0
2847

Странни китайски истории

Подбрани и преразказани от Валентин Добрев

Катарзис в китайски вариант

Според британския философ Дейвид Хюм (1711–1776) всяко нещо, което разумът може да си представи, е възможно. Няма напълно невъзможна фантазия. Така е и с древните китайски миниатюри, преразказани в този сборник. Те, колкото и невероятно да звучат, ни карат да се замислим за реалността на въображаемите светове.

Преразказването на истории за свръхестествени събития е неразделна част от китайското народно творчество. Възникнали като устна традиция в древността, с времето те се превръщат в уникален литературен жанр. Най-старият запазен текст от този вид датира от края на династията Джоу (VIII в. пр.Хр). Известен е под названието Шан Хан Цзин (Книга [пътеводител] за планините и моретата). Това е полувъображаем географски справочник с рисунки и описания на странни и демонични същества, обитаващи според автора най-отдалечените и недостъпни краища на Империята. Появата им се свързва с важни предзнаменования. За всяко същество авторът предупреждава читателите си как да се държат, какво да правят или да не правят, ако го срещнат. Описанията имат характер по-скоро на мистични преживявания от шамански тип, отколкото на природонаучни текстове и днес може да се причислят към най-знаменателните срещи на човешката психика с колективното несъзнавано. (Възможно е авторът да е постигал това проникновение след употреба на „вълшебните гъби”, за които се говори в И Цзин – Книгата на промените).

Писането на странни истории придобива голяма популярност в края на династията Хан (202 г. пр. н. е. – 220 г. н.е.) и продължава до края на династия Суей (581–618 г.). През тези четири века стотици анонимни автори от различни краища на страната описват необичайни и свръхестествени събития. Разказват за срещи с духове, божества (Шън), демонични създания и призраци от подземния свят (Гуей), за чудодейни подвизи на безсмъртни мъдреци и майстори на езотерични изкуства (Сиен). Препредавани от уста на уста, съобщения от „надеждни източници“ влизат в имперските архиви и се превръщат в част от историческите летописи. Придобиват известност като Джъ Гуай или „хроники на аномалиите“. Архиварите ги представят като правдоподобни събития и факти с позоваване на  конкретни лица и местонахождения. В тях отсъства граница между фантазия и реалност. Европейският читател трудно би се съгласил, че става дума природни, а не за етно-културни аномалии и въпреки това четенето на тези разкази кара въображението му да се изостря, а от дебрите на несъзнаваното да изплуват неясни страхове.

През трети век преразказването на странни истории се превръща в забавен литературен жанр и важна част от традицията на „Тъмното“ (или Изначалното) знание (Сюенсюе).

Наименованието на това течение (Сюенсюе) идва от специфичната употреба на йероглифа сюен (玄) в трактата на Лао Дзъ „Дао Дъ Цзин”. Смисълът на този знак е многопластов (тъмнина, тъмен, тайнствен, изначален), но от контекста, в който Лао Цзъ го използва, може да се предположи, че става дума за изначалната, непроявена реалност, предшестваща видимия и невидимия свят:

„Макар различни да са тези две неща (битието и небитието),
произходът им е един и същ
и той се казва Тъмнина.
Тъмнина и още Тъмнина –
Портал на всяка вечна тайна.”

Лао Дзъ асоциира Тъмнината с Великото начало, когато от непроявеното единство изплува мъгливият силует на Дао и генерира първите образи и форми и заложените в тях изначални принципи, организиращи света.  

След четиривековен хегемонизъм на ригидно конфуцианство и легизъм към края на династията Хан (II–III в.) и началото на епохата Уей-Чин (220–420) се възражда интересът към мистичните и метафизични знания на даоизма. Появяват се множество секти и мисловни школи, сред които най-голяма популярност придобива Школата на Тъмното знание (Сюенсюе), за която стана дума по-горе. Европейският ѝ еквивалент е „Школа на метафизиците“. Сюенсюе има като подразделение Школата на Чистия разговор (Цинтан), известна още като „Общество на седмината мъдреци от Бамбуковата горичка”. В него участвали бивши държавни служители, напуснали администрацията заради корупцията в управлението от края на династия Хан. Разочаровани от лицемерието и догматизма на конфуцианската върхушка, те търсели вдъхновение в свободния дух на даоизма и народното творчество. Както коментира Гъ Хун в знаменитата си творба Баопудзъ (Мъдрецът, обгърнал простотата): „Тези хора искали да се откъснат от мерзостта и зловонието на света на профаните и еснафите, за да запазят чиста вътрешната си природа“.

Писането на странни истории, митове и легенди се превръща в любимо занимание на „новите“ даоисти. Най-известни представители на това течение освен Гъ Хун са: Си Кан, Уан Би, Лю Лин, Джуан Дзъ, Уан Чун, Шан Тао, Хъ Йен, Гуо Сян, Гън Бао, Джан Хуа и други. 

В енциклопедичния си трактат Баопудзъ Гъ Хун споменава множество изгубени вече източници на странни истории от далечната и тогава древност като  например „Записки на нефритените предсказания“, „Книга на благодатните небосклони“ и др. В тях се говори за свръхестествени и безсмъртни същества: „сини крави-сърни, сини кучета и хора, които живеят по 10 хиляди години“. Там откриваме и странни „кръстоски на зайци-елени, лисици-мечки, които живеят по 800 години, след което козината им побелява и са способни на всякакви трансформации“. В други изчезнали книги се говори за човекоподобните същества гуейджун, знаещи миналото на всеки човек, за вълшебни гарвани и свраки, виждащи бъдещето.

Животът на даоистите е тясно свързан с природата. Сред нея прекарвали по-голямата част от времето си в съзерцание, риболов, събиране на билки и дърва. Волно бродели из планините и разговаряли с духове, животни, демони и всякакви странни същества от отвъдното царство, понякога самите те се превъплъщавали в такива. Общуването с природата е развило в тях емпатия към всяко създание. Ярък пример за такова отношение са историите на Джуан Дзъ и Лиъ Дзъ („Сънят на пеперудата”, „Щастието на рибите”).

Методите на даоистките мъдреци се свеждат до метафизично общуване с Отвъдното. С помощта на шамански и гадателски практики се отваряли „порталите на небесното знание“ и се тълкували непостижими за рационалния ум явления. Когато източникът на злото станел известен, предлагали пълен набор от техники за неговото отстраняване. И днес откриваме следи от подобни практики не само в Китай и Далечния Изток, но и в целия свят. Те включват: пречистване на дома с благовония, магически формули (молитви и заклинания), рисуване на защитни кръгове и мандали, прогонване на злите сили с биене на тъпан, палене на огън, фойерверки, тракане със зъби, заплюване на „нечистото място“ (против уроки) и др. „Пу-пу, да се маха дяволът!“, казват и у нас.

Будистките истории за демони и срещи с отвъдния свят целят да пречистят съзнанието от илюзии на злото. Според будистите злите сили са продукт на ума, раждат се от страховете, които носим в себе си. Ако ги няма в нас, няма да ги има извън нас.   

Китайците обичат да илюстрират идеите си с притчи и народни мъдрости. Откриваме тази традиция още в трактатите на Лиъ Дзъ, Ян Джу, Джуан Дзъ (IV–III в. пр.н.е.), Шуан Дзъ, Хан Фей (III–II в. пр. н. е.). От тях са се родили хиляди поговорки и идиоми, които се използват и до днес в китайския език.

В епохата Мин (1368–1644) интересът към митологията и писането на странни истории се подновява. Уу Чън’ън издава четиритомника „Пътуване на Запад”, където разказва за невероятните приключения на будисткия светец Сюан Цзян, придружаван от Царя Маймуна, Демоничното прасе и Пясъчния монах в търсене на сутрите на Буда. В повествованията са вплетени стотици митове и легенди от народния епос.

В края на династия Мин се появяват знаменитите „Фантастични истории от Павилиона на удоволствията” на Пу Сунлин, някои от които съдържат елементи на сатира срещу управляващия елит, т.е. корумпираната власт. Някои от тези истории са включени в раздела „Докога ще ни управляват прасета!”. (Вж. „Сън за вълци“ и „Черният генерал“. Този раздел съдържа няколко древни текста за управлението, които не се вписват съвсем в общия дух на сборника. Включени са допълнително заради учудващо актуалното им звучене в днешното време на провалена държавност.)     

Конфуцианците не одобрявали писането на свръхестествени истории. Те не вярвали в задгробния живот и отричали съществуването на демони и духове. В края на първи век голяма популярност получили „Критическите есета“ на конфуцианския учен Уан Чун, който всячески се стараел да опровергава народните суеверия и да разобличава екзорсистките практики на даоизма. Възраждането на интереса към свръхестественото (в края на епохата Хан) конфуцианците определяли като бягство от реалността, а увлечението на бившите си колеги по мистицизма – като социална безотговорност.

Подобно многовековно „бягство от реалността“ е рядък феномен в световната литература. Този необичаен жанр напомня донякъде „черния хумор“ на Едгар Алан По и Николай Гогол, в чиито разкази диаболичното се превръща в част от абсурдното, а съпровождащите го комични диалози разтоварват от напрежението и предизвикват усмивки.

Какво е карало древните китайци да го правят? Дали така са се надсмивали над рационализма и догмите на времето? Дали съпреживяването на свръхестествени истории е служило за отдушник от страховете и неволите на ежедневието (нещо като Аристотеловия катарзис в китайски вариант), или е било начин за споделяне на мистичен и духовен опит? Може само да гадаем….

Валентин Добрев

* * *

Събраните по-долу истории са свободни преразкази на древните оригинали или фантазии, породени от тях.

Олтарни плъхове и Зли псета

Казват, че княз Чин от царство Чи попитал Йън Цзъ откъде идват трудностите в управлението на държавата. Йън Цзъ обяснил: „Най-много ме притесняват „Олтарните плъхове“ и „Злите псета“ във Вашия двор.
Князът запитал:
– Какво искаш да кажеш с „Олтарните плъхове“?
Йън-Цзъ отговорил:
– „Олтарните плъхове“ крадат неща отвън и ги влачат в олтара за по-голяма сигурност. Абатът би ги издавил, но се страхува да не повреди стената. Би ги изгорил, но се страхува да не подпали гредите. Такъв е проблемът с плъховете. Приличат ми на някои Ваши министри и чиновници. Навън продават държавните интереси и крадат, а после се крият при Вас за защита. Вие ги подкрепяте и никой не им търси отговорност за кражбите. Това са „Олтарните плъхове“.
Княз Чин казал:
– Виж ти! А кои са „Злите псета“?
– Един човек продавал вино с отлично качество. Предлагал го за проба на съселяните си, те го харесвали, но никой не купувал. Накрая виното се вкиснало. Винарят разпитал съседите си защо не купуват от виното, а един отговорил: „Кучето ти е много свирепо – всеки път, щом някой идва да си купи вино, то изкача на двора и се хвърля да хапе. Затова виното ти се разваля преди да го продадеш“.
Така е и в царския двор. Ако някой способен и благороден човек пожелае да общува с владетеля, да му предложи промени в управлението, чиновниците излизат и го гонят. Те са „Злите псета на Вашата администрация“ – това е другото ми притеснение.

В Одите се казва:
Когато стигнеш средата на гората, огледай дърветата;
ако видиш тлъсти червеи на тънки клонки,
значи царският двор е в опасност – пълен е с негодници.

Откъс от „Великото знание“ („Да Сюе“) – IV век пр. Хр.              

Посредственият управник не обича талантливите и образовани хора, постоянно спира развитието им и не им дава възможност да се проявят. Вместо това издига некомпетентни и недостойни лакеи.
Такъв управник е вреден за държавата, мястото му е сред варварските племена. Единственото хуманно решение за него е да бъде изгонен и да му се забрани да се връща в страната.

Лао Цзъ за управлението и бандитската държава

6 век пр. Хр. (откъси от Дао Дъ Цзин)

Най-добрият управник е този,
за когото се знае само, че го има.
След него е този, когото хората харесват,
после този, от когото се страхуват.
Най-лош е управникът, когото презират.
Ако не вярваш на хората,
не очаквай и те да ти вярват.
Извисеният действа без да говори.
Когато приключи, народът си казва:
„Късмет! Нещата се оправиха сами!” (гл. 17)

* * *

Ако сдобил съм се със знание за Пътя,
Ще ме е страх от него да се отклоня.
Великият път е равен и гладък,
но хората все търсят странични пътеки.
Поеме ли и Дворът (управниците) по тях,
бурен превзема нивята,
хамбарът докрай се изпразва.
Едни се гиздят в скъпи одежди,
други се перчат с мечове остри.
Препиват едните, други преяждат,
Пресити – не спират да трупат богатства.
Нямат ни най-малка представа за Дао/Пътя.
Това аз наричам бандитска държава. (гл. 53)

* * *

Колкото повече са забраните,
толкова по-беден става народът…
Повече закони – повече престъпни дела. (гл. 57)

* * *

Да управляваш държавата
е все едно да пържиш малка рибка.
Увреждаш я, ако я буташ прекомерно.
Управлява ли Вечното Дао,
злото само ще се обезсили.
Това не значи съвсем да изчезне,
но злите сили няма да пречат
и мъдреци не ще се намесват.[1]
Когато едните и другите
спрат да вредят,
човечността тържествува,
а Добродетелите се множат. (гл. 60)

* * *

Недоимъкът идва, когато
едни се облагат с данък,
а други от него се ползват.
Затова едните са гладни,
а другите – сити, пресити.
Ако държавата вечно се меси,
хората губят духа си.
Ако управникът гледа себе си само,
хората спират да следват закона.
Щом няма какво да загубят,
спират да ценят и живота. (гл. 75)

(За сравнение – малък откъс от „Тайната история“ на Прокопий, VI век: „Императорът (християнският владетел Юстиниан) направи длъжностите продаваеми. Когато назначи първите негодници и силата на властта показа наяве злия им нрав, хората се чудеха къде човешката природа е успяла да побере толкова пороци. Но когато техните наследници поеха постовете им и успяваха далеч да надминат предшествениците си, хората недоумяваха как може онези, които преди са им изглеждали най-долни негодници, сега да им се струват порядъчни. А пък третите наследници на тези служби задминаваха вторите с цялата си злост, а след тях и другите и така безобразията продължаваха, като новопостъпващите с нечуваните си престъпления създаваха добро име на предшествениците си.“ Превод от старогръцки Иван Генов, изд. Народна култура, 1983 г.)

Разбойникът Джъ поучава Конфуций

(по Джуан Цзъ)

Конфуций се опитал да убеждава разбойника Джъ да се откаже от бандитизма и да се заеме с държавни дела. Джъ посрещнал предложението му с огромно възмущение. Следва малък откъс от тирадата на разбойника:
– Който открадне кукичка за риба, получава затвор, който открадне короната, получава държавната власт. Дребните разбойници търпят най-тежки наказания, големите се сдобиват с власт и пари. Силните потискат слабите, а щом успеят да излъжат и поведат мнозинството, диктуват и на малцинството. Безскрупулните стават богати, а тези, които печелят доверието на хората с лъжи, стават известни и управляват. С какво разбойниците се различават от управниците? Едните използват собствени знания и умения, другите – статута си и силата на държавната власт, а целта е една и съща – лично облагодетелстване.

Ян Джу за мимолетността на съзнателния живот

Когато човек направи сметка за отминаващия си живот и изчисли времето, пропуснато в сън, безцелни мечти и фантазии, чертане на планове, които не се осъществяват, в безсмислени тревоги и страхове, които не се сбъдват, и дните, прекарани в мъка и скръб по загубени любими и близки; като извади годините на неосъзнатото детство, от което няма спомени, времето на старческа немощ и сенилност, на зависимост от други хора, родители и болногледачи, ще се окаже, че годините на съзнателен живот, когато се е чувствал доволен, весел и безгрижен, се броят на пръсти.
За какво живее човек? За удоволствия? Хубави ястия, напитки, красиви жени? За музика и любов? И да ги има, колко може да им се радва? Дори от удоволствията, красотата и пиршествата човек се пренасища. А може ли постоянно да се стреми към музика и любов? Малцина могат да си го позволят, без да се спират пред ограничения и забрани, без да запазят благоприличие заради доброто си име, без да мислят за слава и благоденствие на потомството?
Всеки бърза, надпреварва се да трупа имоти и слава, превива се, внимателно слуша чужди мисли и съвети, потиска истинските си желания, за да се отдаде на неистинските, а после съжалява. Не се отпуска дори за миг, за да се наслади изцяло на живота. Заради славата и доброто име хората са готови на какви ли не телесни изпитания и духовни терзания.
Ако не сме способни и на миг безгрижие, по какво се отличаваме от затворници, оковани във вериги?
В живота хората са различни, но в смъртта си са еднакви. Няма разлика между глупави и умни, царе и простосмъртни. Всички смърдят, гният, разлагат се и изчезват. Умира двегодишният, умира и стогодишният, умира мъдрият, умира и глупакът, умира добрият, умира и злодеят, умира великият владетел, умира и лошият управник. Остават само гнили кости. Кой ще открие разликата между тях?
Ако всички са равни в смъртта, защо да не са равни в живота?
Рано или късно черепите ни ще се съберат с тези на древните. Така ще се изравним. Какво значение има кой кога е живял, кой бил богат или беден, учен, невеж, мъдър или глупав?
***
Преди да ме назначат на този пост нямах работа и гледах небето.
Когато поех службата, нямах време за небето.
Приключих със службата, отново гледам небето, но не го виждам.

Изхвърли пустотата

Будисткият учител Джошу започнал да изучава дзен на 60 години. На 80 получил просветление. Казват, че преподавал дзен още четири десетилетия.
Веднъж негов ученик го попитал:
– Учителю, казахте, че трябва да изпразним ума. Дойдох да Ви кажа, че го изпразних. Какво да правя сега?
– Сега изхвърли празнината!
– Как така да я изхвърля?
– Не знам. Измъкни я, изтръгни я, изкорени я. Само не стой тук с тази празнина в главата.

Валентин Добрев е роден през 1955 г. във Варна. Магистър по международно публично право, работил е в Министерството на външните работи от 1981 до 2005 г. – в отдел „Международно право“, в посолствата на България в Будапеща (1982–1983) и Хелзинки (1990–1991); зам.-министър на външните работи (1992–1993); постоянен представител на България към ООН в Женева (1993–1996). Секретар по външната политика на президента Петър Стоянов (1997–1998); посланик в Лондон (1998–2005). Има публикации в областта на морското право и международната защита на правата на човека и националните малцинства.

Книги:
Лао Дзъ, Дао Дъ Дзин, издателство „Стефан Добрев“, София, 2015 г.
Тъмното (Изначалното) знание на Древен Китай, издателство „Кралица Маб“, София, 2017 г.

–––––––––––––––––

[1] Днес им казват политолози.