Начало Идеи Гледна точка Страдание и смисъл
Гледна точка

Страдание
и смисъл

Калин Янакиев
20.04.2015
2765

KYanakiev

Който поиска да спаси душата си, ще я погуби; а който я погуби, ще я оживи.  (Лук. 17:33)

Нека признаем, че съвременната  цивилизация все повече и повече се превръща в цивилизация на анестезията. Превръща се в цивилизация, която все повече и повече е загрижена да скрие от очите и да спести на сърцето и на тялото на човека всички неща, които могат да предизвикат за него болка и страдание. Тя е загрижена, с други думи, да подлага човека на всяческа анестезия.

Това поведение на съвременната цивилизация се мотивира от принцип, който като политически мотив, като воля за политическо действие, съвсем не е лош, но който, като метафизически принцип, е дълбоко проблематичен. А именно – че “всеки човек има право на щастие”.

Аз казвам, че този принцип, взет като най-общо и ултимативно жизнено правило, е изключително проблематичен, защото ако човек има право да бъде щастлив в света, в който живее, т.е. в света, в който злото и страданието са “импрегнирани” и не могат да бъдат “отмислени” по какъвто и да било начин, освен в порядъка на някакъв безсмислен мисловен експеримент – то вмененото в дълг спестяване на неминуемите страдания, не би могло да не се превърне в система, а пък последната, би обезсмислила човешкия живот. Би го обезсмислила, защото при всички случаи би го лишила от една от главните му съставляващи – любовта.

Любовта в нашия грехопаднал свят е съчленена със страданието. Няма как да не е съчленена със страданието и не защото на някакво богословско-метафизическо основание “така трябва” да бъде, а защото просто такава е самата природа, самият “логос” на любовта в този грешен (тленен) свят.

Нека поясня това с пример. Преди време ми се случи да гледам един филм (не особено дълбок, не особено майсторски направен, фантастичен филм), в който героят бе едно дете, изключително силно влюбено в куче, живеещо в лабораторията на баща му, известен учен. Това куче бе предназначено за важен опит. То бе много мило, много добродушно и изключително умно, от превъзходна порода. Експериментът, за който го подготвяха, бе необикновен. То трябваше да бъде клонирано чрез някаква телепортация – трябваше да бъде поставено в камера и операцията предполагаше негов точен двойник да се появи в друга, съседна камера. Впрочем технологията на опита в сюжета на филма за нас е без значение – същественото е, че експериментът се провали и онова, което извадиха от камерата, след като всичко свърши, бе нещо ужасяващо. Съвсем съзнателно го скриха от очите на детето, защото беше чудовищно – както на външен вид (изобщо не приличаше на куче – бе гадно, ужасно и нетърпимо грозно), така и по нрав (бе придобило някакъв налудно свиреп характер, толкова неудържим и опасен, че се принудиха да го затворят в дълбоко подземно помещение, като кладенец, в който веднъж на ден му пускаха храна, докато то ръмжеше и виеше отдолу, от тъмнината).

Детето обаче разбра за случилото се и колкото и да го предпазваха, отказа онова, в което се бе превърнал неговият четириног приятел, да остане скрито от очите му, да бъде забравено. То се промъкваше тайно в лабораторията, идваше всеки ден и се надвесваше над кладенеца, от чиято дълбочина скимтеше едно чудовище, което изобщо не го познаваше и не го помнеше вече. Надвесваше се и с една болезнена, мъчителна упоритост го поглъщаше с огромен, страдащ, несъкрушимо верен поглед. Ден след ден идваше и просто мълчаливо стоеше над него и го гледаше. Беше се посветило на своята обречена любов.

Тази история, разбира се, би могла да се разглежда по различни начини, но ето, аз си я припомних като една подарена ми от иначе не първокласния филм притча, проясняваща ми на първо място характера на Божествената любов към падналия човек. Естествено, че фигурата на Бога тук алегорично би трябвало да се представлява от момчето. Защото то продължаваше да обича това същество, с което се бе свързало, въпреки че последното се бе превърнало в нещо, нямащо практически нищо общо с онова, с което тази връзка бе завързана. Но не е ли по някакъв начин Божествената любов към човека (който за разлика от кучето във филма се е изродил по собствена воля и по собствена воля се е хвърлил в бездънен кладенец, далеч, далеч от белия свят на първоздаността) аналогична на тази? И също: не би ли се лишил Създателят тъкмо от Своето Божествено величие, ако в Неговата любов към човека не би било “импрегнирано”, подир грехопадението, онова – така потресаващо, открило ни се чрез Христа – страдание за обичания и погубения? В края на краищата привързаността на момчето към животното се откри като същинска любов във филма, именно когато тя прие страданието като нещо неизбежно необходимо и доброволно самоналожено.

По-нататък: мисля, че от филмовата „притча” за нас могат да станат разбираеми и така трудните за приемане от човека на съвременната хедонистична цивилизация, думи на Христос в Евангелието: “Който поиска да спаси душата си, ще я погуби, а който я погуби, ще я оживи.” (Лук. 17:33) Наистина безкрайно трудно изречение за съвременния човек. Какво то значи?

Ами значи, че ако ние напълно се откажем от готовността да страдаме, да се жертваме, „да погубваме душата си” (защото „имаме право на щастие”), от нашия живот ще изчезне практически цялото му съдържание.

Има, има някакъв смисъл да страдаме, на първо приближение, поне за другите. Има някакъв смисъл в съ-страдаването. Но съ-страдаването е страдание – то може би е дори едно от най-силните страдания. Защото моята лична болка, болката, която претърпявам аз сам, може да е непоносима, но все пак в дълбочината на човека има едно студено ядро, което някак си приема болката, когато тя касае лично него. Но когато тя засяга неговия ближен, това страдание е още по-силно.

И вижте, колко е парадоксално: макар това страдание за ближния да е още по-силно, още по-мъчително, човекът не се решава да поиска просто да го разделят с него – за да не страда. Едно радикално разнищване на субстанцията на живота ще се получи, ако ние бихме пожелали да бъдем просто и безусловно избавени от страданието заради другите. И това е така, защото тогава ще бъдем избавени и от любовта, а това значи – от близостта, от онова, чрез което животът ни е базисно осмислен.

Повтарям, в логоса на любовта иманентно е вписан етосът на жертвата. Ако предварително, по принцип (по принципа, че имаш право да си щастлив) отказваш да се жертваш – ти предварително се отказваш и да обичаш. Ти не обичаш, ако страданието ти, жертвата ти за другия, са за теб само нещастие и в тяхното понасяне ти не виждаш по-дълбоката от тях тяхна осмисленост, не позволяваща ти просто да ги откажеш, да ги прокълнеш, когато не можеш да ги отхвърлиш. Ако обаче не обичаш – тогава наистина изгубваш душата си, а с нея и целия смисъл, целия вкус на живота.

Това се вижда и от развитието на съвременната цивилизация. Цивилизация, която систематично предпазва очите и сърцето от гледката на страданието на другите, която изнася агонията на близките далеч, далеч отвъд дома, в някакви болници – където ние не я виждаме, не й съ-участваме; цивилизацията, която има склонността да се скрие напълно от факта на смъртта на ближния изобщо; която култивира тенденцията покойниците да бъдат “сервирани” вече гримирани, “подготвени” за погребение, та дори пред последната черта да избегнем допира си със смъртта, не е тъкмо цивилизация обзета от жалост към живите. Много повече това е една цивилизация обхваната в дълбочина от една похот към безгрижие.

Съществува тенденция да бъдем “освободени” от всичко това. Определени “институции” да поемат болестите на нашите деца, старостта на нашите родители; грижовно да ни “разтоварят” от всяка мъка по понасянето ни един друг. Казва се, че това се прави в името на “правото” на щастие, което има всеки човек. Да, обаче всяческото ни анестезиране от болката, всяческото ни освобождаване от страданието, правейки ни “щастливи”, ни прави и несвързани. Защото не можеш да си свързан и същевременно да си избавен от всеки засягащ периметъра ти акт на другия.

Да, болката е враг на човека, но дали без този “враг” душата остава цяла?

Аз не съм уверен, че с напредването на тази култура на анестезията и евтаназията човечеството е станало наистина “по-щастливо”. Защото не съм уверен, че постоянно и все по-дълбоко “анестезирания” човек, със самото това е и “щастлив” човек. Той при всички положения губи вкус към живота; губи мотива да се живее. Именно този мотив – в мярата на всяческото “анестезиране” на душата – започва да бъде тревожно търсен от съвременния човек, защото не бива вече намиран като наличен. Колкото и да е парадоксално, човекът от по-старите времена не си е задавал така системно въпроса какъв е мотивът да се живее, какъв е смисълът да се живее, защото той е бил някак си изначално и по принцип въвлечен в живота, и, не че “не му е оставало време да пита”, но – не е имал повод, не е имал причина да пита. Той е живеел по принцип достатъчно “сгъстено”, достатъчно ангажирано, достатъчно отдадено на живота, за да получава смисъла му непосредствено – не в резултат на питане и на намиране на отговор.

В днешно време страданието му е “спестено” почти до точка нула и в същата мяра, в която му е спестено, е възрастнала една тревога: “а защо всъщност да живея?”, “какво да правя като живея?” Ако моята индивидуалност, моето тяло, а не връзката ми с другите има приоритет в съдържанието на живота, то – защо аз съм тук, защо трябва да живея себе си? Там е работата, че изглежда именно любовта се явява онзи най-дълбок отговор на въпроса за смисъла на живота: Как няма да съм тук, след като тук е обичаният от мен, след като тук е моят ближен! Обичаният е онзи фундаментален битиен факт, който ме “задържа” тук. На въпроса защо да съм тук, защо да продължавам да бъда тук, аз самият не се явявам достатъчно “убедителен” отговор. Защото в мен, сам по себе си, има една непреборима, глуха фактичност, от която не се имлицира същинска задълженост; в която не се съзира самоочевидна основателност. Не “аз”, а “ближните” ме удържат най-здраво тук.

Тъй че, да, как няма да съм тук, след като тук е обичаният от мен, моят ближен!

Но обичаният задържа безусловно. Той задържа, защото е обичан, а не защото примерно, не ме натоварва с болка, със страдание, със срам, даже с отчаяние. Обичта “задържа” и при наличието на болка, и при наличието на срам, и при наличието на отчаяние дори. Да желаеш на всяка цена да се освободиш от болката, от отчаянието, ти – ако обичаш – можеш – само на цената на “изцеляването” си от обичта.

И ако се върна сега отново към притчата-метафора, с която започнах проясняването на проблема, бих могъл да кажа така: колко безсмислено, колко бездушно би било онова момче, ако то не би пожелало да се върне и да съзерцава мъчещата го гледка на своя така ужасно изменил се четириног приятел. Ако то, освен обричането на това страдание, с което оттук нататък и без изход ще го храни обичта му, не би приело и една вина, която и то, като представител на човешкия род, е понесло по отношение на кучето. Детето отдава душата си на това страдание, на тази виновност за погубения си приятел – погубва я и получава… душата си. То има душа, тъкмо защото страда и се чувства виновно. Ако би решило да “запази” душата си – да не види, да забрави, да обвини друг, да си “спести” това страдание, то – ще загуби душата си; ще стане едно без-душно дете.

Калин Янакиев
20.04.2015

Свързани статии

Още от автора