Franz Kafka, Der Process, herausgegeben, kommentiert und mit einem Nachwort von Reiner Stach, Göttingen: Wallstein Verlag, 2024
не беше невъзможно да получи от него някой решаващ и приемлив съвет, който би му показал например не как да се повлияе на процеса, а как би могло да се измъкне от него, да го заобиколи или да живее вън от процеса.
Франц Кафка Процесът, превод Димитър Стоевски
2024 е година на две 100-годишнини на Кафка: сто години от смъртта му – и от първото издание на Процесът, излязло от печат преди да се е навършила година от смъртта. Смъртта в случая е пряко свързана с издаването на романа, явява се необходимо условие на възможност изобщо да бъде публикуван, доколкото авторът отказва да го публикува приживе и тестаментарно нарежда унищожаването на ръкописа в рамките на хекатомба, включваща всичко непубликувано от самия него. При един юрист, и по-точно застрахователен юрист, какъвто е по професия Кафка, и при една метафора, взета от юридическата сфера, какъвто е процесът, почти пълната едновременност на стогодишнините на смъртта и публикацията е наистина точният момент за препрочит на един роман, чиято екзистенциално-автобиографична плът е любовна връзка. Перифразирайки Уди Алън: ако застрахователните юристи бяха писатели (и се влюбваха). При Кафка именно това се случва и задейства един процес на самопознание, в който сто години по-късно можем да се включим в идеалните условия на първото – не е за вярване, че се появява чак сега – коментирано издание на Процесът.
Като казвам не е за вярване, имам предвид буквално, че не съм предполагал, че подобно издание не е библиографски факт отдавна, поне от края на 80-те. През вече близо четиресетгодишното безкрайно четене, започнало някога в библиотеката на баща ми (с аржентинско издание) и продължило в Гълъбарника (българското издание със смачкания на топка лист хартия, образуващ лице с К. на челото), мислех, че познавам всички квадратчета на морския шах, на който играеш при потапянето във и изброяването на корабите на писателите си non plus ultra. Ако поне си бях представял и фантазирал квадратчето на това издание като все още празно, непроверено още дали там има кораб, щях да го очаквам с цялото щастие на знанието, че има още поле за запълване върху тази най-любима навигационна карта. Но нима не е това дефиницията на чистия дар, неговата неочакваност, когато ни спохожда, непредположимостта, че изобщо съществува като място и време, с които да имаме някаква пресечна точка? Неочакваността идеше всъщност от късмета – наречете го тайминг, наречете го кайрос – който бях имал, годините ми на странстване (открих немския Амазон едва в края на 2011 г.) да съвпаднат по фаза през втората половина на 90-те и началото на двехилядните с двете големи критически издания на Кафка. 1997-а излезе факсимилното издание на Процесът в Stroemfeld/Roter Stern, 2002-ра – петнайсеттомните Съчинения във Fischer, възпроизвеждащи във формат меки корици, но с идентична пагинация първото критическо издание на творбите (без писмата и административно-служебните текстове). В тези издания Процесът вече можеше да се чете като свещен, ще рече – ако се изразим литературоведски неутрално и все пак по аналогия със свещеното – каноничен текст.
От реконструкцията на каноничния текст на Процесът в изданието от 1990-а в рамките на Критическото издание на Fischer – дотогава романът съществува във волната, ретушираща фрагментарността и незавършеността редакция на Макс Брод, по която е направен първият български превод (Д. Стоевски, 1980) – трябваше обаче да мине едва ли не целият несвършващ Преход, за да се стигне до излязлото през февруари във Wallstein коментирано издание на романа под редакцията на Райнер Щах. Ако двата тома на Критическото издание са Св. Писание, в което първият том е текстът на романа, вторият, с подобен обем – текстологическият критически апарат, Коментираното издание е негов джобен бревиарий. За да си представим нагледно-тактилно степента на кондензация и дестилация, постигната в изданието на Щах, е достатъчно за момент да подържим в ръце двете хиляди страници на тритомната му биография на Кафка плюс притурката от близо шестстотин на квазигьотевата хроника Кафка ден по ден, вместени пределно user–friendly в стотината страници коментар. Нещо като детска Библия или детско-юношеска адаптация на Дон Кихот за средна училищна възраст, от която да тръгне процесът, отвеждащ читателя трийсет и пет години по-късно, в някой друг преход до самия свещен текст.
Не мога да кажа, че съм във възторг от биографията на Щах, обявена за дефинитивна, която с години стоеше срещу мен на видно място на рафта преди най-сетне да седна да я чета от втория том – всъщност първи с оглед времето на написване – Години на взимане на решения (2002) в мислимо сякаш най-малко подходящото време в началото на войната. В биографичната тъкан, раздиплена от Райнер Щах, това се оказа обаче тъкмо времето на съвпадение между началото на войната и началото на писането на Процесът с оголващата безпомощността на рационалността пред лицето на случващото се полупряка реч на Йозеф К. при арестуването му. „Що за хора бяха те? За какво говореха? В какво учреждение служеха? Та нали К. все пак живееше в правова държава, навсякъде цареше мир, всички закони бяха в сила – кой се осмеляваше да го напада в жилището му?“ А ето лапидарният коментар към полупряко-сардоничното навсякъде цареше мир, превръщащ детайлното биографично проследяване на синхрониите и принудите между писането и войната в компресираната до краен предел и камшично разгъваща се абревиатура на прочита, типична за подхода на Коментираното издание: „Кафка пише това изречение едва две седмици след избухването на Първата световна война“. Зад това изречение от коментара на Щах, на свой ред, стоят близо сто страници плътна биографична реконструкция на контекста на възникване на романа. А след двете хиляди страници не би трябвало да е останало нищо от представата за Кафка като херметично затворен невротик, което си е повече от достатъчно като предпоставка за трезв и освежаващ коментар на Процесът.
Алхимичните умения на Щах в дестилирането на свежестта на четенето от надвисналия над него гнетящ масив на академичната opera nigra проличава най-ясно при съпоставянето на неговото изкуство на коментара с на пръв поглед аналогичния и много по-ранен и мащабен проект на Хартмут Биндер Коментари към Кафка. Романите, рецензиите, афоризмите и „Писмо до бащата“ (1976). В един предходен живот към края на годините ми на странстване се опитвах да чета в средностатистическа австрийска университетска библиотека коментарите на Биндер във връзка с един текст за теологическите интерпретации на творчеството на Кафка, когато още мислех, че трябва да пиша академично за него. Не помня абсолютно нищо от това четене освен тегавото усещане, за което ми напомни e contrario антидотът на Коментираното издание. Един пример, лишен сякаш от всяка екзегетическа софистикация и даващ с чистата си фактологичност равен старт на двамата коментатори, е реалията на „колоездачната карта“, с която К. първоначално възнамерява да се легитимира пред арестувалите го. „В Прага още от 1892 г. е въведено удостоверение за колоездачи със снимка на собственика, представляващо нещо като шофьорска книжка. То можело да се получи от лица, навършили 16 години.“ Не изключвам информацията в съответния коментар на Биндер към това австроунгарско свидетелство за управление на велосипед да е била същата или сходна по съдържание, но определено не помня да ми е подействала по същия ведър начин. След на пръв поглед семплия коментар на Щах иманентният комизъм на сцената става наистина неудържим. С думите на Валтер Бенямин: „Ключът към Кафка ще падне в ръцете на онзи, който успее да изтръгне от еврейската теология нейните комични страни“.
Ветрилото от значения, обхванати в коментарите, покрива целия спектър от най-високата интертекстуалност до най-ниския семантичен регистър на обсценно-вулгарното, който дори не бихме предполагали, че присъства езиково-стилистично при Кафка (а ако все пак предположим, по-скоро негласно и по подразбиране бихме го канселирали като несъвместимо с дидактично-училищната насоченост на изданието). И отново комизмът както – очаквано – в ниския регистър, така и по-скоро неочаквано във високия е определящ и в двата случая. При интертекстуалния пасаж комичното дори основно допринася за скриването на препратката към класически литературен текст, самият той определено несъвместим с комичното. „И така – поде съдебният следовател, като прелистваше тетрадката, и се обърна към К. с тон, сякаш твърдеше нещо установено, – Вие сте бояджия?“ Коментарът към „Вие сте бояджия“ беше най-неочакваният за мен в цялото Коментирано издание, взривяващ като в Забриски пойнт на забавен кадър подредбата на личната ми имплицитна библиотека и конкретно една основна класификация в различни чекмеджета на несъвместими в съзнанието ми авторови, културни и езикови светове. „Една от редките при Кафка експлицитни литературни алюзии […]. В романа на Достоевски Престъпление и наказание, от който Процесът заимства мотиви, наистина един бояджия е първият заподозрян.“ Колкото и да е тематично близко до ума, за мен както двата романа, така и авторите им ги делят непреодолими лимеси, които Кафка използва не на последно място (на първо естествено по линията на въпроса за вината, ключов и при Достоевски) за усилване на комичния ефект.
Обсценно-вулгарното в Процесът се оказа за мен не по-малка изненада от „бояджийската“ препратка към Престъпление и наказание. Голата му наличност из основи противоречеше на изходната ми интуиция за езика на Кафка, когато започнах да го чета в оригинал – чистотата му като на класически, ще рече, атемпорален и екстериториален език. Формулирано от абсолютния австроунгарски съвременник на Кафка: език без свойства в мистическия и теологически смисъл на тази лишеност. Сигурно е излишно изрично да се прави уговорката, но степента на езикова цензура вече е достигнала степени, при които не е ясно какво би било излишно: тази безсвойственост е радикалната противоположност на крайния литературно ялов резултат от езиковите чистки на политкоректността. Езикът на свещеното е винаги ексцесен, но в случая на Кафка тази ексцесност сякаш принципно изключва лексикалния и стилистично-поетологически пласт на обсценно-вулгарното. Още ми предстои да го асимилирам в рамките на досегашната си езикова доктрина за Кафка, с която не съм склонен да се разделям, но Райнер Щах открива в самото „оголено автобиографично сърце на романа“ – връзката на Кафка с Фелице Бауер – драстично „вулгарноречево вторично значение“ не къде да е, а в самото име на фикционалната застъпничка на F.B. в Процесът, госпожица Бюрстнер (Fräulein Bürstner). В самия край на пространния коментар към „Fräulein Bürstner“, изясняващ „силните автобиографични мотиви“ – в ръкописа на романа госпожица Бюрстнер най-често присъства с инициалите „Frl. B.“ (г-ца Б. alias г-ца Бауер) и „F.B.“ – четем: „bürsten“ [четкам] има вулгарноречево вторично значение на „правя секс с жена“; дали Кафка е знаел това, не подлежи на доказване“. Въпреки заключителния дисклеймър, Щах е недвусмислен: фамилното име на аватара на Фелице Бауер има (възможна) вулгарноречева етимология.
Една от силните ми читателски интуиции, свързана с любимия ми роман на Кафка (не е Процесът), е, че Замъкът е безспорен римейк на 120 дни на Содом. Ще трябва да почакам коментара на Райнер Щах по въпроса, за щастие обаче негов коментар на Замъкът в обозримо време със сигурност ще има: коментираното издание на Процесът е обявено от издателството като първи том на планирано петтомно Коментирано издание на романите и разказите на Франц Кафка във Wallstein. По отношение на рецепцията на Процесът Щах отбелязва, че първоначалната съдба на романа – „всичко друго, но не и бестселър“ – претърпява рязък, подготвящ почвата на предстоящия бум обрат благодарение преди всичко на „апроприацията от страна на сюрреалистите и особено на Андре Бретон“. За разлика от аналогичната апроприираща промоция на Сад, идеща от същата посока, при Кафка тя довежда до масов „попкултурен статут“ тъкмо на Процесът (редом с абсолютния хит на Превращението). Стига се дори дотам, т.е. дотук, да се смята, че простото заместване на хлебарката с муха може само по себе си да осигури подобен статут. Важно е обаче да си даваме сметка, че Кафка е събрат на Сад – и това трансцендира сюрреалистичната генеалогия – въпреки коренно противоположната им рецептивна съдба.
