След успеха на разказите си от сборника „На Изток от Запада“ Мирослав Пенков има и своя първи роман – „Щъркелите и планината“. Един определено амбициозен проект и като теми, и сюжет, и като повествователна реализация, а и съвсем формално – като обем.
Млад мъж, напуснал България през 1991 г. и емигрирал със семейството си в Америка, се завръща след 15 години със съвсем прозаична цел – да продаде своя дял от семейната земя, за да изплати студентските си заеми и кредити. Затова трябва да се срещне и със своя дядо, с когото семейството е загубило връзка и който се е „скрил“ в малко странджанско село на границата с Турция. Всъщност оттук започва тази история, която омесва митология, фолклор, исторически разкази, семейна драма в един обемен и на места губещ собствената си нишка, логика и плътност роман.
Може би подобна невъзможност за овладяване на цялото няма да попречи на многобройните почитатели на прозата на Мирослав Пенков при прочита на новия му роман. Аз самата много харесвам повечето от разказите му, точно някои от тях даваха и заявка за способността на автора да отиде към по-обемни повествователни форми. Но струва ми се, че именно амбицията и мащабът на проекта, очевидната лична пристрастност към темата за емиграцията, връщането към корените, търсенето на себе си, преоткриването на родовата свързаност в съчетание с желанието да хармонизираш множеството гласове, които искаш да се чуват в повествованието, са се оказали трудност в изграждането и овладяването на цялото.
Предполагам, че именно темите в „Щъркелите и планината“, неговата митологическа плът, историческите предания са онова, което осигурява на романа толкова сърдечно приемане на неговия английски вариант. И, да, митовете за Странджа, търсенето на корените на нестинарството, използването на фантастични елементи, залагането на магията на притчата, на сказанията, със сигурност ще удовлетворят родолюбивия читател. Наред с това невъзможната любов между младия мъж и дъщерята на местния имам също носи своето очарование. Семейната драма на три поколения, концентрирана в малкото странджанско село, води до намирането на дядо и внук, до ново себевъзприемане за младия мъж, наричан от всички „американчето“.
В работата си върху романа Мирослав Пенков е проучвал множество исторически и фолклорни източници и това личи в текста, това е и достойнство, разбира се. Фантазията на автора пък е съчинила други разкази, връщащи се назад в древността. Като че ли там най-силно се усеща стремежът на автора да създаде един митологичен роман, да достигне до същината, до корените, да обясни магията на тази планина, особените хора, които живеят в нея, тяхната граничност, разпънатост между две вери, между минало и днешно.
Множество гласове „говорят“ в „Щъркелите и планината“, но често тези гласове се загубват един в друг. Читателят се обърква, не може да разпознае кой говори всъщност. А спецификата на повествователния глас дава и лице, създава идентичност на героите. Това за мен е може би най-големият проблем на българското издание. Не зная дали то е имало редактор, който да работи с автора, но по-скоро мисля, че не. И това личи. Езикът на романа, езикът, който авторът е демонстрирал, че владее толкова добре, тук е остарял, изпълнен с ненужно употребявани умалителни, с диалектни думи и фрази, които обаче не звучат автентично от устата на един съвременен млад мъж, какъвто е един от разказвачите, главният герой на романа. Дори и старците „говорят“ не толкова на съответния диалект, колкото по начин, по който трябва да ни убеди, че го правят. Независимо от времето на развитие на действието – в дълбока древност, преди един-два века, по време на комунистическия режим или днес – всички герои звучат по един и същ начин, използват повтарящи се думи и изрази, които единствено правят текста да звучи остаряло и дори тромаво. И отделните прекрасни откъси, в които писателят ни припомня способността си да въздейства чрез езика, припомня ни, че го владее – в богатството му, не могат да компенсират това цялостно усещане. Затова си мисля, че една по-близка работа с редактор (все пак Мирослав Пенков пише на английски, не живее тук отдавна, а и очевидно е „завладян“ от езика на преданията и сказа) можеше да бъде в полза на този иначе определено богат като теми и смисъл роман.
