Вдъхновен от реални събития, дебютният филм на Лукас Донт е забележителен портрет на младежката драма около съзряването и проблемите, свързани с желанието за себеутвърждаване, което се засилва с осъзнаването на реалността. Без нито за миг да изпада в клишета, с повече от елегантна режисура „Момиче“ третира темата за транссексуалността с реализъм и скромност, а Донт умело акцентира на една все още малко позната или заобикаляна от киното тема, съчетаваща различността на героинята и злоупотребата ѝ със самата нея. Филмът се концентрира върху половото самоопределение на Лара и въвежда зрителя във всекидневието ѝ, изпълнено със съмнения и изтощително балетно натоварване, без нито за миг да я съди или да предизвиква зловредно любопитство. Между стремежа за професионално съвършенство и желанието за физическа промяна, която никога не се случва достатъчно бързо, в центъра на „Момиче“ е тялото – като затвор на жадуващата душа и обект, подложен на постоянно изтезание в името на творческия триумф.
Петнайсетгодишната Лара е приета в престижно балетно училище. Да станеш балерина изисква истинско себеотрицание и страдание, защото се налага да приучиш на дисциплина едно все още развиващо се тяло. Наред с пубертета Лара трябва да се справи с още по-радикална външна атака – тази на хормоналната терапия, която ще ѝ позволи да се превърне в самата себе си. Защото въпреки че се чувства момиче, Лара е родена момче. И докато не завърши своята трансформация, не би могла да живее пълноценно.
Болката не плаши момичето, убедено в желанието си да стане балетна звезда също толкова, колкото и в необходимостта от операцията, която физически ще я преобрази в жена. Но дори и да може да въздейства на собственото си тяло, тя не би могла да промени погледа на другите. Лара знае, че е момиче, но иска да бъде приета като такава от останалите. Тя отказва да бъде третирана като момче, травестит или панаирджийски изрод. Най-близките ѝ (особено баща ѝ) се отнасят с добронамереност и разбиране, но външният свят понякога ѝ се подиграва доста по-грубо от малкия брат, който често я дразни, наричайки я Виктор…
Лукас Донт подхожда много деликатно към темата, категорично избягвайки „клиничното изследване“ на случая, сълзливата мелодрама и излагането на определена теза. От първите кадри на филма знаем, ча Лара е родена момче, но се възприема като момиче и медицинският процес, който ще завърши клинично трансформацията ѝ, вече е в ход. Няма нужда от обяснения, причини и дефиниране на контекста. Режисурата се насочва към същественото, улавяйки усилията на Лара да подчини тялото си, както го правят всички балерини, и пътьом добавя фини щрихи към нещастието ѝ, свързано с безпокойството, че никога няма да бъде приета като истинска жена, че ще бъде отхвърлена от момчето, което обича, и преди всичко нетърпението да се освободи от всички външни белези, които карат хората да я възприемат като някой друг…
Впечатляващо зрял за дебют, филмът дължи много на играта на Виктор Полстер – 16-годишен балетист с почти андрогинно излъчване, който създава впечатляващо физическо и артистично превъплъщение в ролята на Лара. Също като героинята той трябва да се научи да дисциплинира тялото си, за да успее да танцува като жена, понасяйки същите страдания. Виктор пресъздава абсолютно достоверно терзанието на индивид в пубертета, изпълнен с въпроси, и е трудно да повярваме, че това е актьорският му дебют. Но най-много впечатлява, че успява да предаде сложните емоции с вълнуваща простота, като при това ни кара да забравим въпроса за пола (не случайно наградата, която получава в секцията „Особен поглед” на фестивала в Кан е за актьорско изпълнение, а не за мъжка или женска роля).
Отличен със Златна камера и наградата на ФИПРЕССИ от Кан ’18, скромен, но директен, без вулгарност и провокация „Момиче“ ни потапя във водовъртежа на еманципацията и самотата на една девойка, като физическата болка от балетните натоварвания се превръща в метафора за душевните терзания на Лара. Филмът диша, движи се и се променя в зависимост от енергията, която се излъчва от главния персонаж, разтърсван от противоречивите си чувства. С ненатрапчив натурализъм и внимание към детайлите Лукас Донт съвсем естествено приобщава зрителя към живота на Лара. Същевременно прецизността на разказа се крие в способността му да се държи на дистанция от героинята, за да ни въведе обективно в личната ѝ еволюция, но без да се колебае да се приближи достатъчно, когато ситуацията го изисква. Болката, която съпровожда битката за порастването, постепенно разяжда лъчезарността на момичето и пластовете на документализма (личния живот) и творческия устрем се събират в болезнено драматична развръзка, която нагнетява усещането, че вътрешната тревожност разрушава упоритостта на добрите намерения.
