветрове,
не ги лъчите заслепяват.
Най-важното,
не са изложени
на падане…

Те с основание твърдят,
че техния идеолог
е древният Антей,
че примерът му бил жесток.

Не са изложени на падане,
тъй както самолетите, които
са ръководени отдолу
при своето летение.
А мравките са тъй логични
в свойта свобода,
че нямат нужда от летение.
И никога не им минава
наум дори
за земетръси.

1967 г.

ТИХА ПАНИКА

На Атанас Далчев

Страшни са
превъплъщенията на спомена…
Той не признава
време, пространство, величини.
Той обезличава
всички далечини.
Превръща епопеята в една дума,
трагедията в един вопъл,
славата в един епитет.

Твоите предишни усилия
стават пародия
Твоите предишни вълнения
будят насмешка.
Твоите пламенни убеждения
служат само за справка.

Колко години ти е отнело

твоето непрекъснато тичане
между нещото и нищото?

Това хитро, изплъзващо се бъдеще.

То вече не ни забавлява
със своите изненади.
То не поддържа едно напрежение,
което би изтеглило настоящето.

Настоящето вече се плаши.
Настоящето търси опора,
безразлично му е дали ще стане история.
Настоящето иска
да бъде живот.

Да повдигнем ли клепача на съвестта?
Тя едва ли ще добави нещо.

Спомените я обезсърчават.

1964 г.

МАЛКА ХИСАРСКА ЕЛЕГИЯ

Изминаха безброй лета –
светът жестоко остарява
и няма вече пролетта,
която да ни вдъхновява,

и характерния ѝ скок
през образи и през пространства.
Едничък ни остава Бог
чрез вечното си постоянство.

МОЛИТВА

Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.

Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я споделиш с други.

Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.

Засяда на гърлото
вчерашния хляб,
подарения хляб.

Хляб наш насущний дай си го сам.

1967 г.

ПРЕДИЗВЕСТИЕ

Аз искам да умра без ни една илюзия,
за онзи свят и два пъти за този,
що преживях и носих на гърба си,
що през сърцето ми изтече,
що и през мозъка ми прегоря.

Да съм наясно в своя миг пределен,
кому съм бил приятел и ще бъда,
кому оставам враг и след смъртта си.
Не бих могъл да бъда благодетел никому,
но искам да не завещавам
нито една лъжа.

Аз се разплащам всеки ден
и не страхът от смърт ме е предпазвал
да не бъда грешен.
Животът с неизменния си запас,
попадна ли на щастие, с кого да е
да го споделям,
а мъката единствено
за себе си да съхраня.
Тя ме извайваше отвътре,
да стана сам на себе си съавтор,
да стана дух,
по-лесно след това да излетя.

СТЕНА НА УМРЕЛИЯ ПЛАЧ

Изкуство, прибирай се в своите покои,
заспивай,
сънувай неродения блян на тълпата
или обратното небе на милиардите,
умиращи с отворени очи…

Днес никой не изпитва
необходимостта от тебе,
Софокъл и Шекспир изглеждат гузни
всред неумолимия плач на жените,
изпратили в лагер съпруг или брат, или син
и повече не ги видели…

Статистико окървавена,
хербарий на таланти и души,
стена на плача, чийто звук не се чува,
защото е вече умрял.
Докога ще послъгваш живота ни
с нежелани музикални паузи.

ЕСТЕСТВЕНО ПРАВО

Самотен остров в океана!
Необясним изблик на скали, които
стърчат над вековечните вълни,
а те напразно ги обсаждат
с непрестанния си напън,
прерастват в бури и тайфуни,
но никога не са успели
поне до днес да го залеят.
Самотен остров в океана,
не смее никой там да се засели
и географите го пренебрегват,
и параходите го отминават,
че той е по-несигурен от сал
всред океана безконечен,
но той стои, той съществува,
вълните силят се напусто,
той отстоява свойто право,
от сътворението на света
си устоява
         правото на връх.

1969 г.