Изглежда на обширната територия на историята постоянно живеят два основни човешки типа: този на уседналия човек, на заселника, населника, и този на странника.
И докато на-сел-никът, за-сел-еният (независимо дали фактически пребивава в „мястото си” или пътува) посреща повтарящите се един след друг сезони, все новите и нови „кръгове” от четирите годишни времена и пребивава във времето, странникът върви срещу него. Той е устремен през годините си и макар чисто физически неговият живот също да представлява „намотаване” на година след година около ствола на съществото му, същността на неговия живот все пак е пътят, с който той върви през тези години – постъпът през тях, а не стъпките му в тях.
В най-голяма дълбочина, следователно, странничеството е воля да не оставиш нещата от живота „да те намерят”, да ти „се случат”, а да тръгнеш през тях, срещу тях – да ги до-стигнеш, по-стигнеш. Странничеството тоест е антитеза на уседналостта, при която в най-последна сметка „нещата от живота” разтягат, екстензират съществуването ти в „био-графия”, продължават те, из-дължават те до цялост, за да те приключат. Защото при уседналостта времето те „поема” от твоето начало и те „разтяга”, издължава те, изпълва те до твоя „край”.
При странничеството – макар времето също да те „мие” и „от-мива” – ти тръгваш в едно насрещно движение през него, „воюваш” с неговото прииждане срещу ти. Ето защо странникът с особена острота е мотивиран да се срещне с нещата сам. Той ги гони, за да ги намери, т. е. извършва едно трансцендиращо движение. Странникът е устремен към това сам да пие чашата на живота си, отказвайки тя да „излива” себе си в него. Странстването му е перманентно въстание срещу съд-бата (съденото), то е воля за друга „съдба”.
Странникът „гони” нещо по жизнения друм, по който е тръгнал. Да, нещата, разбира се, идват насреща и на странника и най-вече „насреща му” идват неговите дни, неговите години, до момента, докато не се изчерпят и следващите след тях не го изключат от своя поток. В този смисъл странникът е включен в потока на времето, и на него времето му се „случва”, „дава” му се, „дарява” му се. Но в дните, които „идват” от тъмния си хоризонт, изгряват от тъмното си лоно и го събуждат в себе си, странникът върви, върви през тях.
Което значи, че той не просто живее във времето, а върви срещу него, към нещо, което не му се дава, а му е положено, за да го „догони” и „постигне”. И именно това „гонене” през дните, идващи и „даващи” му себе си, това стремене-към, а не просто получаване-на (събития, срещи, връзки, прозрения и т. н.) е осъществяване на историята му. Странникът е същинският историчен човек.
Неговият хоризонт в даващите му се дни и години е трансцендентен на тези дни и години, отвъд онова е, което те му донасят, с което го за-срещат. Защото именно затова странникът не остава в мястото си, където дните да му носят нещата си, да го срещат с тях, а тръгва и върви напред през даваното от дните, през срещите – защото дири трансцендентното. Самото излизане от мястото, самото вървене през местата, оставянето им назад (странникът почти винаги изоставя постигнатото) и настъпването през тях е дълбок, много дълбок израз на една устременост към „отвъд”. Странникът също иска да постигне нещо – но не „след” това нещо и „след” следващото нещо, което му се случва, а във всичките неща – което не е нито определено „нещо”, нито даже „всички неща” (в някаква лакома обхванатост от преизобилното им количество; истинският странник никак не прилича на лакомия консуматор на живота), но е онова, на което те са израз, символ, „икона”. Той търси „първообраза”, на който всички те са „образи”.
Странникът странства, гони, търси, изоставя – за да изчерпи нещо таинствено. Не за да изчерпи възможностите на света, не за да получи всичко, което може да му даде живота, а за да свърши (и отмахне) онова, което стои между временния живот и неговия (трансцендентен) смисъл.
Странникът всъщност воюва с нещата. Странникът е воин. Той среща и изпитва нещата, защото е тръгнал да ги преодолее – да преодолее изобщо нещата в света като такива. Да постигне онова, което е подир тях, което е оттатък тях. Ето защо „населникът” постоянно се с-живява с нещата, привързва ги към себе си, оставя ги тук, „опитомява ги”, одомашнява ги, твори мир; докато странникът с някаква особена емфаза ги пре-живява отвързва ги от себе си след като ги е преживял, изобщо изпитва ги, за да ги преживее, за да може да отиде отвъд тях, за да се намери след тях.
Защото, пак казвам, дири онова подир тях; онова, което благодарение на тях се открива отвъд тях. В етоса на странника, макар той да изпитва много неща „от живота”, да среща много, много „свят”, въобще не се включва като същностно именно това изпитване и срещане, а по-скоро – устремеността към завършване; завършване, което желае да изпревари „свършването” на „отредения” живот.
Устремеността към завършване в Смисъл, в Постигнатост, срещу с-вършването на застигащото.
Затова странникът пътува, затова се среща, познава, изпитва, изчерпва, за да постигне „завършека” на всичко това, последния смисъл (а „смисълът” по същността си е „последен”, той е „есхатологическа” реалност по дефиниция).
Две дълбоки противоположности следователно са зашифровани в странничеството и уседналостта. Защото в отдаването на „света”, в „уреждането” в света има някаква отчаяност в „смисъла” – отчаяността на Каин след убийството на брат му Авел, която го прави и първият „строител на градове”. Тя е противопоставена на тръгващите за смисъл, на излизащите, на живеещите „под шатри” синове на Авраам. Тези два типа са символизирани в авраамичния народ – евреите и халдейския народ, народът на „Градът”, „Кулата” – народът, от който авраамитите излизат. Народът на историческите люде на Завета и не-историческите люде на земните божества, „езичниците” (езиците, етносите).
