Нобеловият лауреат Орхан Памук работи над своя най-нов роман „Странност на ума” в продължение на шест години. Публикуваме откъс от книгата, издадена от „Еднорог“ (превод от турски на Розия Самуилова).

Това е историята на продавача на боза Мевлют, на жената, на която той пише любовни писма в продължение на три години, и на техния живот в Истанбул. Едва дванайсетгодишен, Мевлют напуска родното си село и се озовава в огромния град. Сред чезнещия в миналото стар град и светкавично издигащата се модерна метрополия се вие житейският му път. Той си остава скромен продавач на боза, замечтан наблюдател на трескавите амбиции на света около себе си. Неговата лична история се разгръща на фона на ключови събития от най-новата турска история, на политически сблъсъци и военни преврати.

Мевлют винаги се е питал какво точно го отличава от всички останали, откъде идва неговата „странност на ума”. Религия, политика, пари – фокусите на човешките желания – са основа на случващото се покрай героя, насочил собствените си търсения по-скоро навътре към себе си

Какво има по-голямо значение: това, което желаем, или това, което ни е подготвила съдбата? Дали решенията ни определят ще бъдем ли щастливи, или това зависи от обстоятелства извън нашия контрол? Романът „Странност на ума” търси отговори на тези въпроси. Той засяга и актуалната тема за мястото на турската жена в модерния свят.

Книгата е едновременно съвременна сага, разказана с гласовете на многобройни герои; картина на житейските съдби на хората, променили облика на Истанбул през последните петдесет години, и разказ за духовни търсения.

Памук се превръща в един от малцината автори, написали най-хубавите си книги, след като са спечелили Нобелова награда.

Индипендънт

Хипнотичен, всеобхватен епос.

Пъблишърс Уийкли

„Безграничното съчувствие, на което е способен Памук, превръща живота на един беден уличен продавач в монументален разказ, не по-малко достоен за нашето внимание от живота на някой султан.

Сан Франсиско Кроникъл

Памук прави за Истанбул нещо подобно на онова, което Джойс е направил за Дъблин.

Вашингтон Пост

Орхан Памук е турски писател, получил своята световна популярност през 90-те години на XX век. Носител е на Нобеловата награда за литература за 2006 г. През 2003 г. печели международната награда IMPAC за романа си „Името ми е Червен”. Лауреат на Наградата за мир за 2005 г., присъждана от организацията на германските книготърговци. За „Сняг” получава френската награда „Медичи“ за най-добър чуждестранен роман През 2005 г. става почетен член на Американската академия за литература и изкуство, а сп. „Тайм“ го включва в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света.

Орхан Памук, „Странност на ума“, изд. „Еднорог“ 2016 г., превод от турски Розия Самуилова

Странност на ума

За пръв път Мевлют видя отблизо лицето на жена си, с която му предстоеше да прекара цял живот.

Доста често през живота си щеше да си припомня този миг, това странно усещане, което изпита.

– Вземи, подсуши се – каза Сюлейман след като потегли и подаде на Мевлют памучния парцал, измъкнат от жабката. Мевлют помириса парцала, реши, че не е мръсен и го подаде на момичето през прозорчето. – Ти не се подсуши – обади се след време Сюлейман. – Друг парцал нямам.

Дъждът трополеше по капака на колата, чистачките издаваха странен стон, щом се задвижеха, но Мевлют знаеше, че напредват към дълбокото безмълвие. В гората, озарявана от бледо оранжевеещите светлини на пикапа, властваше пълният мрак. Доста бе слушал, че вълците, чакалите и мечките се срещат след полунощ с душите от подземния свят, дори бе виждал из истанбулските улици сенките на митични създания, на дяволи. Това беше мракът на подземния свят –  в него джинове с остри опашки, великани с огромни крака и рогати чудовища запращаха объркалите пътя глупци и изпадналите в безизходица грешници, предварително похитени от тях.

– И нож не може да ти отвори устата – вметна Сюлейман.

Мевлют бе осъзнал, че странното безмълвие, нахлуло в душата му, ще продължи с години.

Като се опитваше да проумее как бе попаднал в капана, устроен му от живота, Мевлют се опираше на логиката „Така се случи, понеже кучетата лаеха и понеже в мрака обърках пътя“, макар прекрасно да съзнаваше, че тая логика е погрешна; той въпреки всичко вярваше в нея, без да го иска, просто като утеха.

– Нещо нередно ли има? – попита Сюлейман.

– Не.

Светлините на пикапа, забавящ скорост по завоите на тесния, разкалян път, разкриваха пред него скали, призрачни дървеса, неясни сенки и загадъчни неща, а Мевлют съзерцаваше вглъбено всички тия чудеса като човек, който е абсолютно наясно, че до края на живота си няма да ги забрави. Ведно с тесния път те ту се извисяваха, ту се спускаха надолу и преминаваха безмълвно, като крадци, през мрака на някое селце, изгубило се в калта. В селата кучетата лаеха, сетне настъпваше толкова дълбоко безмълвие, че Мевлют не успяваше да осъзнае това странност на ума му ли е, или на света. В мрака съзря сенките на митични птици. Съзря неразбираеми букви, изписани с чудновати резки, останки от армиите на дявола, преминали през тия отдалечени места преди векове. Съзря сенките на вкаменили се заради греховете си хора.

– В никакъв случай не се разкайвай – каза Сюлейман. – Нищо страшно няма. Никой не ни преследва. С изключение на бащата Бойнуегри по всяка вероятност всички знаят, че момичето е избягало. Пред никого не споменавай за мен. Тогава ще е лесно да бъде убеден Бойнуегри Абдуррахман. До месец-два ще простят и на двама ви. Тъй че и двамата, още преди да е свършило лятото, ще дойдете да им целувате ръка.

При един остър завой по стръмното задните колела на пикапа заораха в калта. За миг Мевлют си представи как всичко приключва и как Раиха безпрепятствено се връща в селото си, а той – в истанбулския си дом.

Пикапът обаче продължи по пътя си.

След час фаровете му измъкнаха от мрака някоя и друга къща, осветиха тесните улици на Акшехир. Гарата беше оттатък града, беше извън него.

– Внимавайте, не се отделяйте един от друг – каза Сюлейман, оставяйки ги на гарата в Акшехир. Хвърли поглед към момичето, което с бохча в ръката чакаше встрани. – Няма да сляза от колата, за да не ме види. И аз съм отговорен за тая работа. Непременно ще направиш Раиха щастлива, нали, Мевлют? Тя вече е твоята съпруга, стрелата излетя от лъка. Скрийте се за известно време в Истанбул.

Мевлют и Раиха проследиха червените задни светлини на пикапа, подкаран от Сюлейман, чак докато се изгубиха в мрака. Влязоха в старата сграда на акшехирската гара, но не се държаха за ръце.

Вътре блестеше флуоресцентна светлина. За втори път, но сега доста внимателно и отблизо Мевлют се взря в лицето на откраднатото момиче и като се убеди в онова, което видя, докато затваряше задната врата на пикапа и в което не можеше да повярва, отвърна очи.

Това не беше момичето, което беше срещнал на сватбата на братовчед си Коркут. Това беше по-голямата й сестра. На сватбата бяха посочили на Мевлют красиво момиче – на негово място обаче бяха изпратили по-голямата му сестра. Срамът, че са го измамили, бе завладял изцяло Мевлют и той не поглеждаше девойката, за която дори не беше сигурен, че се казва Раиха.

Кой и как му бе погодил тоя номер? Насочвайки се към гишето, Мевлют долавяше като звук от чужди стъпки звука от собствените си отекващи стъпки. Тези няколко минути щяха да му напомнят до края на живота за старите железопътни гари…

…….

Ведиха. Преди двайсет години влязох в този дом като снаха и оттогава полагах огромни усилия да уталожа скандалите, да прикрия грешките, да загладя неразбирателствата – и редно ли е да обвиняват мен за всички пропуски и злини? След като толкова се старах да проумея случилото се между Самиха и Ферхад и след като толкова много я съветвах „Недей, в никакъв случай не напускай дома си, мъжа си, Самиха”, сестра ми си дойде с куфара да живее при нас в Дуттепе, е, редно ли е мен да обвиняват за това? Редно ли е мен да държат отговорна, че след като четири години се старах, след като направо преобърнах Истанбул да открия за Сюлейман добро и подходящо момиче, Сюлейман се ожени за възрастна певица? Редно ли е свекър ми и Коркут да ми се въсят, задето горкият ми татко, дошъл в Истанбул да види дъщерите си, остана повече от месец да живее у нас на третия етаж заедно със Самиха? Редно ли е Сюлейман да поставя в трудно положение и мен, и горката ми сестра, като изобщо не стъпва в Дуттепе, за да види майка си и баща си, да види моята сестра, оправдавайки се с това, че „Там е Самиха”? Редно ли е Сюлейман да се премести веднага да живее в Шишли със съпругата си, а Коркут изобщо да не ми обръща внимание, при все че от години му повтарям „Имаме пари, дай да се преместим в Шишли”? Редно ли е Сюлейман и жена му нито веднъж да не поканят мен и Коркут в дома си? Редно ли е Меляхат да разговаря с такова презрение, сякаш пътищата в Дуттепе не са от асфалт, а са от прах, сякаш в нашия квартал фризьор няма? Редно ли е Меляхат, докато ми гадае бъдещето, да ми пробутва с поучителен глас думи като „Тия мъже, разбира се, са те преуморили, направо са те смазали”? Редно ли е една току-що родила майка да си бъбри с гостите по три часа, да пее, щом се напие, и да забрави за детето си в другата стая, заявявайки за тая работа си има прислужница? Редно ли е с горката ми сестра Самиха да искаме позволение, дори за да идем на кино в Шишли? Редно ли е Коркут да ми забранява да излизам на улицата и ако все пак изляза, да не напускам границите на Дуттепе? Редно ли е единствено аз двайсет години поред всеки обед да нося храна на свекър си в неговата бакалница? Редно ли е всеки път, независимо какво му нося за обяд –дали любимия му фасул с месо, дали някое ново ястие с бамя, старателно сготвено от мен, свекър ми да казва „Е пак ли същото?” или „Това пък какво е?”, макар да съм се претрепала от бързане да му занеса храната, докато е още топла? Редно ли е Коркут да се държи със Самиха, сякаш му е съпруга и да й налага всевъзможни забрани, както и да й заповядва? Редно ли е Коркут да ме хока пред майка си и баща си? Редно ли е да разговаря с мен пред децата с пренебрежителен тон? Редно ли е от време на време хем да ме пита за нещо, хем да ми казва „Пак не разбра нищо!”? Редно ли е, докато гледаме телевизия, изобщо да не ми дава дистанционното? Редно ли е Бозкурт и Туран да се държат непочтително с мен, подражавайки на баща си? Редно ли е пред майка си да бълват най-безсрамни псувни? Редно ли е баща им толкова да ги разглезва? Редно ли е, докато гледаме заедно телевизия, току да нареждат „Мамо, чай!”, и то без да ме поглеждат? Редно ли е да не казват едно „благодаря” на майка си за всички неща, които прави за тях? Редно ли е да отговаряш ту с „Добре бе, мамо!”, ту с „Ти луда ли си?” на всяко нещо? Редно ли е из стаята им да се въргалят ония безсрамни списания? Редно ли е баща им през вечер да се прибира толкова късно? Редно ли е да придава чак такава стойност на хилавата, уродлива боядисана блондинка, която назначи на работа с думите „Важна е за продажбите!”? Редно ли е синовете ми да се цупят на всяко мое ястие? Редно ли е да искат всеки ден пържени картофи, при положение, че имат толкова много младежки пъпки? Редно ли е едновременно да гледат телевизия и да си учат уроците? Редно ли е, хем да си излапат мантъто, което съм им приготвила с цялото си внимание, защото много го обичат, хем да ти рекат „Месото е малко”? Редно ли е да излеят кока-кола в ухото на дядо си, задрямал пред телевизора? Редно ли е да наричат всеки, когото не харесват, с думите „педал” и „евреин”? Редно ли е, като кажа „Купете от бакалина хляб за дядо си”, всеки път да се карат и да отговарят „нека Туран да го купи, нека Бозкурт да го купи”? Редно ли е да ми отговарят „Имам уроци”, когато нямат никакви уроци, а аз съм поискала нещо от тях? Редно ли е да ми отвръщат „Абе какво става, това тук си е моята стая!” при всяко мое предупреждение? Редно ли е да ми викат „В квартала има мач”, когато веднъж на сто години сме се подготвили да излезем семейно някъде с колата? Редно ли е, като говорят за свако си Мевлют, да го наричат презрително „бозаджията”? Редно ли е да говорят единствено лоши неща за дъщерите на Мевлют, макар да им се възхищават? Редно ли е да разговарят с мен с езика на баща си, казвайки ми „Уж по цял ден пазиш диета, а пък по цял ден ядеш бюрек”? Редно ли е, също като баща си, да презират женските сериали, които гледам по телевизията следобед? Редно ли е да ми казват „Отиваме на подготвителен курс за приемните изпити в университета”, а всъщност да отиват на кино? Редно ли е, като повтарят класа, да наричат учителя си „маниак”, вместо да търсят собствените си недостатъци? Редно ли е да карат колата, след като нямат шофьорски книжки? Редно ли е, ако видят леля си Самиха да се движи сама из Шишли, вечерта веднага да донесат на баща си? Редно ли е пред тях Коркут да ми казва „Ако ти стиска, не го прави!”? Редно ли е Коркут да ме стиска с все сила, докато китката ме заболи и посинее? Редно ли е да се убиват гълъби и чайки с въздушна пушка? Редно ли е нито веднъж да не ми помогнат да раздигна масата. Редно ли е, като кажа „нека първо да си подготвят уроците”, те да се разбъбрят и за пореден път да заразправят как баща им пред целия клас бил ударил химика по тъпата муцуна? Редно ли е да си подготвят пищови за изпитите? Редно ли е свекърва ми Сафие да отвърне „И ти имаш вина за това, Ведиха!”, когато дори мъничко се опитам да се оплача от всички тия неща? Редно ли е да се мисли единствено за печалби, след като току-що са били произнесени думи като Аллах, родина, морал?…